Поради различни пристрастия и най-вече заради чужди влияния българите нямат много точна идея за начина, по който се е възродила българската държавност след неколковековната османска власт. Стратегията на национално обединение, която се налага след Берлинския договор, насочва погледа ни преди всичко към датата 3 март 1878, тъй като тогава се създава привидно едно автономно българско княжество, обхващащо повечето земи, населени с българи. Тъжният парадокс е, че крахът на тази стратегия не е изличила отпечатъка на 3 март върху историческата ни памет, макар и да става дума за събитие без никакво българско участие. В цариградското предградие Сан Стефано просто се сключва един предварителен мирен договор между пратениците на Русия и делегатите на турския султан Абдул Хамид (??), като и двете страни са си давали сметка, че статутът на България тепърва ще се определя от водещите европейски държави. При това българите получават международна гаранция за ограничения си суверенитет едва на Берлинския конгрес, докато Санстефанският договор не предвижда нищо друго, освен руска окупация, и не съдържа никакви срокове за изтеглянето на руските войски от България.

От гледна точка на международното признание на българските граници много по-ценни са протоколите на Цариградската конференция, която се провежда в края на 1876 и началото на 1877. Тогава пратениците на Великобритания, Германия, Франция, Австро-Унгария, Италия и Русия потвърждават териториите, включени в Българската екзархия. От своя страна екзархията, учредена на 27 февруари 1870, не е само независима църква, но и форма на вътрешна автономия. Съответният султански указ изрично определя екзарха като върховен представител на българската нация пред Високата порта.

С други думи, с конституирането на екзархията през 1870 българите правят първата крачка към възвръщането на държавата си. Автономията, която получават, е сравнима с тази на сърбите за времето от 1815 до 1830 Спрямо сърбите българите имат предимството, че автономията им се опира на документ, подписан от султана, а не на устно споразумение с някакъв местен паша. За разлика от сърбите през 1815 обаче, през 1870 българите нямат право на свои собствени въоръжени сили, но за сметка на това, след два плебисцита за доуточняване на границите, Българската екзархия обхваща Мизия, Тракия, по-голямата част от Македония, както и Северна Добруджа, Нишко и Поморавието.

Във войната от 1877-1878 Русия се бие срещу Турция заедно с черногорците румънците, българите и сърбите. При това заедно с жертвите от Априлското въстание броят на загиналите българи е по-голям от този на руснаците - в периода от 1876 до 1878 османлиите избиват около 30 хиляди българи и не повече от 20 хиляди руснаци. Същевременно с идването си в България руските окупационни власти подчиняват изцяло екзархийските структури. Ако трябва да почитаме паметта на падналите в боя руснаци, румънци, българи, финландци, поляци, украинци и още редица други народи, много по-подходяща е датата на примирието между Русия и Турция, а именно 19/31 януари 1878. 

Следващата голяма крачка към независимостта е свикването на Учредителното събрание в Търново на 10/22 февруари 1879, когато под натиска на великите сили Русия предава върховната власт в ръцете на българите. За жалост събитието е белязано дълбоко от покрусата, предизвикана от разпокъсването на България на пет части по силата на Берлинския договор - Румъния получава Северна Добруджа като обезщетение за Южна Бесарабия, която е погълната от Русия, Сърбия присъединява Нишко и Поморавието, Македония остава под повече или по-малко пряка османска власт, а останалите български земи са разделени на васалното Княжество България и автономната област Източна Румелия.

Както в новосъздаденото княжество, така и в Източна Румелия войската се изгражда изцяло по руски еталон и дори езикът на командите е руският. Руснаци са и всички офицери от капитан нагоре. Военният министър на княжеството също е неизменно някой руски генерал, а правителството се допитва до руските пратеници за всяка по-съществена вътрешнополитическа или дипломатическа стъпка. Затова Съединението на Княжество България с Източна Румелия, извършено на 6 септември 1885 и защитено блестящо във войната срещу Сърбия през ноември същата година, не само изправя една от най-крещящите неправди на Берлинския договор, но бележи и края на застрашителната руска хегемония. Или както казва Захари Стоянов, до Филипополската революция България беше де факто Задунайска губерния. Именно от 6 септември 1885 нататък българите започват да решават сами собствените си съдбини и от обект се превръщат в субект на европейската и международната политика.

От този момент изравняването на България по права с останалите държави е само проблем на време. Първите опити за отхвърлянето на васалната зависимост спрямо Османската империя се предприемат още по времето на Стефан Стамболов, но завършекът на многовековните борби на българите за национален суверенитет е несъмнено прогласяването на България за царство на 22 септември (5 октомври) 1908. Противно на едно дълбоко вкоренено убеждение, това далеч не е лично дело на Фердинанд. Дори може да се каже, че основната работа се поема от правителството на Демократическата партия начело с Александър Малинов. В един критичен момент Малинов дори се заканва, че ще си подаде оставката, ако Фердинанд продължи да се двоуми. Така или иначе според чл. 18 на Търновската конституция "наредбите и разпорежданията, които излизат от Княза, имат сила в такъв случай, когато те са подписани от надлежните министри, които приемат на себе всичката за них отговорност". Като в една пълноценна парламентарна демокрация, опряна на всеобщото избирателно право с равно, пряко и тайно гласуване, министрите отговарят за действията си пред Народното събрание. Затова и манифестът за независимостта от 22 септември (5 октомври) 1908 е издаден от името на Фердинанд, но е подписан от всички членове на правителството начело с премиера Александър Малинов.

Твърде много народи честват като национален празник именно деня на своята независимост. От фактическа гледна точка обаче към 1908 България вече от дълги години се е утвърдила като самостоятелна държава, доказала волята си за съществуване срещу завоевателните домогвания на чужди сили. Самото оповестяване на независимостта е преди всичко дипломатическа акция, предприета след съответните сондажи. Така стремежът на българите да скъсат безвъзвратно с многовековната чужда власт съвпада с плановете на Австро-Унгария да анексира Босна и Херцеговина, която според Берлинския договор е предадена на Двуединната монархия само временно.