|
|
След края на
режима на Садам за смазаната от тиранията му страна започва
трудното. И едно от първите неща е да се отговори на
трудните въпроси, а не те да се тикат под килима с надежда нещата
да се оправят от само себе си. Защо, докато светът с погнуса следи
действията на мародерите в иракските градове, никой не се опитва
внятно да обясни защо това все пак се случва? Наистина, не е
основна работа на бойните части да въвеждат ред и законност, но
пък и ако бяха отстреляли няколко мародера, това можеше да озапти
останалите. Впрочем, да припомним ли на какво бяха заприличали
централните улици на един американски град, когато токът там спря
за няколко часа?
И кой все пак
граби и насъсква другите да грабят в Ирак? Може би ще намерим
отговора, ако зададем въпроса другояче и ако си спомним великия
римски принцип да търсим виновните сред тези, за които
престъплението е изгодно. Кой има полза от това да се запомни
краят на един от най-зверските режими на съвремието не с първия
ден на свободата, а с първата нощ на грабежите? Сега вече е
по-лесно да отговорим и мисля, че заедно го направихме.
Мародерите ще се
приберат по дупките си, но Ирак няма да изплува от блатото, докато
вдъхновителите на грабежа, доскорошните агенти и крепители на
режима, не бъдат обезвредени. Или накратко, докато Ирак не бъде “деСадамифициран”,
или “деБААСифициран”. Досадно е да се повтаря, но е необходимо.
Ако Германия след края на Втората световна война не беше
денацифицирана, а Япония – демилитаризирана, днес тези две държави
нямаше да са еталони за демокрация и икономически просперитет, а
нещо съвсем друго. Затова унищожаването на партията БААС и
забраната за дейците на режима да заемат държавни постове за дълги
години (ако не подлежат на наказателно преследване, разбира се) е
абсолютно необходимо условие за бъдещето демократично развитие на
Ирак.
Преди 35 години,
с безпогрешен тоталитарен нюх, Садам и партията му БААС (или
по-точно онова парче от БААС, което се оказа в Ирак) разпознаха в
Иракската компартия основен съперник. Действително, и двете партии
обитаваха една и съща обществено-политическа ниша и според закона
за вътрешно-видовата политическа борба едната беше в повече. Което
на езика на този тип образувания означава, че едните трябва да
изколят другите. Безпощадно и до крак, по особено мъчителен начин,
с една дума - по ленински. Верният ученик на Ленин и Сталин точно
това и направи. Вероятно на садамофилите този факт им е доста
неприятен, и затова ще го повторим: Садам изкла до крак иракските
комунисти заедно със семействата им (по стар
комунистическо-азиатски обичай), които на свой ред пък биха
сторили същото с него и шайката му, ако историята им беше дала
този шанс.
Ирак може да
стане демократичен и богат, бързо и за пример на съседите си, може
да се хлъзне обратно в мрачното си баасистко минало (което обаче
американците едва ли ще позволят), а може и да се влачи още дълго
между носталгията и безнадеждността – като България например. И за
да се случи именно първото, което иракският народ безспорно
заслужава, пътят е един – десадамификация на Ирак по правилата,
които навремето САЩ въведоха в Германия и Япония и които очевидно
вършат работа.
Другото е
перестройка и агония. |
