|
Ако си припомним цялата сага около
АЕЦ “Козлодуй”, с почуда ще установим колко много митология има в
доводите на защитниците на българската ядрена енергетика.
“Национален интерес,” “енергийни стратегии,” “България – енергиен
център на Балканите”... Едни такива измислени неща, които ще
предизвикват бурен смях у децата на днешните ядрени апологети,
както ние се смеем днес на “Да живее международното положение!” и
“Всяка работна ръка на крак!”
Цялата тази националистическа
митология стъпва върху един фундаментално първобитен мит. Да го
наречем култът към търговското салдо. Според този мит
съществува такова нещо - “търговско салдо на нацията”. Всъщност
става въпрос за аритметичната разлика между паричната стойност на
вноса и износа. Ако вносът надвишава износа, “търговското салдо” е
“отрицателно” и следователно било лошо, понеже “изтичали парите на
страната.” А ако износът надвишава вноса, тогава “търговското
салдо” е “положително” и това било добро, понеже “в страната
влизали пари” и нацията ставала по-богата. Тази митология е силно
разпространена в България, но досега никой икономист не е показал
на практика как действува “търговското салдо”, как страните с
“отрицателно търговско салдо” губят, как страните с “положително
търговско салдо” печелят.
В Канада е гориста страна в южните
си щати и тя изнася дървесина. Част от нея - за Австралия. В
Австралия има находища на фин пясък, нужен за химическата
промишленост, строителството и за много други дейности.
Австралийците го изнасят. Част от него – за Канада.
В Канада дървесината е евтина – има
я в изобилие. В Австралия финият пясък е евтин – има го в
изобилие.
След обмена на дървесина срещу
пясък, Канада ще отчете отрицателно търговско салдо, тъй като
изнася евтина дървесина и внася скъп пясък. Но и Австралия ще
отчете отрицателно търговско салдо, защото изнася евтин пясък и
внася скъпа дървесина.
Така излиза, че от Канада “изтичат
пари”. И също така от Австралия “изтичат пари”.
Къде ли се втичат?
Наистина ли двете страни губят? Та
нали канадските потребители и фирми са получили това, което им
трябва, също както са го получили и австралийските. Хората във
всяка от двете страни са спечелили, независимо от това какво
казват официалните статистики.
И така, Урок по икономически
реализъм №1: В глобалната търговия е нормално явление всяка
страна да отчита “отрицателно икономическо салдо” – т.е. да изнася
това, което има в изобилие (и следователно е евтино) и да внася
това, което няма и се нуждае от него (и следователно е скъпо).
Нарастването на богатството и благосъстоянието не се определя от
алгебричния знак на абстрактните фактурни стойности, а от реалната
полза за потребителите от търговията с реални стоки.
Добре, но ако все пак салдото е
положително, това не означава ли, че с влизането на повече пари
влизат в страната нацията става по-богата?
Не. Има само три случая, при които
може да се отчете “положително търговско салдо.”
Първо, това може да е
временна конюнктура на световния пазар на конкретен продукт,
примерно, арабското петролно ембарго срещу Запада през 70-те
години на ХХ век. То “оправи” търговското салдо на страните
износителки на петрол. Но пазарът бързо реагира на такива
предизвикателства. Появяват се алтернативни доставчици - от
Северно море или Аляска. Или се намират нови технологични решения,
които елиминират недостига на конкретния продукт или ограничават
последствията от неговия дефицит. По този начин едно десетилетие
след петролното ембарго средностатистическият западен автомобил
вече харчеше два пъти по-малко гориво...
Но това е все пак само временно
положение. Далеч по-интересни са другите две ситуации, при които
имаме “положително търговско салдо.”
Втората е, когато населението
на страната, произвеждащо за износ, е лишено от възможност да
купува стоките, от които се нуждае. Това означава, че по някакъв
начин това население не може да има дял в благосъстоянието,
получено при износа. Парите от износа влизат в някакъв малък елит,
който чрез политически средства държи голямата част от хората в
състояние на крайна бедност. Малкият политическият елит, в какъвто
и разкош да живее, не купува толкова много, колкото би купувала
една независима, самостоятелна и заможна средна класа. Тоест,
“положително търговско салдо” може да се получи при ситуация на
политическа тирания и тоталитаризъм, с унищожена средна класа и
никаква свобода на пазара и предприемачеството.
Трето, може да има свобода на
пазара, и все още да има положително търговско салдо, когато
населението, което получава парите от износа, не е ориентирано към
инвестиции за бъдещето. В свят на бързо развитие на технологиите и
производителността страхът от инвестиции – имам предвид печеливши,
частни инвестиции, а не безсмислени губещи държавни проекти –
всъщност е движение назад. Парите в дюшека не правят човека
по-богат. Инвестициите и икономическата активност го правят богат.
А инвестициите означават покупка на технологии, средства за
производство и ноу-хау. А също и на средства за възстановяване на
работоспособността на инвеститора и на неговите работници. Това
означава “отрицателно търговско салдо.” Клошарят, който събира
стотинките от улицата, но живее в сметта с уличните кучета,
определено в края на живота си ще бъде с “положително салдо.” Това
“положително салдо” прави ли го да има повече благосъстояние, ако
умре точно там, където е започнал своята “кариера” – на бунището?
И така, имаме Урок по
икономически реализъм №2: Дългосрочното “положително търговско
салдо” означава или политическо робство, или “плюшкинско”
икономическо невежество и пасивност. И в двата случая нацията не
инкасира никакви позитиви, въпреки мита за ползата от “влизащите в
страната пари.”
Но какво става с парите все пак? В
примера с Канада и Австралия се видя, че парите се губят някъде!
Отговорът е: в частните сметки на международните търговци и
инвеститори. Така и трябва да бъде. Ако нямаше печалба, те никога
нямаше да рискуват своите пари, нито да си правят труда да
организират сложните процедури на световната търговия. Тогава
Австралия нямаше да види дървесина, а канадците щяха сами да си
чукат гранитни блокове, за да си направят пясък. И целият свят
щеше да бъде пълен с феодални общини, всяка на самозадоволяване –
каквото си произведат сами в колибите, това ще е. И щяхме да
гледаме евтините колумбийски банани през крив макарон. И
най-модерните телекомуникации щяха да бъдат пощенските гълъби и
там-тамите.
Парите на инвеститорите и търговците
не се регистрират в официалните статистики на митниците. Те може
да влязат в канадски или автралийски банки, а може и да не влязат.
Собствениците им могат да ги инвестират където си поискат или да
ги потрошат в някое казино на карибски остров. Или да ги заровят в
буркани. Тези пари никога не се виждат, когато бюрократите и
икономистите на държавна издръжка пресмятат “търговското салдо на
страната”. Което показва, че техните сметки са криви, защото са
основани на липса на достатъчна информация. И те никога няма да
имат достатъчна информация. Защо? Защото сделките са частни,
парите за тях са частни, и следователно “салдото” от тях остава
частно.
Това ни води до Урок по
икономически реализъм №3: Няма такова нещо като “търговско
салдо” на някоя нация. “Нацията” сама по себе си не може да бъде
икономически субект. Икономически субекти са отделните индивиди и
техните фирми. Търговско салдо могат да имат индивидите и фирмите.
Добре, какво правят тези инвеститори
с парите си? Ако знаем къде те си инвестират парите, ще знаем кои
страни ще спечелят истинското “положително салдо” от световната
търговия. Как да разберем това?
Къде би вложил парите си
австралийският износител на фин пясък или канадският износител на
дървесине? В Северна Корея? В Судан, Иран, Куба? Надали. Още при
влизането си в тези страни може да се прости и с парите си, и с
живота си.
В България? Не. Вкарването на парите
в България е лесно. Но изкарването? В крайна сметка, на нас парите
ни трябват, за да си купим неща с тях. А българската държава си е
наумила, че има собственост над всички лични банкови сметки и
право да знае кой къде какво си купува от чужбина и къде си
изпраща парите. В България все още има закони против “валутни
престъпления,” и даже се водят дела. Също като в Либия.
В Германия, Франция, Италия? Там е
по-добре от България, можеш да внасяш и да изнасяш. Няма закони
против “валутни престъпления”. Но пък Европейският съюз налага
данък върху спестяванията и личните сметки. Тоест, ако си оставим
парите в европейска банка достатъчно дълго, след няколко години ще
се стопят в плащания към държавата. Това също не е приемливо.
Съединените Щати, Нова Зеландия,
Швейцария, офшорните убежища в Карибско море? Ето това е мястото
да си вложим парите. Няма да ни ги вземат на влизане, няма да ни
ги вземат на излизане, няма да ни ги вземат и ако стоят там
достатъчно дълго, а на всичкото отгоре ще получим и лихва от тях.
И така стигаме до най-важния Урок
по икономически реализъм №4: Истинските печалби от световната
търговия отиват в онези страни, които имат най-висока степен на
икономическа и индивидуална свобода и минимална държавна намеса в
живота, свободата и собствеността на индивидите и фирмите.
Инвестициите, влоговете и печалбите на световните търговци се
съхраняват и развиват именно там, където има най-голяма сигурност
за тях и най-голяма защита от завистливи бюрократи.
Та да се върнем на АЕЦ-а и
“търговското салдо.” Искате “положително търговско салдо”? За
какво ви е това чудо? Просто забранете на чиновниците да надничат
в личните банкови сметки на хората. Тогава ще печелим не само от
българския износ, но и от канадския, и китайския, и всякакъв друг.
Ще печелим от износа на ток също толкова, колкото и от вноса.
Щом швейцарците се оправят така от
500 години, значи е възможно. Другото е утопия. | 
