|
Някъде през 1988-1989 прочетох в
руската перестроечна преса нещо поразяващо. Не помня къде – в
„Аганьок” ли, в „Новъй мир ли”... Все някой ще си спомни, а е
възможно и да пази публикацията. Ставаше дума за това как са
избухвали „етническите размирици” в Нагорни Карабах. Ще припомня,
че това е автономна област в Азърбайджан, където обаче живеят
голям брой арменци. Та там в ония години „избухваха етнически
размирици”.
Комунизмът няма чувство за мярка. В
наглостта и простотията си винаги пресолява манджата дотам, че в
някакъв момент нещата отиват отвъд границите на нормалното. И
тогава се задейства естествения морал на човека, който решава „да
изплюе камъчето”, да каже истината на останалите, защото повече не
може да се търпи. И така комунисти и дори офицери от спецслужбите
проговарят. Благодарение на такива доблестни мъже като Виктор
Суворов или Александър Литвиненко ние научихме неща, за които е
можело само да се догаждаме – с риск за живота и на двамата. И за
Беслан ще научим, рано или късно. Тогава, през 1988-1989, научихме
за Нагорни Карабах от друг доблестен офицер, чието име за
съжаление не помня...
Той разказа как „избухването” на
една „етническа размирица” е било планирано предния ден в щаба на
спецподеление. Планът предвиждал през нощта да бъдат сформирани
един азърбайджански и един арменски спецбатальон. Забележете –
през нощта срещу „размирицата”. По този начин, първо, се елиминира
възможността в частите, които ще провеждат операцията, да има
налице обичайното „братство по оръжие” на хора, които рамо до рамо
са водили бойна подготовка или са провеждали други някакви
операции. Същевременно новосформираните батальони са тюрлю гювеч
от непознати помежду си бойци, които са подбрани по един единствен
белег – етнически.
На вещевите старшини било
разпоредено да осигурят цивилно облекло за всички съобразно
възприетите в Нагорни Карабах традиции за съответните
националности.
На командирите спуснали бройки: вие,
азърбайджанците, трябва да избиете толкова и толкова арменци от
другия батальон. Вие,
арменците... И не пропускайте да застреляте някоя и друга жена или
дете, ако ви падне някъде наоколо...
Вече бях чел „Архипелага ГУЛАК” в
рускоезично парижко издание малък формат, отпечатано на
изключително тънка хартия с шрифт може би 6 пункта – да се събира
цялото във вътрешен джоб. И въобще не се изненадах от това как са
процедирали в Нагорни Карабах. Просто си го сложих в един фолдър
на паметта с тревожната мисъл, че подобен „етнически модел” могат
да ни разиграят и на нас – в България тогава течеше като
пълноводна река "възродителният процес". Изданието го беше донесъл
от Франция наш преводач и университетски преподавател, който бе
имал късмета да се озове в страната на Бодлер и Флобер на
неколкомесечна специализация.
Извадих този файл от фолдъра му по
повод и в чест на бележитата 60-а гадавшчина. Комунистите пак
изровиха от нафталина легендата за „жертвите на монархофашизма”
като основание да си честват кървавия Девети. Да оставим настрана
неверните бройки, които навремето Васил Коларов след кратко
почесване зад ухото написал – че били над 30 000. Това
впоследствие бе опровергано дори от свръхусърдните издирвачи на
„отразяни партизански глави” от Музея на революционното движение,
които зорлем докараха „жертвите” малко над 2000.
По-важното е другото. Тези, да
приемем, малко над 2000 души, са загинали или в изпълнение на
законно издадена смъртна присъда (впрочем, не повече от стотина
изпълнени), или в спортменска битка с войската, жандармерията или
полицията: с оръжие в ръка. Докато онези над 30 000 през мрачната
есен на 1944 и един Бог знае колко още след това са били извеждани
от домовете им по нощници, изкарвани със завързани ръце извън
селата, градовете и паланките, разстрелвани или съсичани с брадви,
пребивани с ритници и пръти...
Разликата е повече от фрапантна.
Наш близък мълча за съдбата на брат
си цели четири години след Десети ноември. Нашите близки мълчаха
пред нас за тези неща не от страх за себе си, а от страх, че ние,
родените през 40-те и 50-те години на миналия век, може и да се
разприказваме, без да знаем какво може да ни сполети по тази
причина. Те криеха от нас мрачната истина от страх за нас, своите
деца, племенници, внуци...
Разприказва се на третата ракия чак
през есента на 1993. Неохотно. Та, оказа се, „трагично загиналият
му брат” – такава беше смътната родова легенда – е бил убит с
мотика през есента на 1944.
В Белене с труповете хранеха
свинете...
60 години свинщина.
Та да се върна на „жертвите от
монархофашизма”. В България преди Девети септември са били убивани
хора – с присъда или в спортменска въоръжена битка – най-вече през
1923-25 и 1942-44. Какво се е случило в родината ни тогава?
Преди деветоюнския преврат левичарят
Александър Стамболийски подписва с Кралство Югославия Нишкото
споразумение, с което поема ангажимента българските граничари да
стрелят срещу българските комити от Македония, ако те се опитат да
преминават през границата. После на 9 юни същата година тъстът на
Гиньо Ганев Кимон Георгиев, Дамян Велчев и компания правят
преврат. После Васил Коларов и Георги Димитров вдигат „въстание” и
бягат в Югославия. Загиват хора. Между тях – наистина и комунисти.
На 19 май 1934 тъстът на Гиньо Ганев
Кимон Георгиев, Дамян Велчев и компания правят преврат. Паралелно
в Москва Васил Коларов и Георги Димитров прокарват решение на
Коминтерна за създаване на македонска нация. В България е
установен „монархофашизъм” за сваляне.
Накрая на 9 септември 1944 тъстът на
Гиньо Ганев Кимон Георгиев, Дамян Велчев и компания свналят
"монархофашизма" отново с преврат. Тутакси от Москва се връщат Васил Коларов и Георги
Димитров, които мълниеносно създават македонска, тракийска,
добруджанска и незнамсиколко още нации. Пак загиват хора. Този път
– в колосални количества. Между тях – и комунисти като Трайчо
Костов да речем.
Ето каква „етническа размирица” са
ни спрятали три пъти наред кремълските емисари! И отгоре на
всичкото имат наглостта сега да оправдават третата с жертвите от
първите две?!
Няма защо да се учудваме. В Беслан
пред очите на целия цивилизован свят спецчастите стреляха срещу
деца и невинни учители и родители. Загинаха хора. Само в Кремъл
още се правят на ударени – всички видяха и разбраха, че за
комунистите и техните съвременни преименувани приемници човешкият
живот не струва и пукната пара. Само в Кремъл и на „Позитано” 20
още се правят на ударени. Даже Сакскобургготски се умълча някакси
„позитивно”, а депутатите му гласуваха някаква голословна
декларация без покритие с действия по посока декомунизация на
страната.
Гиньо Ганев не млъкна. |
