|
|
Преди година и
половина в статията
„Култът към търговското салдо” казах, че
идеята за „търговско салдо на нацията” е социалистическа
пропаганда, която цели увеличен държавен контрол върху
индивидуалната свобода. Показах с нагледен пример, че
„отрицателното търговско салдо”, както е смятано от държавните
статистици, не само не е нещо лошо, но и е съвсем нормално
явление: Неумолимите закони на световната търговия изискват
всяка нация да изнася това, което притежава в изобилие и
следователно е евтино в парично изражение, и да внася онова,
което е оскъдно, и следователно е скъпо. Показах също три
случая, в които една нация може да има „положително салдо.” Ще
си позволя да повторя единия от тях:
Втората
[ситуация]
е, когато населението на страната, произвеждащо за износ, е
лишено от възможност да купува стоките, от които се нуждае.Това
означава, че по някакъв начин това население не може да има дял
в благосъстоянието, получено при износа. Парите от износа влизат
в някакъв малък елит, който чрез политически средства държи
голямата част от хората в състояние на крайна бедност. Малкият
политическият елит, в какъвто и разкош да живее, не купува
толкова много, колкото би купувала една независима,
самостоятелна и заможна средна класа. Тоест, “положително
търговско салдо” може да се получи при ситуация на политическа
тирания и тоталитаризъм, с унищожена средна класа и никаква
свобода на пазара и предприемачеството.
Последната седмица
финансовият министър Орешарски ни даде впечатляващ пример за
правотата на моите думи. Бих могъл да кажа, че Орешарски чете
Божидар Маринов, когато е мислел политиката си – е, в негативна
посока, разбира се.
И така, Орешарски
е загрижен за „дефицита по текущата сметка.” Да го кажем на
прост език: Според статистиките на Орешарски, хората купуват
повече отколкото произвеждат. Частният сектор, разбира се, ги
прави тези пакости. На икономически език това означава, че
частният сектор в България става все по-умел и гъвкав в
търговията: Изнася нещата, които са в изобилие и са евтини, и
внася онези, които ги няма и затова са скъпи. Така правим
всички. Всички искаме да разменим нещо, което няма стойност за
нас, за нещо, което има стойност. На прага на дома ни всеки от
нас е с „отрицателно търговско салдо”. (Освен клошарите. Дотам
иска да ни докара Орешарски. Но за това по-нататък.)
Да напомня, тези
статистики не са правени на реална стойност на стоките, които се
внасят и изнасят, а на фактурна стойност, отчетена на границата.
Всички знаем доколко може да се вярва на фактурната стойност.
Даже и Орешарски знае, може би. Но реалността не е любим
инструмент на социалистите.
А реалната
стойност не е фактурираната стойност. Реалната стойност е
личното индивидуално удовлетворение, което всеки индивид
получава от извършената размяна. Когато е разменил нещо не
толкова ценно за друго нещо, което е много ценно, той е
удовлетворен и неговото реално благосъстояние се увеличава.
Когато седем милиона човека доброволно извършат размени, за да
си купят неща, които ценят, срещу неща, които не ценят,
благосъстоянието на цялата нация се увеличава. И какво се отчита
по фактурна стойност няма значение.
Парите не са
магия; те са просто стока като другите стоки, само че са
по-„ликвидни” от всички други стоки. Те са мерна единица. По
фактура стойност изглежда, че парите изтичат навън. Но в
реалността това означава, че навътре пък влизат неща, от които
хората се нуждаят, или просто им се наслаждават. Парите в дюшека
не са благосъстояние сами по себе си. Реалните неща, които се
купуват с тях, и удовлетворението от тях, са благосъстояние.
Официалните статистики могат да показват каквото си искат, плюс
или минус, но това, което има значение за отделния човек, е
„Дали това, което правя и което купувам, ми доставя лично
удовлетворение?” Разбира се, с уточнението, че не трябва да
нарушава свободата на другите да търсят своето си лично щастие и
удовлетворение.
Това означава ли,
че всички индивиди неизбежно правят мъдър избор относно
харченето на парите си? Не. И това е защото нямаме начин да
определим какво е „мъдро” харчене на парите, когато оценяваме
другите хора. Някои хора харчат с поглед към бъдещето – купуват
капиталови активи, недвижима собственост, акции. Други харчат
като че ли утре ще умрат – алкохол, наркотици, други
удоволствия? Всеки един от нас може да оцени „мъдростта” на
собствените си действия, но е много трудно да оцени мъдростта на
действията на другите. Да, дори да е министър или държавен
статистик.
Но Орешарски
смята, че може да казва на хората дали си харчат мъдро парите,
за какво да ги харчат и как точно да ги харчат. Той се оплаква,
че хората „потребяват” твърде много, и със съжаление констатира,
че има „само един властов механизъм” за „контрол върху
дефицита”, разбирай за контрол върху личните предпочитания на
хората. Колко жалко, нали, г-н Орешарски. Вече няма
концлагери, няма Сибир, няма ППО по месторабота, няма ОФ, няма
монополна държавна собственост. Само едно ДДС ви остава да
контролирате личната свобода на хората. Е, и затвора, ако не го
плащаме. Нищо друго.
И така, Орешарски
е чел Божидар Маринов, и вече знае какво е решението на проблема
с търговското салдо. Искате да направите търговското салдо
положително? Божидар Маринов ви дава решението:
...населението
на страната, произвеждащо за износ, е лишено от възможност да
купува стоките, от които се нуждае. Това означава, че по някакъв
начин това население не може да има дял в благосъстоянието,
получено при износа. Парите от износа влизат в някакъв малък
елит, който чрез политически средства държи голямата част от
хората в състояние на крайна бедност.
Аха, казва си
Орешарски, ето какво можем да направим: Да лишим
произвеждащото население от възможност да купува стоки. Как
ще стане това? Като увеличим цените отвъд покупателната
способност. Как можем да постигнем това? Като използваме
„властовия механизъм” на данъците. Увеличаваме ДДС. Така цената
на стоките се вдига, и хората не могат да купуват. Така
постигаме основната „препоръка” на Божидар Маринов: Хората не
могат да купуват. Това е защото следваме другите „препоръки”
на Божидар Маринов: Първо, парите от износа влизат в касите на
малкия политически елит. Това е което ДДС прави. И второ,
голямата част от хората остават в състояние на крайна бедност.
Просто нямат пари да си купят нещата, от които се нуждаят.
Работят за износ, но не могат да се възползват от него.
И салдото става
„положително.”
Както беше казал
оня с брадата, „религията е опиум за народите.” Култът към
търговското салдо е религия без никаква рационална основа. А
Орешарски е поредният шаман, който се е добрал до министерски
стол. |
