|
Още за Путинска Русия
Немалко наблюдатели
разглеждат аферата със задържането на нефтения милиардер
Ходорковски и конфискацията на значителен дял от акциите на
концерна ЮКОС като вододел в най-новата история на Русия. В
интервю за руския "Комерсант" съветникът на американското
правителство Ричард Пърл изказа мнение, че няма смисъл Западът
да продолжава сътрудничеството си с Русия, която явно още не е
съзряла до нивото на останалите страни от G8. Според Пърл,
Русия се движи с бързи крачки в погрешно направление. Пърл
смята, че Вашингтон не трябва повече да разглежда Москва като
стратегически партньор.
Радек Сикорски, бивш
замминистър на външните работи и на отбраната на Полша, днес
изпълнителен директор в Американския института за
предприемачество писа за посттоталитарната и постимперска
носталгична вълна в Русия: "... Представете си в Берлин
мавзолей на Хитлер или паметник на Химлер, а улиците на
немските градове да носят техните имена, представете си
федералния канцлер да полага цветя пред монумента на героите
от Гестапо, да възстановява в Бундесвера символиката на
Вермахта или да въстановява флага със свастиката за официално
знаме на въоръжените сили. Невъзможно е да се въобрази нещо
подобно в днешно време. А всичко това се случи в Путинска
Русия. Ленин продължава да пребивава в Мавзолея, край
кремълската стена си стои бюстът на Сталин, г-н Путин отдава
почести на бившия председател на КГБ и палач на Будапеща г-н
Андропов, а руските танкове в Чечня са накичени с червени
знамена."
Авторът на следващата статия
Александър Голдфарб живее в Америка. Той е учен и
правозащитник - както в бившия Съвестски Съюз така и сега на
Запад. Бил е личен секретар на А.Д.Сахаров, днес е близък с
емгриралия в Англия руски олгарх Б. Березовски. Александър
Голдфарб нанесе един от най-тежките удари на КГБ-ФСБ през
последните години с акцията си по извеждане на подполковник
Александр Литвиненко през Турция на Запад. Драматичното
бягство е описано в предговора към книгата на Литвиненко
"Лубянската престъпна групировка", Ню Йорк 2002, София 2003.
Тезата на Литвиненко, подкрепена с обширен доказателствен
материал и лични свидетелства е, че ФСБ е организатор на
взривовете на жилищни блокове в Русия през 1999 г. довели до
стотици човешки жертви. Атентатите са послужили за оправдание
на поредната агресия срещу Чечня известна като Втората
чеченска война.
Статията на Александр
Голдфарб е дискусионна. Изложените в нея виждания се споделят
от все повече руски интелектуалци.
Милен Радев
* * *
Усещането за лъжлива
безопасност е старо като света. Неговият главен мотив е: "Аз
за нищо не съм виновен, затова мен никой няма да ме пипне".
Тази илюзия е развенчана за всички ни още в ранното детство от
И.А. Крилов в известната му басня за вълка и агнето.
Но у тези, които разполагат с
пари и слава, лъжливото усещане за безопасност придобива
по-друга форма: "Те няма да посмеят!"
В пиеса,
озаглавена "Власт" и поставена през
миналия сезон в Националния театър в Лондон,
един доброжелател съветва френския олигарх Фуке, чието
богатство почва да засенчва могъществото на младия монарх
Людвик XIV:
"Бягай в Британия, докато още
можеш!"
"Няма от какво да се страхувам,
- отговаря Фуке. – Кралят ми е приятел".
В следващото действие кралят
изпраща Фуке в Бастилията.
"Ваше величество, ама защо
постъпихте така с мен? – пита закъсалият олигарх. – Нали не
съм ви сторил нищо лошо!"
"Как, нима е непонятно? -
отговаря учуденият крал. – Просто защото мога".
Трудно е
да си представим как човек, натрупал 11 милиарда, не е
разбрал, че за да влезеш в затвора в Русия, въобще не е
задължително да си виновен за нещо и че властта, неограничена
от никакви противодействащи сили, може да върши всичко онова,
което пожелае. В това се крие нейният смисъл и същност.
Очевиден бе и електоралният
контекст на уязвимостта на шефа на "ЮКОС". След провала на
опитите да се добере до Березовски и Гусински,
президентът просто бе длъжен да запокити в краката на тълпата
– негова главна опора – главата на друг богат евреин. От този
тип в Русия има трима: Абрамович, Ходорковски и Фридман.
Абрамович обаче знае твърде много за президента, затова трябва
да се опасява по-скоро не от затвор, а от куршум. Фридман пък
е слабо известен. Излиза, че Ходорковски бе пръв кандидат за
ролята на жертвено агне. А от момента,
когато прибраха Платон Лебедев, и за
слепите бе видно, че "олигархическият рейтинг" на Ходорковски
сред масите изкуствено се раздува преди изборите като гъска,
която угояват за Коледа.
Очевидно е, че Ходорковски не
може да не е забелязвал всичко това. Заблуждението му се
състои в нещо друго. Разчитал е на Запада, на своите приятели
- политици и инвеститори, които няма да позволят да му се
случи нещо неприятно. В своето усещане за безопасност
Ходорковски с пълно право съзнава своята роля едновременно
като опора на демократичните завоевания (като спонсор на
политическата опозиция) и като олицетворение на руския
капитализъм (като шеф на най-прозрачната корпорация). Но той е
пропуснал да отчете, че на Запада както едното,
така и другото му е абсолютно все едно.
Лъжливата увереност, че на
Запада не му е безразлична съдбата на демокрацията в Русия,
е отглас от онези славни времена, когда на Сахаров се
присъждаше Нобелевата награда, когато всяко привикване на
някой от дисидентите на "събеседване" се разгласяваше от
всевозможни западни радиостанции, когато за смъртта на
съветски политзатворник съветникът по националната сигурност
докладваше призори на американския президент. Тогава с
проблемите на руската демокрация на Запад се занимаваше
огромна промишленост с бюджет от стотици милиони за сметка на
данъкоплатците.
Но тогава бяха други времената
- тогава Западът се беше вкопчил в ракетно-ядрено
противоборство със съветската власт. Сега всичко е
по-различно. Господа, нека погледнем истината в очите: Западът
предаде руската демокрация заедно с демократите. Както
неотдавна каза на С. А. Ковальов един
високопоставен служител в американската администрация – също
ветеран от 70-те: "Сергей Адамич, не си губете времето, не ме
убеждавайте. Нямаме никакви илюзии за това, което се случва в
Чечения и
прекрасно разбираме кой е Путин. Но ние в момента сме заети с
нещо съвсем друго. Ние няма да ви помагаме".
Общо взето, както се пее в
песента, "тая работа в момента не върви".
Не си струва да се учудваме на
това, както не си струва и да възклицаваме с възмущение, че
Западът сам си отглежда проблем. Западът има голям опит в
създаването на проблеми, които му се налага после да решава.
Преди да се превърне в проблем, товаришч Сталин (чичко Джо,
както го наричаше Рузвелт), също беше любим съюзник и сърдечен
приятел. Съюзници на Америка бяха за по известно време и Садам
Хюсеин (против аятолах Хомеини) и Осама бин Ладен (против
Политбюрото на ЦК на КПСС). Днес за съюзници се водят
саудитският принц, президентът на Пакистан Мушараф и В.
В. Путин. В какъв ли проблем ще се превърнат
те?
Като поживеем, ще разберем.
Засега всички са заети с
борбата срещу най-голямото зло. В този контекст положението на
любителите на свободата и демокрацията в Русия никак не
прилича на звездния статут, който имаше Сахаров. По-скоро ни
идват на ум безименните дисиденти в Пакистан, будистките
монаси във Виетнам, независимите журналисти в Чили по времето
на Пиночет. Кой си спомня за тях днес? Кой се интересува от
тях?
Също толкова илюзорни са
разговорите за това, че Западът бил заинтересуван от
развитието на капитализма в Русия. Това е реликт от епохата на
глобализацията, която завърши на 11 септември 2001. До тази
печална дата наистина се смяташе, че в глобалната икономика
всички трябва да живеят по едни и същи правила, че колкото е
"по-прозрачен" един олигарх, толкова по-привлекателен става
той за глобалните инвеститори. Натякваше се на олигарсите, че
не достигат до нивото на корпоративната култура в
Лондон и Ню Йорк.
Защо да не си кажем истината,
господа? В очите на Ню Йорк и Лондон Русия вече не е никакъв
развиващ се пазар, а феодална страна, алтернативен източник на
нефт и газ. В такива условия един нефтен генерал с пагони се
превръща в изключително надежден партньор, нещо подобно на
нефтен шейх.
Ето ви пример, в Лондон
пристига шейх – кой пита за неговата корпоративна прозрачност
– важна е степента на родствените връзки с крал Фахд. Същото е
и с руския генерал. Ако е от санктпетербургските – тогава
работата е сериозна и е за дълго.
Какво общо има с всичко това
Ходорковски? Той просто не се вписва в пейзажа. Него са го
назначили за олигарх по погрешка. Той е чужд, бяла врана или
черна овца, както предпочитате. А генералът е част от една
многовековна традиция, член на клана, сравним с членовете на
саудитския кралски двор. С него бизнес се прави по-лесно и
по-сигурно, него никой няма да експроприира!
От всичко гореказано следва, че
в най-близко време трябва да се очаква масово напускане на
олигарси, както едри, така и по-дребни,
в посока западните столици – заедно с оставения им неголям дял
от техните бивши активи. НЕП-ът
завърши, господа, предавайте валутата с добро, че може и
по-лошо да стане!
Преведе Милен Радев
И още за ЮКОС, Ходорковски... |
