Милен Велчев пак награди големите данъкоплатци. Това е глупаво. Да си голям данъкоплатец е лесно. Трудно е да си малък данъкоплатец. Трябва да се награждават малките данъкоплатци за тяхната способност да оцеляват.

или собственика. И така нататък. За KPMG или друга голяма компания тези изисквания са дребна работа, и като суми, и като отделено работно време. Но не е така за Тошо Пешев, например, бивш началник отдел “Личен състав” в бивше държавно предприят

Той има еднолична фирма с една секретарка и си изкарва хляба с намиране на работници за малките частни фирми около Павликени или в някоя друга провинциална област. Когато KPMG лобира успешно за прокарването на “институционализиран пазар”, малката фирмичка на г-н Тошо Пешев ще трябва да отдели голям процент от своите ресурси – финанси и време – за да се съобрази с новите правила. Това ще затрудни силно работата му, или дори ще го изхвърли от пазара. Тошо Пешев работи на много по-ниска цена от KPMG, много по-гъвкав и ефективен в работата си, подхожда творчески, защото познава повечето работници в околността, известно му е какво могат и какво не могат, дава добри съвети на местните предприемачи и затова клиентите го харесват и му дават работа. Не много работа, но достатъчно за да храни семейството си и да бъде полезен на другите.

Но след като KPMG използва своето политическо влияние за да “институционализира” пазара, Тошо Пешев трябва да затвори фирмата си. Така “институционализирането на пазара” убива пазарната свобода и помага на KPMG да се освободи от малките, но гъвкави и ефективни конкуренти...

Това важи за всяка област в икономиката. Когато държавата налага равни правила за регулиране на всички фирми, малките фирми търпят по-големи загуби в сравнение с големите.

Същото е и с данъците. Попълването на данъчните документи отнема работно време, което “големите данъкоплатци” могат да си позволят, но малките не могат. Данъчните проверки във фирмите – 19 на година, рекорден брой за цяла Европа, също отнемат работно време и ресурси. Забавянето на данъчния кредит – редовна практика на българската данъчна администрация – също ощетява малките фирми с оскъден капитал повече, отколкото големите фирми с натрупани ресурси и изобилие от кредитни възможности.

Дори ако премахнем фактора “работно време” за формалностите по регулациите, пак равните данъци ощетяват различно фирмите в различни производство. В някои области пазарните “маржове” са много ниски: 1 до 5%. В други области те са високи: 40-100%. Еднаквите данъци нанасят различна вреда в различните области от икономиката и създават неравноправие. Трябва да отбележим, че обикновено високите “маржове” са в онези области от икономиката, където държавата активно се намесва като налага със закон монополи – телекомуникации, енергетика – или е въвела безсмислени регулативни правила, които на практика унищожават конкуренцията в полза на големите установени компании – телевизия, горива, трудово-консултантски услуги. Не е чудно, че любимите на Милен Велчев “големи данъкоплатци” работят точно в области, в които са защитени от конкуренцията на малки и ефективни фирми чрез полицейската сила на държавата. Като си монополист на пазара, можеш да налагаш всякакви цени и да печелиш всякакви печалби. А когато монополът ти е защитен чрез държавни закони, можеш направо да се гавриш с потребителите; и след това да получиш награда за “най-голям данъкоплатец.”

Разбира се, важно е да се отбележи, че “големите данъкоплатци” също скриват големи пари. Според един американски юридически експерт, цената за скриване на 1000 долара и на 100 милиона долара е една и съща – 1000 долара на година. “Големите данъкоплатци” на Милен Велчев определено имат ресурси да скрият много повече, отколкото малките фирми могат да си позволят.

Да го кажем ясно, глупаво е да се награждават големите данъкоплатци. Трябва да се награждават малките, за това, че издържат цялата нация. И че все още оцеляват в бедствието, наречено “Милен Велчев.”

Милен Велчев и икономиката на фашизма

Или... може би не е толкова глупаво, като се има предвид финансовата политика на Милен Велчев и въобще правителството, оглавявано от Симеон Сакскобурготски. “По делата им ще ги познаете...” Ако се вгледаме в делата на Милен Велчев, ще видим, че политиката на финансовото  министерство през последните няколко години следва точно предписанията на идеолога на фашизма Бенито Мусолини за създаване на фашистка корпоративна държава, в която един екип от чиновници управлява цялото производство на държавата според целите на политическата власт. За да разберем напълно намеренията и стремежите на Милен Велчев, ще е полезно да направим един кратък преглед на възгледите и практиката на неговия политически учител - Дуче.

След идването си на власт в Италия през 1922 Мусолини назначава за финансов министър на Италия Алберто ди Стефани, привърженик на свободната търговия и свободния пазар. Ди Стефани провежда множество реформи, освобождава пазара, премахва протекционистичните мита, регулациите и високите данъци. Мусолини позволява това не защото е привърженик на свободата, а защото великият манипулатор просто е бил икономически напълно неграмотен (както и всеки социалист) и не е разбирал, че тази политика противоречи на идеологията на фашизма. През 1925 обаче просветлението идва и фашисткият диктатор уволнява ди Стефани, за да започне икономическа политика на пълна консолидация на икономиката под държавен контрол. Отличен играч във властта, дори без икономически познания Мусолини разбира поне едно: свободният пазар създава средна класа, а средната класа не може да бъде манипулирана с политически средства. Фашистката държава на тотален контрол върху живота, свободата и собствеността на хората просто не може да си позволи съществуването на една голяма група от средни собственици и предприемачи, които държат по-голямата част от благосъстоянието и активите на нацията, но не могат да бъдат контролирани с политически средства. Големите компании, банки и индустриалци, тъй като са консолидирани, могат лесно да бъдат контролирани. Така Мусолини започва поредица от икономически мерки – протекционизъм, високи данъци, регулации, държавен контрол, квоти за производство, внос и износ и т.н. – чиято цел е да унищожи независимия малък бизнес, да превърне малките и средните собственици в наемни работници за едрия капитал, а едрия капитал в послушно оръдие в ръцете на държавата.

Затова през 1925 Мусолини заявява: “...либерализмът (тоест икономическата свобода и свободният пазар) е достигнал края на своята историческа функция.” Според неговите думи, фашизмът отрича този свят, в който “човекът е индивид, отделен от другите хора и самостоятелен... Фашизмът утвърждава Държавата като истинската същност на индивида.” Корпоративната държава приема като законни само корпорациите. Самостоятелните, независими фирми и професии са незаконно явление във възгледа на фашистите.

В България си нямаме Алберто ди Стефани. Нямахме си и “либерален период.” Всички финансови министри след 1990 бяха завършени фашисти – строяха корпоративната тотална държава и мразеха дълбоко свободния и независим малък и среден частен бизнес. Но никой не е бил така откровен в своята риторика и практическа политика на обобществяване на икономиката под властта на държавата, както ученикът на Дучето - Милен Велчев. Велчев открито показва своята привързаност към “големите данъкоплатци” за сметка на малкия и среден бизнес. Открито повишава патентни данъци и такси за дребните собственици и независими професии, докато подарява всякакви освобождавания на големите участници в пазарния процес. И те се отблагодаряват – получавайки предимства пред малките си конкуренти, или дори монополно положение на пазара, те снабдяват корпоративната държавна машина със средствата, които удължават нейния живот. Всичко това за сметка на онези предприемчиви българи, които могат да започнат бизнес, но нямат средствата да се борят срещу сатанинския съюз на корпоративната държава с големия бизнес.

Фашизмът е съюз на държавния чиновник с големите корпорации срещу малките и средни предприемачи.

Именно такава система строи Велчев в България. Използва силата на държавата за да мачка малките производителни хора в полза на “големите данъкоплатци.” Затова всяка година увеличава патентните данъци. Затова тази година вдигна данъка върху вноса на автомобили. Затова неговата колежка Шулева въведе многообразни безумни правила, които отнемат време и ресурси на малкия и среден бизнес и спъват неговата работа.

Велчев възнамерява да строи фашизъм в България, и работи усилено по въпроса.

По думите на Мусолини, “Фашисткият възглед за живота набляга на важността на държавата и приема индивида само дотолкова, доколкото неговите интереси съвпадат с тези на държавата. Той се противопоставя на класическия либерализъм, който отрича държавата в името на индивида; фашизмът утвърждава правата на държавата като изразяващи истинската същност на индивида.”

Велчев вярва в същото. Когато преди две години вдигна данъците за таксиметровите шофьори (най-разпространената форма на независим дребен бизнес в България) и други независими професии, в отговор на протестите на хората той нагло и безочливо заяви: “Правете каквото искате, само бюджета не закачайте.” Тоест, правата и исканията на таксиметровите шофьори имат смисъл само ако съвпадат с правата и исканията на държавата. Ако не съвпадат, по дяволите таксиметровите шофьори. Държавата е над всичко. Когато наскоро финансовото министерство вдигна данъка за внос на автомобили, един от подчинените на Милен Велчев се похвали, че така щели да се “вдигнат приходите в държавата.” Така също ще намалеят приходите на хората, но за фашиста Велчев това няма значение. За него е важна “подкрепата за държавността,” и именно затова големите данъкоплатци са толкова важни за него. “Вие не просто плащате данъци,” каза той на големите данъкоплатци, “вие плащате заплатите на държавните служители.” Разбира се, това означава, че работници са били лишени от заплати, малки частни фирми е трябвало да затворят и да изхвърлят хора на улицата, други фирми не са били отворени заради непосилните държавни ограничения и данъци, а тези, които са имали възможност да се развиват, са останали на нивото на голото оцеляване. Всичко това е за да се “платят заплатите на държавните служители,” на “паразитите на гърба на народа,” по думите на Томас Джеферсън.

Естествено, подтискането, унищожаването и премахването на малките и средни фирми от пазара е целенасочена политика. Тя е част от фашистката идеология на Велчев, който иска да създаде корпоративна държава на тотален държавен контрол и послушна маса от наемни работници. В такава държава не може да има икономически прогрес, както показва историята на Италия от 1925 до 1939. (Без войни, природни бедствия или други външни негативни фактори, средният доход в Италия през 1939 е едва две трети от средния доход през 1925. Фашизмът е сам по себе си бедствие.) Такава държава е държава на стагнираща икономика, липса на предприемчивост и постоянна бедност.

На италианците им беше нужна цяла война, за да се отърсят от магията на Дучевата реторика и да видят до какво положение ги е докарала фашистката корпоративна държава.

Дано на българите не им е нужно толкова много