09-09-2004

Вечерта на 5 септември 1944 Съветският съюз оповестява война на България. На 8 септември “червената армия” започва да навлиза в България откъм Румъния и откъм Черно море. В нощта на 8 срещу 9 септември група комунисти и преминали на тяхна страна офицери нахълтват в сградата на Министерството на войната с любезното съдействие на тогавашния военен министър генерал Иван Маринов и се самопрогласяват за правителство. На 16 септември операцията на “червената армия” по окупирането на България вече е привършила. Едва тогава са арестувани и членовете на българското правителство начело с премиера Константин Муравиев.

Както и да се погледне на тези събития, те не могат да бъдат окачествени другояче освен като завладяването на една страна от друга, много по-мощна държава. Не по-малко очевидно е и това, че решаващият обрат в съдбата на България не настъпва с трагикомичните действия на група комунисти в нощта на 8 срещу 9 септември, а с декларацията, по силата на която комунистическа Русия влиза във война срещу България на 5 септември 1944. През април 1940 например германските войски нахлуват в Норвегия и в суматохата едно лице на име Видкун Куислинг се самопрогласява заедно със свои привърженици за правителство, но никой не окачествява тези събития като преврат, а още по-малко като революция. Прегазването на България от руския валяк е до голяма степен предначертано от геополитически дадености, които са продукт на многовековно развитие.

БЪЛГАРИЯ В ГЕОСТРАТЕГИЧНИТЕ ПЛАНОВЕ НА РУСИЯ

Трагедията на Русия е, че обединението на страната се извършва от една колективистична и деспотична сила, каквато е Великото Московско княжество. Москва възниква и се издига в най-изостаналите краища на източнославянското пространство, където се е запазила непокътната старата славянска община, отличаваща се с колективната собственост върху земята, преразпределяна всяка година между отделните домакинства.

В очите на Москва падането на Цариград в ръцете на турците през 1453 е заслужено наказание заради опитите на последните византийски императори да признаят църковното върховенство на папата, за да получат помощ от западноевропейските владетели срещу Османската империя. Руският монах Филотей прогласява, че Москва е станала извор на истинската вяра, с което бележи началото на мита за Москва като “Трети Рим”, предопределен да наложи православието върху цялото човечество.

Колкото една държава е по-всевластна, толкова тя е по-агресивна. Основните посоки на московската агресия са на запад към Балтийско море и Средна Европа, на изток към Сибир и Тихия океан и на юг, като южната посока включва два пътя – единият цели излаз на Средиземно море през Цариград, Босфора и Дарданелите, а другият трябва да доведе руснаците до Персийския залив през Средна Азия и Близкия изток. Достатъчен е един бегъл поглед върху картата, за да се убедим, че за да завладее Цариград и Протоците, Русия трябва най-напред да прегази Румъния и България или “най-малкото” източните им краища. От само себе си се разбира, че в завоевателните планове на руските владетели няма и не може да има място за независима българска държава.

В края на ХVІІ и началото на ХVІІІ век експанзионистичният устрем към Цариград и Протоците вече добива конкретни измерения. През 1696 руският самодържец Петър І превзема пристанището Азов и по този начин отваря пътя за по-нататъшната руска агресия към топлите морета на юг. През 1769, в навечерието на поредната война срещу Турция, императрицата на Русия Екатерина ІІ се обръща към балканските християни със специален манифест. В него най-безцеремонно се приписва славянско потекло на редица народи, които очевидно не са славяни, а именно “християните, живеещи в Молдавия, Влахия, Мунтания, България..., Албания и другите области...” Според Екатерина ІІ сърбите, румънците, албанците и българите щели да “приемат с нужната благодарност всемилостивата наша грижа за тях и като си припомнят славата на своите прадеди, преселени от Русия в сегашните им земи, гдето основали разни царства и изпълнили вселената със звуците на своето оръжие и затова са наречени справедливо славяни – ще докажат в действителност, че и те при всичките постигнали ги нещастия не са се лишили от наследената храброст и висота на мисли”. Не е оставено никакво съмнение и за характера на обещаното “освобождение”:

“Превелико ще бъде нашето удоволствие да видим християнските области избавени от несносното порабощение [робство – П.Ц.] и народите да вървят по стъпките на своите прадеди под нашето ръководство”...

Така средновековната догма за Москва като “Трети Рим” се подсилва от панславизма, според който всички славянски народи са само племена на една и съща нация, предопределена да бъде обединена под скиптъра на московските самодръжци. От друга страна, дори и неславянски народи се окачествяват на бърза ръка като славянски само поради това, че са имали злополучието да се изпречат на пътя на руската експанзия към Цариград и към Протоците.

На цариградския блян е подчинен и прословутият Санстефански мир от 3 март 1878, който е в същината си договор за безсрочна руска окупация. Според чл.6 на договора, “България ще образува автономно, трибутарно княжество, с християнско правителство и народна милиция.” Изобщо не се уточнява обаче под чие върховенство ще се намира това автономно княжество. Откъснати са и редица земи, принадлежали дотогава на Българската екзархия. Нишко и Поморавието преминават към Сърбия, а Северна Добруджа се предава на Русия, за да бъде сетне препредадена на Румъния като компенсация за повторното поглъщане на Южна Бесарабия от Русия, макар че Южна Бесарабия е населена предимно с румънци, докато Северна Добруджа не е.

На пръв поглед Санстефанският договор обединява Мизия, Тракия и Македония в една административнотериториална единица и осигурява на българите също така широк излаз както на Черно, така и на Бяло море, но според чл.7 България преминава под руска окупационна администрация, която на практика е без международен контрол:

“Въвеждането на новото управление в България и надзорът за неговото прилагане ще бъдат поверени за две години на един руски императорски комисар. След изтичането на първата година от въвеждането на новото управление, ако европейските правителства признаят за нужно и ако по тоя въпрос се постигне съгласие между тях, Русия и Високата Порта, те ще могат да прибавят към руския императорски комисар и специални делегати.”

Чл.8 не само предвижда на свой ред едно мощно военно присъствие на Русия в България, но дори не е достатъчно категоричен за времетраенето на руската окупация:

“Тази окупация ще бъде ограничена също за един срок приблизително от две години”.

От друга страна, чл.10 “великодушно” дава на Турция правото да прокарва свои войски през територията на България:

“Високата Порта ще има право на преминаване през България за превозване по определени пътища на войски, муниции, хранителни припаси в области, разположени вън от Княжеството и обратно. За да се избегнат мъчнотиите и недоразуменията при упражнението на това право, условията за използуването му ще се определят по съглашение на Високата Порта с управлението в България с особен правилник, в срок от три месеца след ратифицирането на настоящия акт, като се обезпечат военните нужди на Високата Порта.”

Следователно, дори ако се стигне до някакво българско правителство, руснаците възнамеряват да създадат за българите такива условия, че да ги накарат сами да поискат руските окупационни войски да останат в страната. Граф Игнатиев, който е главният автор на Санстефанския мир, прави също така опит да обвърже австро-унгарската окупация на Босна и Херцеговина с руската окупация на България, и то още преди хабсбургската армия да е започнала да навлиза в обещаните й области. Идеята му е да се поиска от Виена да изведе войските си “от сръбските земи едновременно с опразването на България от руските войски.” С други думи, Русия няма сериозни намерения да допусне образуването на българско правителство, но за сметка на това е намислила да отстрани всякакви ограничения за окупацията на България.. Това се вижда твърде добре от факта, че в Санстефанския договор няма никакъв текст, който да посочва някакви срокове за изтеглянето на руските войски от България.

При това военните действия са нанесли тежък удар върху самоуправляващите се български структури. Окупационната администрация се намесва грубо във вътрешните работи на местните екзархийски съвети, като практиката руските чиновници да определят кой да бъде председател на съответния съвет продължава и след Берлинския конгрес. В крайна сметка се стига до пълното подчинение на екзархийските структури на руските окупационни власти. В Северна Добруджа и Одринска Тракия руските губернатори пък застават направо на страната на Вселенската патриаршия и открито насърчават гръцкия елемент в ущърб на българите.

Самият начин, по който се изгражда руската окупационна администрация, цели преди всичко уеднаквяването на България с Русия. Окупираните територии са разделени на “губернии”, както е в Русия, а за губернатори се назначават руски поданици. В кореспонденцията между окупационните власти и централното правителство в Санкт Петербург българските земи се отбелязват навсякъде като “Балканска област”. Твърде показателно е следното признание на един руски дипломат:

“До окончателното изясняване на нашето отношение към завзетите територии в България и Добруджа съществуваше пълна анархия. От една страна, отсъствие на съдебна уредба и правилно организирана администрация, подкупност и корупция на нашите чиновници начело с губернаторите; пълно вмешателство на последните във всички отрасли на управлението, неконтролирана разпродажба на държавна собственост по разпореждане на губернаторите и, накрая, отчуждаване без всякакво право и защита от закона на частното имущество; от друга страна, неумела (т.е. посредством побои) агитация за могъщественото покровителство на Царя Освободител, жестоко отношение на хора от администрацията към населението и безнравствен начин на живот на нашите офицери и чиновници – всичко това повлия на населението, което по това време предпочиташе турското владичество пред могъщественото покровителство на Царя Освободител.”

Изправен пред очертаващ се обединен европейски фронт срещу руските домогвания, Александър ІІ решава обаче, че превземането на Цариград, Протоците, а заедно с тях и на България трябва да се отложи за “по-добри времена” и че дотогава Русия ще трябва да се примири със съществуването на едно васално българско княжество, но с колкото се може по-орязани граници. Освен това царят се стреми да понамали едностранната си обвързаност с Германия и Австро-Унгария в рамките на Съюза на тримата императори и да потърси сближаване с Великобритания. Така се стига до споразумението, подписано от руския посланик в Лондон Шувалов и британския външен министър Солсбъри. Тъкмо тази спогодба предвижда България да бъде разделена на княжество в земите между Дунава и Балкана и на автономна област в земите южно от Балкана, като южната българска граница трябва да бъде достатъчно отдалечена от Бяло море.

В сравнение с Русия и Великобритания Германия и Австро-Унгария са готови да дадат на българите много повече – наистина според австро-унгарския външен министър Андраши и германския канцлер Бисмарк България трябва да бъде разделена на две, но южната българска държава трябва да има излаз на Бяло море, а западната граница да стига до река Вардар. Двамата държавници предвиждат автономия дори и за земите западно от Вардар.

Най-ожесточените полемики на Берлинския конгрес не са за границите на България, а за времетраенето на руската окупация. В действителност Берлинският договор, подписан на 13 юли 1878, дава международна гаранция за българската държавност и спасява българите от пряка руска власт, но същевременно утвърждава разпокъсването на страната на пет части в съответствие с британско-руското споразумение, сключено в навечерието на конгреса.

Подобно на Санстефанския мир Берлинският договор предвижда за България васален статут, но изрично уточнява, че страната ще се намира под върховенството на Османската империя. Според чл.1 “България се конституира като самоуправляващо се княжество под суверенитета на н.в. султана. То ще има християнско правителство и народна войска (милиция).” За разлика от Санстефанския договор чл.22 на Берлинския трактат намалява времетраенето на руската окупация от “приблизително две години” на девет месеца и изрично задължава Русия да изтегли всичките си войски от България в рамките на три месеца след изтичането на деветмесечния период: “Срокът на окупацията на Източна Румелия и България от императорските руски войски се определя на 9 месеца от деня на размяната на ратификациите на настоящия договор. Имераторското руско правителство се задължава да завърши в три месеца след горния срок превеждането на войските си през Румъния и съвършеното опразване на Княжеството.”

Берлинският договор налага още от самото начало международен контрол върху руската окупационна администрация и предвижда подробен и прецизен механизъм за решаване на евентуалните разногласия между Русия и водещите европейски държави:

“Временното управление на България ще се ръководи до изработването на органическия устав от един императорски руски комисар. Един императорски турски комисар, както и консулите, назначени от другите държави, подписали договора, ще му оказват съдействие и ще наблюдават за хода на временното управление. В случай на несъгласие между изпратените консули въпросите ще се решават по вишегласие, а в случай на разногласие между болшинството и императорския руски или императорския турски комисар представителите на подписалите сили в Цариград, събрани на конференция, ще се произнесат с решение.”

Най-сетне Берлинският договор изрично забранява на Турция да държи каквито и да било войски на територията на Княжество България:

“Турска войска не може вече да има в България”...

Изтеглянето на окупационните войски от България не спасява обаче страната от руска хегемония. За всяко по-съществено вътрешно или външнополитическо действие българското правителство се допитва предварително до руските дипломатически пратеници. Тази практика продължава и дори се засилва след убийството на Александър ІІ от екстремисти на 13 март 1881. Неговият син и наследник Александър ІІІ (1881-1894) продължава с неотслабваща сила да се домогва до подчинението на България.

Превратът от април 1881 и наложеният режим на пълномощията също стават възможни единствено с одобрението на Русия. Новият министерски съвет, формиран след преврата, е изцяло под надмощието на руски генерали, които започват да се разпореждат в България като със “задунайска губерния”. Първоначалните инциатори на преврата са консерваторите, но скоро те се стряскат от плановете за приватизирането на Българската народна банка от един петербургски банкер и за приоритетното прокарване на железопътна линия, свързваща София с Русе, което е в ущърб на стопанските интереси на България. Именно с помощта на консерваторите младият български княз Александър Батенберг (1879-1886) се отървава от грубата опека на генералите и възвръща през есента на 1883 отменената Търновска конституция, която прави от България четвъртата парламентарна демокрация след САЩ, Франция и Швейцария, опряна на всеобщото избирателно право за всички пълнолетни мъже и на отговорността на изпълнителната власт пред законодателната. В отговор Азиатският департамент на руското външно министерство разработва проект за насилственото отстраняване на княз Александър от трона и за замяната му с новия самодържец на Русия Александър ІІІ:

“Ний трябва да затвърдим нашето влияние в страната и да устроим княжеството на същите тия начала, на които се образува великото княжество Финландия” (след завладяването на Финландия от Русия през 1809 велик княз на Финландия е самият руски цар).

Тези планове се натъкват обаче на все по-неблагоприятни международни условия. Наистина на 18 юни 1881 Русия, Германия и Австро-Унгария подновяват Съюза на тримата императори, но на 20 май 1882 Германия, Австро-Унгария и Италия сключват Троен съюз, насочен най-вече срещу Франция, но потенциално и срещу Русия. Вече подчертано антируски характер има съюзният договор, който Австро-Унгария сключва с Румъния на 30 октомври 1883 и към който се присъединява и Германия.

Това са международните рамки, в които българите решават да извършат на 6 септември 1885. Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Блестящата му защита срещу Сърбия, насъскана от Русия да нападне българите в гръб, отстранява не само една от най-крещящите неправди на Берлинския договор, но бележи и края на заплашителната руска хегемония. Тъкмо това предизвиква и крайната враждебност на Русия спрямо Съединението. Превратът от август 1886, който довежда до детронацията на княз Александър Батенберг, е организиран и извършен под прякото ръководство на руските дипломатически агенти в България.

Победата на националните сили начело със Стефан Стамболов води през юли 1887 г. до избора на Фердинанд Сакскобургготски (1887-1918) за княз на българите. Последвалото управление на Стамболов преминава под натиска на усилията на руската агентура да подготви почвата за поглъщането на България от Русия посредством цяла поредица от атентати и метежи. Благодарение на поддръжката на Великобритания и Австро-Унгария обаче, както и благодарение на енергичната политика на Стамболов, България съумява да отложи руската окупация поне за половин век.

Нов критичен момент за оцеляването на България като независима държава настъпва по време на Балканските и на Първата световна война. Прекомерните амбиции на София и лично на Фердинанд да завладеят Цариград разпалват достатъчно ефикасно руските притеснения и именно Русия насърчава Румъния да нападне България в гръб по време на Междусъюзническата война през 1913.

Враждебността на Русия изиграва съществена роля за участието на България в Първата световна война на страната на Германия, Австро-Унгария и Турция. На 4 март 1915 руският външен министър Сазонов започва преговори за подялба на Османската империя. Той адресира до френския и британския посланик в руската столица една “паметна записка”, съдържаща искането “Цариград, западният бряг на Босфора, Мраморно море и Дарданелите, а също Южна Тракия по линията Енос-Мидия” да “бъдат включени занапред в състава на Руската империя”. Към Русия трябва да бъде присъединен и “азиатският бряг в пределите между Босфора, река Сакария и пункт на брега на Измирския залив” заедно с “островите в Мраморно море” и “островите Имброс и Тенедос”. На 8 март френският посланик отговаря в официална нота, че руското правителство “може напълно да разчита на доброжелателното отношение на правителството на републиката за разрешаване на въпроса за Цариград и Проливите съобразно с желанието на Русия”. На 12 март британският посланик пък предава съгласието на Лондон с руските искания, като изразява от името на своето правителство пожеланието Русия да не пречи на Гърция да се присъедини към Антантата и да “употреби всички усилия да разсее опасенията на България и Румъния относно това, че притежаването на Проливите и на Цариград от Русия е неизгодно за тях”.

С други думи, румънците и българите трябва да бъдат убедени, че унищожаването на собствените им държави не е “неизгодно” за тях! През Първата световна война българите се бият с мисълта за националното си обединение, но в действителност те воюват за националното си оцеляване. Блестящите победи срещу руснаците и румънците в Добруджа прекършват и този опит на Русия да завладее Цариград и Протоците, като прегази “попътно” и България.

Завземането на властта от болшевиците в Русия на 7 ноември 1917 придава на традиционната руска заявка за завладяването на света качествено нова енергия. Противно на едно дълбоко вкоренено убеждение комунизмът не е “интернационален”, а е крайна форма на великоруския шовинизъм. Още през 1902, като главен редактор на вестник “Искра” Владимир Улянов-Ленин с видимо удоволствие публикува една статия на германския марксист Карл Кауцки, която предлага класово-партийна разновидност на панславизма и на догмата за Москва като “Трети Рим”:

“Днес обаче може да се смята, че славяните не само са влезли в редовете на революционните народи, но че и центърът на тежестта на революционната мисъл и на революционното дело все повече и повече се премества към славяните. Революционният център се премества от запад на изток. В първата половина на ХІХ век той се намираше във Франция, от време на време в Англия. В 1848 и Германия влезе в редовете на революционните нации... Новото столетие започва с такива събития, които навеждат на мисълта, че ние отиваме към по-нататъшно преместване на революционния център, а именно: към преместването му в Русия... Русия, която възприе толкова революционна инициатива от Запада, сега може би сама е готова да му послужи като извор на революционна енергия. Разгарящото се руско революционно движение ще се окаже може би най-могъщото средство, за да се изгони оня дух на хилава еснафщина и пресметливо политиканство, който започна да се разпространява в нашите редове и ще накара отново да лумне като светъл пламък жаждата за борба и страстната преданост към нашите велики идеали. Русия отдавна вече е престанала да бъде за Западна Европа проста опора на реакцията и абсолютизма. Сега е може би тъкмо наопаки. Западна Европа става опора на реакцията и абсолютизма в Русия... Руските революционери може би отдавна вече биха се справили с царя, ако не бяха принудени да водят едновременно борба и против неговия съюзник – европейския капитал. Нека се надяваме, че тоя път те ще успеят да се справят и с двата врага и че новият “свещен съюз” ще рухне по-скоро, отколкото неговите предшественици. Но както и да завърши сегашната борба в Русия, кръвта и щастието на мъчениците, които тя ще роди, за съжаление повече, отколкото трябва, не ще пропаднат напразно. Те ще оплодят кълновете на социалния преврат в целия цивилизован свят и ще ги накарат да растат по-бурно и по-бързо. В 1848 славяните бяха лют мраз, който попари цветовете на народната пролет. Може би на тях сега е съдено да бъдат оная буря, която ще разбие леда на реакцията и неудържимо ще донесе със себе си новата, щастлива пролет за народите”...

Твърде показателна е и оценката, която Ленин прави на тези мисли през 1920: “Хубаво пишеше преди 18 години Карл Кауцки!” Още през 1919 Ленин прогласява учредяването на “Третия интернационал”, чиято цел е “решителна борба за пролетарска диктатура, за победата на съветите във всички страни”. Комунистическият интернационал или Коминтернът се структурира като “световна партия”. Повечето “делегати” на “учредителния конгрес” са съветски партийни и държавни функционери от неруско потекло, които на бърза ръка се прогласяват за пратеници на “социалистическата левица” от съответната страна. Комунистическите партии не са партии в истинския смисъл на думата, тъй като са само секции на Коминтерна и са подчинени на Москва по същия безпрекословен начин, както и индивидуалните им членове.

На 20 октомври 1920 Ленин изтъква в публична реч, че непримиримостта между победителите и победените в Първата световна война дава “прекрасни” възможности за комунистическа агресия:

“Трябва да се използуват противоположностите и противоречията между двата империализма, между двете групи капиталистически държави... Докато не сме завоювали целия свят, докато си оставаме от икономическа и военна гледна точка по-слаби от останалия капиталистически свят, дотогава трябва да се придържаме към правилото: трябва да умеем да използуваме противоречията и противоположностите между империалистите”.

Под “империалисти” Ленин разбира всички държави освен Русия.

Завоюването на целия свят е и шумно прокламираната цел на трансформацията на комунистическа Русия през декември 1922 в “Съюз на съветските социалистически републики” – идеята е един ден всички страни по планетата да станат “съветски републики” под ръководството на руския “пролетариат”. В България комунистите, между които и Георги Бакалов, направо разгласяват, че връзките на предвидената “Балканска (или Балканско-дунавска) федеративна съветска социалистическа република” със СССР “ще бъдат искрени, тесни и ще стигнат до цялостно обединяване в една единна република”.

Остротата на междудържавните разногласия и крайната вътрешнополитическа лабилност правят от Балканите апетитна плячка за Москва. С оглед на по-нататъшното раздробяване и отслабване на един и без друго твърде нестабилен регион Москва пристъпва към “фабрикуването” на нови балкански нации като “молдавската”, “косовската”, “добруджанската”, “тракийската” и “македонската”. Лекотата, с която балканските секции на Коминтерна възприемат тези очевидни безсмислици, логично произтича от догмата за нациите като временен продукт на капитализма, чието бъдещо сливане под ръководството на “руския пролетариат” трябва да се предхожда от отделянето им от съответните държави

След краха на поредицата от метежи и терористични удари непосредствено след края на Първата световна война в Москва обаче се убеждават, че “световната революция” ще се осъществи по пътя на класическите военни действия. През 1926 съветските военачалници разработват подробни планове, според които редовната армия ще завладява съседните, а след това и все по-далечни страни, а ускорената болшевизация на завоюваните територии ще се осъществява от специални части:

“Трябва в кратък срок (2-3 седмици) да се справим със съветизацията на цели държави или при по-големите държави – в продължение на 3-4 седмици за твърде големите области... При организацията на революционните комитети ще бъде трудно да се разчита на местни сили. Само за част от техническия персонал и най-малко отговорните работници могат да се използват местни. А броят на работниците, необходими за провеждане на съветизацията на новите завоювани области, ще бъде огромен”.

Затова трябва да се използват и съветски комунисти от съответното народностно потекло.

В новите условия Сталин, който наследява Ленин начело на съветската държава, свежда ролята на Комунистическия интернационал като съветски партиен и държавен орган до чисто спомагателната функция да набавя такива помощни кадри. Наистина българската секция на Коминтерна, известна като “Българска комунистическа партия” (БКП), прави немалко, за да окървави страната, но усилията й за “пролетарска революция” пропадат. Непрекъснато намалява и влиянието й като цяло. През март 1920 БКП печели на парламентарните избори 20,2% от подадените гласове, и то след като управляващият БЗНС е стеснил силно възможностите на останалите политически сили да участват пълноценно в избирателната кампания. През ноември 1923 БКП получава 8,17% от пуснатите бюлетини, а през май 1927 – едва около 2,3%. През 1931, в условията на бушуващата световна стопанска криза, която неизбежно води до известна радикализация, БКП съумява да изтръгне цели 13,2% от подадените гласове, но още на местните избори през февруари 1932 този процент намалява на 10, а на следващите местни избори през март 1934 комунистите вече трябва да се задоволят само с 8,5% от пуснатите бюлетини.

БЪЛГАРИЯ И ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

На 1 септември 1939 германските войски нахлуват в Полша от запад, север и юг, което бележи началото на Втората световна война в Европа. Хитлер не би се осмелил обаче да нападне Полша без “Пакта за ненападение”, който неговият външен министър Йоахим фон Рибентроп подписва със съветския си колега Вячеслав Молотов на 23 август 1939 Всъщност този пакт е сделка между националсоциалистическа Германия и комунистическа Русия за подялбата на Източна Европа. Самата война не започва с нацистката агресия срещу Полша, а със съвместната нацистко-съветска агресия срещу Полша, тъй като на 17 септември 1939, когато германските войски са вече на път да превземат Варшава, откъм изток в полските земи нахлува “червената армия”. Сблъсъкът между Третия райх и Съветския съюз става неизбежен не поради някакви несъвместими идеологични различия, а поради елементарния факт, че и двете тоталитарни държави искат да завладеят целия свят, но планетата е само една и това неминуемо предполага унищожението на едната сила от другата. Поначало Хитлер и Сталин не могат да бъдат сигурни в абсолютната си власт дотогава, докато поданиците им знаят, че оттатък границата съществува друг начин на живот. Единственото решение и за двамата е да премахнат тази граница, а това означава или нацификацията, или комунизацията на цялото човечество – среден път няма.

Заради нахлуването на Третия райх в Полша Великобритания и Франция влизат във война срещу Германия, но не и срещу Русия. Всички останали европейски страни, между които и България, прогласяват неутралитет с надеждата, че може би ще избегнат най-лошото.

Началото на Втората световна война в Европа заварва в България недотам демократична политическа система. След преврата от 19 май 1934 партиите са забранени. През 1935 цар Борис ІІІ отстранява превратаджиите от властта, но предпочита да утвърди свой личен режим. За разлика от италианския фашизъм, германския националсоциализъм и руския комунизъм в България не се правят обаче никакви опити за играждане на еднопартиен монопол, поради което липсва и всякакъв стремеж за обсебване на личността от някакъв партийно-държавен апарат. Запазва се също така свободното пазарно стопанство, опряно на частната инициатива. Отсъства и какъвто и да било стремеж към увековечаване - открито се признава, че ограниченията върху някои политически права и свободи са временни, докато назреят условията за възвръщане на демокрацията. При все че официално са забранени, партиите продължават дейността си, но върху избирателната система са наложени такива ограничения, че опозицията да не може да печели изборите. Все пак в резултат на парламентарните избори през март 1938 и през зимата на 1939-1940 в Народното събрание влизат немалко опозиционни представители, които се застъпват за незабавното и пълно възстановяване на Търновската конституция. При Ленин, Сталин, Хитлер и дори при Мусолини такава “слободия” е просто немислима, така че и дума не може да става за фашизъм, а още по-малко за тоталитаризъм в България.

Избухването на войната между Третия райх и западните демокрации се вписва идеално в стратегията на комунистическа Русия. На 7 септември Сталин споделя пред Молотов, Жданов и пред своя поданик от българско потекло и коминтерновски апаратчик Георги Димитров, че нямал нищо против Германия и западните демокрации “да се бият хубавичко едни срещу други и да се изтощават едни други”. Според вожда на руския и световния “пролетариат” “Хитлер, сам не разбирайки и не желаейки това, разклаща, подкопава капиталистическата система”. Засега “Пактът за ненападение” от 23 август 1939 “в известна степен помага на Германия”, признава руският диктатор, но в “следващия момент”, изтъква той, трябва “да подтикваме другата страна”. И още: “Ние можем да маневрираме, поддържайки една страна срещу друга, за да се разкъсат”.

На 28 септември 1939 германският външен министър фон Рибентроп е отново в Москва, за да подпише с руския си колега Молотов един “Договор за дружба и за границата между СССР и Германия”, който придава правна основа на съюза между двете тоталитарни сили. Полша спира да съществува като суверенна държава и е поделена между Германия и Русия за четвърти път. Литва и Словакия също получават малки дялове от Полша, а Естония е принудена да приеме на територията си съветски въздушни и морски бази. На 5 октомври подобно споразумение е натрапено и на Латвия. На 10 октомври литовците пък трябва да заплатят за възвръщането на старата си столица Вилнюс, като сключат с Москва пакт за подпомагане и също трябва да допуснат на територията си поделения на “червената армия”. Всъщност трите балтийски страни са окупирани от сталинска Русия и това бележи началото на края на тяхната независимост.

Полша става първото военновременно “опитно поле” както на германския националсоциализъм, така и на руския комунизъм. Всички евреи под нацистка администрация са натикани в специални гета, където мнозина от тях умират от кошмарните условия (общият брой на загиналите в еврейските гета в Източна Европа се пресмята на около половин милион души). Същевременно се учредяват специални “еврейски съвети”, които поемат вътрешните работи на еврейската общност и служат за транмисия на разпоредбите на нацистките окупационни власти относно евреите. Сред първите мерки е да се конфискуват всички еврейски имоти и да се унищожат синагогите, някои от които са превърнати дори в обществени тоалетни. За “нисша раса” се смятат и самите поляци и хиляди полски офицери, интелектуалци и специалисти са или екзекутирани, или изпратени в Германия и впрегнати в унищожителен физически труд. Забранено е дори да се говори на полски на публични места.

Подобна е и съдбата на същите слоеве в съветската окупационна зона, но не като елементи на “нисшите раси”, а като представители на “експлоататорските класи”. При това сталинските репресивни служби, оглавявани от Лаврентий Берия, също хвърлят в лагерите на смъртта и голям брой евреи. Така за времето от септември 1939 до 22 юни 1941 от руската част на Полша са изтребени не “само” милион и половина поляци, но и около 400 000 евреи.

Измежду балтийските народи финландците са единствените, които отхвърлят съветския ултиматум и на 30 ноември 1939 руските войски нахлуват във Финландия. На бърза ръка Сталин спретва и едно “народно правителство” начело с дългогодишния коминтерновски апаратчик от финско потекло Куусинен. Финландците са облагодетелствани от суровите зимни условия в полярната област, както и от прекомерно трудния терен, осеян с многобройни езера. Това им е позволило да изградят една извънредно добра отбранителна линия, а теренът дава възможност и за партизански действия, включително и за снайперистка стрелба по командирите на сталинските съединения, които често се принуждават да се отклоняват от пътя, заобикаляйки някоя естествена или военна преграда. Така сблъсъкът продължава до март 1940, когато руснаците съумяват да пробият главните отбранителни съоръжения на финландците, известни като “линията Манерхайм”. Финландското правителство няма друг избор освен да помоли за мир. Според договора, сключен на 12 март, Съветският съюз анексира Карелския провлак и град Виипури (Виборг) и получава една военна база при Хангое, но най-същественото е, че Финландия е спасена от руска окупация и унищожение. Сталин тихомълком разпуска “народното правителство” на Куусинен и оставя поглъщането на Финландия за “по-добри времена”.

На 9 април 1940, за да попречат на евентуален британски десант в Скандинавия, в Норвегия нахлуват германски войски, след като са окупирали преди това Дания. С поддръжката на англо-френски експедиционни сили норвежците се бият смело и настървено срещу нападателите и страната е покорена напълно чак на 10 юни. Норвежкият крал Хокон VII и кабинетът бягат в Лондон, докато германските власти разтурят всички политически партии с изключение на пронацисткия “Национален сбор” начело с Видкун Куислинг. На първо време обаче Хитлер предпочита Норвегия да бъде под пряка германска администрация и допуска едно марионетно правителство начело с Куислинг чак през февруари 1942.

На 10 май 1940 140 нацистки дивизии се нахвърлят върху 144 френски, британски, белгийски и холандски дивизии. В следващите една-две седмици са окупирани Белгия, Нидерландия и Люксембург, а на 22 юни капитулира и Франция. Точно в този момент Сталин решава да доунищожи трите балтийски държави. Още на 14 юни на литовците, латвийците и естонците им е връчен ултиматум, който ги обвинява в “агресивни намерения” спрямо Съветския съюз и иска да пуснат на своя територия неограничен брой съветски войски, както и да формират правителства, приятелски на СССР. Съставът на тези “приятелски правителства” се определя направо от специалните пратеници на Сталин – Деканозов за Литва, Вишински за Латвия и Жданов за Естония. Включени са предимно хора, които поне официално не са комунисти, а някои от тях искрено вярват, че комунистическа Русия ще запази страните им като независими държави, стига да са приятелски към Москва. Фактическата власт обаче е в ръцете на тримата съветски емисари и на службите на Берия, които трябва да “прочистят” трите страни от “неблагонадеждните” и така да уплашат останалите, че да се стигне до “доброволното” поглъщане на Литва, Латвия и Естония от Русия под формата на “съветски републики”.

Падането на Франция бележи безвъзвратния крах и на цялата мрежа от съюзи за гарантиране на териториалната цялост на Румъния. На 28 юни румънският крал Карол II се покорява на ултиматума на Сталин и му отстъпва Бесарабия и Северна Буковина. Поглъщането на Бесарабия от СССР е една от причините за нарастваща натегнатост между нацистка Германия и комунистическа Русия. Наистина в Берлин са се съгласили, макар и със свито сърце, че Бесарабия влиза в кръга на съветските интереси, но нито “Пактът за ненападение”, нито “Договорът за дружба и за границата” предвиждат нещо за Северна Буковина. При това съсредоточаването на руски войски по новите румънски граници кара Хитлер да смята, че Сталин вече е готов да тури ръка на румънските нефтени находища, което за Третия райх би било равносилно на смърт. Застрашителното приближаване на “червената армия” към румънския петрол кара “фюрера” да премине към изработването на конкретни военнооперативни планове за война срещу Съветския съюз.

Притесненията на Хитлер намират потвърждение и в декларациите на Молотов и Деканозов пред Винцас Креве-Мицкевичюс, министър-председател на онова, което все още се нарича Литовска република. В края на юни, след дълги молби Креве-Мицкевичюс е приет от Молотов, за да чуе, че трябва да погледне истината в очите:

“Вашата Литва заедно с останалите балтийски нации, включително и Финландия, трябва да се присъединят към славното семейство на Съветския съюз. Следователно вашата работа е да насочите народа си към съветския строй, тъй като в бъдеще той ще се възцари върху цяла Европа, в някои части като балтийските народи например по-рано, а в други – по-късно”.

В един от следващите си разговори в Москва разтрепераният литовски премиер обвинява специалния сталински емисар Деканозов, че целта на комунистическия режим е “да възстанови напълно единна и неделима Русия”, но Деканозов безцеремонно разсейва и тези самоизмами:

“Ние не се интересуваме от единна и неделима Русия... Втората световна война ще ни даде в ръцете цяла Европа, която ще падне в шепите ни като зрял плод. Третата световна война, която е неизбежна, ще ни донесе победата върху целия свят”.

Към това време службите на Берия, които са проникнали здраво в трите балтийски страни още през есента на 1939, вече започват да действат с пълен размах. Хиляди хора са арестувани и откарани в сибирските лагери като “буржоазни елементи” или “агенти на британския империализъм”. Не са пощадени дори марколюбителите и есперантистите, смятани просто за “шпиони”. Повечето депортирани не могат да издържат и умират от ужасяващите условия на ГУЛАГ. От друга страна, трите балтийски републики са наводнени от фанатични комунисти. Сталин ги набира предимно измежду поданиците си от естонско, латвийско или литовско потекло, но изпраща и все повече руски “специалисти” под формата на “братска помощ”. По този начин населението на Естония драстично намалява с над 60 000 души, докато “Естонската комунистическа партия” уголемява за същото време броя на членовете си от около стотина преди окупацията на не по-малко от 10 000 човека. Само през първите няколко месеца на съветска окупация в сибирските лагери на смъртта са хвърлени 60 973-ма естонци, 34 205-ма латвийци и 38 450-ма литовци.

Надали е нужно да се посочва, че парламентарните “избори”, проведени около месец след руското нахлуване, се “печелят” от единодушно мнозинство от членове на компартията и “безпартийни комунисти”. На 21 юли 1940 Естония, Латвия и Литва тържествено са прогласени за “съветски социалистически републики”, което всъщност означава превръщането им в обикновени провинции на сталинската империя.

Точно в този момент Унгария решава, че е дошъл моментът да си възвърне Трансилвания, дори ако потрябва и със силата на оръжието. За “фюрера” една унгарско-румънска война неминуемо би предизвикала намесата на “червената армия”, струпана по границите на Румъния и затова той бърза да реши колкото се може по-скоро териториалните разногласия между малките източноевропейски страни. Така на 30 август 1940 румънците стават жертва на поредния диктат, този път от страна на Хитлер и Мусолини. По силата на така наречения “Втори виенски арбитраж” Северна Трансилвания преминава отново към Унгария. Горе-долу по същото време България започва преговори за възвръщането на Южна Добруджа, но Борис III разгръща дипломатическия си талант както за да избегне пряката намеса на тоталитарните държави, така и за да получи одобрението на всички водещи европейски сили.

Загубата на Северна Трансилвания нанася жесток удар по режима на румънския крал Карол II, който е принуден на 6 септември 1940 да се оттегли от трона в полза на сина си Михай. Фактическата власт се поема от маршал Йон Антонеску. На следния ден български и румънски делегати подписват в Крайова договор за връщането на Южна Добруджа на България. Териториалната промяна е одобрена не само от Хитлер и Сталин, които са все още съюзници, но и от Великобритания, воюваща на живот и смърт срещу Третия райх. Българското правителство дори изказва благодарност на Обединеното кралство, което предизвиква кисели гримаси в Берлин.

Хитлер ускорява на свой ред преговорите с Италия и Япония за съживяване на старата ос между Берлин, Рим и Токио. На 27 септември Германия, Италия и Япония сключват тристранен пакт за подпомагане за десет години, като се задължават да си оказват една на друга помощ, ако някоя от тях бъде нападната от “сила, която в момента не участва в европейската война или в китайско-японския конфликт”. Освен това Япония признава на Германия и Италия правото да изградят под свое ръководство нов ред в Европа, докато Германия и Италия признават от своя страна правото на Япония да ръководи създаването на нов ред в Далечния изток. Договорът изрично е отворен и “към такива нации в други части на света, готови да съсредоточат усилията си в подобна посока, за да осъществят по този начин решителното си желание за световен мир”. По не по-малко категоричен начин Германия, Италия и Япония декларират, че разпоредбите на пакта “не засягат по никакъв начин политическия статут, съществуващ в момента между всяка от трите Договарящи се страни и съветска Русия”.

С други думи, Хитлер все още се надява да привлече и Сталин в новия съюз, но това не отклонява ни най-малко “фюрера” от подготвителните мерки за война срещу комунистическа Русия. С оглед на това специална роля се отрежда на Финландия, която вече е приела на територията си съединения на “вермахта”, а на 8 октомври германски войски навлизат и в Румъния, за да закрилят петролните находища спрямо Съветския съюз. На 17 октомври нацисткият външен министър фон Рибентроп приканва българите да се присъединят към Тристранния пакт и изисква отговор в рамките на три дена. В същия момент Мусолини разкрива на Борис III намерението си да окупира Гърция и споделя, че щял да се радва, ако в замислената операция се включи и България.

Този път Борис III смогва да убеди Хитлер, че българският неутралитет е от голяма полза за самата Германия. В друго писмо до Мусолини царят пък подчертава военната неподготвеност на България и му напомня за исканията във връзка със северното беломорско крайбрежие, но отклонява предложението за съвместно нападение.

На 28 октомври откъм Албания в Гърция се втурват 155 000 недотам годни италиански войници. На 30 октомври, в отговор на молбата на гръцкия диктатор Метаксас, в Крит и на други беломорски острови слизат британски войски. Като капак на всичко на 4 ноември лявото крило на италианците вече е изтласкано обратно в Албания от гръцката армия под командването на генерал Папагос. Горе-долу по същото време британците правят десант и в близост до Атина. Така се създава все по-пряка заплаха за петролните залежи в Румъния, които лесно могат да бъдат достигнати от Кралските военновъздушни сили, веднага след като бъдат изградени съответните бази в Гърция.

Проблемът за контрол върху Северна и Югоизточна Европа става повод за първите открити разногласия в съветско-нацисткия съюз. Сталин е убеден, че докато не елиминират Великобритания, германците няма да нападат руснаците и съсредоточава нови войски на западната си граница. На 12 ноември външният му министър Молотов разговаря с Хитлер и фон Рибентроп в Берлин. Водачите на Третия райх предлагат в Тристранния пакт да влезе и Съветският съюз и четирите държави – Германия, Русия, Япония и Италия – да си поделят британската колониална империя. Хитлер е готов да даде на Сталин целия регион от Кавказ и Каспийско море до Персийския залив, но Молотов дава да се разбере, че Москва иска да получи своя дял от Балканите и между другото изтъква, че Съветският съюз бил заинтересуван от независимостта на България. Това силно напомня на декларациите му пред британски и френски представители през лятото на 1939, когато “енергично” се застъпва за “независимостта” на Литва, Латвия и Естония.

Мъчителните разговори с Молотов убеждават Хитлер, че Сталин твърдо е решил да настъпва в Европа и на Балканите и не може да бъде подмамен с изгледите за разширяване към Персийския залив. Тъкмо това кара “фюрера” да се притеснява твърде много от развитията на Балканите. Неутралитетът на България дава на гърците възможност да съсредоточат всичките си войски срещу италианците и да спрат напредването им. Поради ключовата позиция на България, отделяща германската армия в Румъния от Гърция, Хитлер кани Борис III в прочутата си планинска резиденция “Берхтесгаден”. На 17 ноември на царя просто му е казано, че зависи изцяло от българите дали германците ще влязат в страната им като приятели и съюзници или като нападатели и окупатори.

През ноември 1940 към Тристранния пакт се присъединяват Словакия, Унгария и Румъния. На 25 ноември българското правителство известява на Германия, че е готово да последва примера им, но моли датата на подписване да бъде отложена за определено време. Същия ден обаче в София пристига главният секретар на руското външно министерство Аркадий Соболев, който предлага пакт за ненападение и подпомагане. Според това, което коминтерновският апаратчик и български комунистически функционер Сава Гановски споделя пред американския пълномощен министър Ърл, “Соболев поискал от царя морски и въздушни бази в България. Русия в замяна предложила да застави Турция да даде Одрин и Турска Тракия на България и да подложи Гърция на всевъзможен натиск, за да отстъпи Гръцка Тракия до линията Кавала-Драма”.

Това предложение повтаря с изумителна точност начина, по който Сталин подготвя почвата за поглъщането на Литва, като най-напред й “дарява” Вилнюската област срещу морски и въздушни бази на литовска територия. На всичкото отгоре Москва нарежда на комунистите в България да започнат шумна кампания в полза на един очевидно българоубийствен пакт. Изданията на БКП дори не си правят труд да крият, че пред малките европейски страни имало само два пътя – или да станат германски протекторати, или “съветски републики”. При тази ситуация руското предложение се натъква на учтив и същевременно твърд отказ от страна на Борис III.

Още на 26 ноември, сякаш не се е случило кой знае какво, Сталин връчва на германския посланик в Москва отговора си на предложението за присъединяване на Русия към Тристранния пакт. Според него Третият райх трябва да изтегли незабавно войските си от Финландия, която принадлежала на “съветската зона на влияние”. Още в следващите месеци Русия трябвало да сключи с България “пакт за подпомагане” с цел “да се обезпечи сигурността на Съветския съюз в Дарданелите”. Нужен бил освен това дългосрочен договор, който да даде на СССР “сухопътна и военноморска база в близост до Босфора и Дарданелите”. На свой ред цялата зона на юг от Батуми и Баку до Персийския залив трябвало да се признае от Германия, Япония и Италия за съветска “сфера на стремежи”.

Германските представители се възползват от зловещото “любопитство” на Сталин към България, за да изтъкнат на Борис III и премиера Богдан Филов, че един член на Тристранния пакт надали би бил тормозен от руска страна с проекти от типа на Соболевия. В този момент Хитлер има още по-сериозни причини да кара София да побърза, тъй като на 3 декември гръцката армия извършва пробив в италианските отбранителни позиции, преминава в контраофанзива и не след дълго съумява да заеме около една четвърт от албанската територия.

Подбудени от Берлин, пронацистки организации като Народното социално движение на Александър Цанков и “Ратник” на генерал Христо Луков подемат шумна кампания срещу нерешителната политика на кабинета и на царя. За да угоди на Германия, Народното събрание гласува на 24 декември 1940 един “Закон за защита на нацията”, предвиждащ поредица от дискриминационни мерки срещу евреите, чието право на собственост и на свобода на движение е подхвърлено на драстични ограничения. Лица от еврейско потекло не могат да бъдат приемани за български поданици. Все пак евреите от границите на България, включително и от Южна Добруджа, продължават да се признават за български граждани, но не могат да заемат изборни или административни служби, да сключват брак с българи и да имат българи за прислуга. Пред най-близките си съветници царят оправдава антисемитското законодателство, като казва, че е по-добре българите сами да приемат такъв закон, отколкото да чакат нацистите и приятелите им в страната да натрапят много по-драконовски вариант.

Междувременно на 29 януари 1941 умира гръцкият диктатор Метаксас и крал Георги II сякаш се опитва да възвърне парламентарното управление, като назначава за министър-председател директора на Националната банка А.Коризис. Тези събития само засилват натиска на Хитлер върху България. Не помага и фактът, че макар и да е в съюз с Великобритания, Турция очевидно също се стреми да остане на всяка цена извън войната. Всъщност Анкара не спазва задълженията си по военната конвенция с Гърция, а на 17 февруари се стига и до една турско-българска декларация за ненападение.

В сетния момент Борис III изпраща началника на своя кабинет Павел Груев при руския дипломатически пратеник Лавришчев да го попита за становището на Москва по предстоящото присъединяване на България към Тристранния пакт. Лавришчев изтъква, че Съветският съюз надали може да изрази несъгласие, тъй като сам е съюзник на Германия и също възнамерява да влезе в Тристранния пакт. Подобен е и отговорът на Белград, откъдето потвърждават готовността си да се включат в Оста.

На 1 март българският министър-председател Богдан Филов заминава за Виена, където подписва акта на присъединяване на България към Тристранния пакт. На 3 март, в пълен разрез с уверенията на Лавришчев Москва се обръща към София със следната нота:

“Съветското правителство не може да сподели мнението на българското правителство за правилността на позицията на последното по дадения въпрос, тъй като тази позиция независимо от желанието на българското правителство води не към укрепване на мира, а към разширяване сферата на войната и въвличане на България в нея”.

С изключение на Югославия България е последната малка и все още независима страна в Средна и Югоизточна Европа, която се присъединява към Оста. Сега усилията на Хитлер се насочват към Белград и на 25 март регентът принц Павел изпраща делегат, който да подпише Тристранния пакт във Виена. На следния ден обаче регентството е смъкнато от власт с държавен преврат и новият режим начело с генерал Душан Симович прогласява пълнолетието на крал Петър II. Хитлер обаче е вбесен най-вече от декларацията за неутралитет, която без оглед на уверенията за приятелство и лоялност към Третия райх, в същината си отхвърля току-що сключения съюз. На 6 април Югославия и Гърция са нападнати от многобройна германска армия, нахлуваща едновременно откъм България, Румъния и Унгария. Югославия капитулира на 17 април, а шест дена по-късно същото правят и гърците.

Правителствата на повечето страни, окупирани от нацистите, намират убежище в Лондон и са признати официално от Великобритания, а по-късно и от Обединените нации, както започва да се нарича след 1 януари 1942 коалицията, воюваща срещу държавите от Тристранния пакт. Съществен дял от войските на завладените страни отказват да се предадат и започват въоръжена борба срещу окупаторите, като действат от името на съответните задгранични правителства. Най-тежка е ситуацията в Полша, където съпротивата трябва да се бори едновременно срещу националсоциалистическа Германия и срещу комунистическа Русия.

След като Югославия изчезва от политическата карта на Европа, германците предлагат на българите да влязат с войските си във Вардарска Македония. Привидно осъщественото национално обединение предизвиква сред повечето българи невероятна еуфория. Всъщност обаче Вардарска Македония и Беломорска Тракия са само под “временната окупация и администрация” на България до края на войната и дори е запазен граничният контрол между старите предели на България и новоприсъединените земи.

Пълното заличаване на две съседни държави доказва нагледно, че влизането на България в Тристранния пакт е било единственото възможно решение. При все това не липсват и изблици на рязко неодобрение заради това, че Борис ІІІ не е спазил обещанието си да държи страната далече от войната. Крайните земеделци от БЗНС “Пладне” начело с д-р Г.М.Димитров и Никола Петков правят дори опит за преврат, като очакват нахлуване на югославски съединения в нощта на 12 срещу 13 април 1941. Заговорът е разкрит и по-изтъкнатите му организатори са арестувани, но д-р Г.М.Димитров съумява да избяга в Йерусалим, а по-късно се настанява в Кайро. Тук той учредява “Български национален комитет”, а от юни 1941 започват и предаванията на радио “Свободна и независима България”, насочени срещу Третия райх и срещу германофилската политика на София.

На 22 юни 1941, в 4 часа заранта повече от 200 германски дивизии, придружени от финландски, унгарски и румънски войски навлизат в Съветския съюз по цялата линия от Северния ледовит океан до Черно море. За кратко време германските войски проникват надълбоко в руската територия. Първата реакция на Сталин е паническа - той дори е готов да се оттегли от властта, но системата е доведена от самия него до такова “съвършенство”, че никой не се осмелява да заеме мястото му. След като се съвзема, съветското ръководство отговаря с тактиката на “изгорялата земя” - преди да отстъпи, армията и специалните поделения на Народния комисариат за вътрешни работи (НКВД) унищожават колкото се може повече промишлени съоръжения, електростанции и съобщителни връзки.

От друга страна, комунистите по целия свят получават нареждане да се присъединят към въоръжената съпротива срещу германската, италианската и японската окупация и да се придържат към общата националноосвободителна цел. Повечето комунистически партии точно и прилежно прокарват новата директива, но апетитът идва с яденето, а с оръжието идва и жаждата за власт. Комунистите организират доста бързо най-мощните въоръжени сили в рамките на съпротивителното движение в дадена окупирана страна, но се отличават и с твърде слабото зачитане на човешкия живот. Подчертано нападателни са югославските комунисти начело с хърватина Йосип Броз Тито (1891-1980) - те се борят не само за възстановяването на Югославия, а започват да изграждат своя собствена мрежа на “народна власт”, изрично определяна като преходна форма към “пролетарска диктатура”, макар че Сталин изпитва остра нужда от добрата воля на западните си съюзници и предпочита да крие крайната си цел. Примерът на Тито е последван от гръцката секция на Коминтерна и както в Гърция, така и в Югославия съпротивителното движение скоро се изражда в повече или по-малко настървена и безмилостна междуособна война. В редица случаи борещите се помежду си фракции дори сътрудничат с местните окупационни власти срещу своите съперници.

Противно на едно широко разпространено становище съпротивителните движения в окупираните страни се оказват далеч по-неефикасни в отклоняването на храни и суровини от Третия райх, отколкото правителствата на германските съюзници, наричани често и недотам точно “сателити”. Така например от началото на 1941 до края на 1943 общата реколта от житно зърно в България, Унгария и Румъния възлиза на 145,2 милиона квинтала (около 7 250 000 тона), но за Германия са изнесени само 4,4 милиона квинтала (около 220 000 тона).

При все че дипломатическите връзки между София и Москва се запазват и след 22 юни 1941, Сталин не си прави труд да изключи “Българската комунистическа партия” от директивата за присъединяване към подривните действия срещу Оста. Самата БКП е твърде усърдна в изпълнението на коминтерновската заповед и се опитва да организира въоръжена “антифашистка” борба, но “съпротивата” се изразява главно в подновяването на индивидуалните терористични и саботажни удари. До края на 1943 комунистите са безсилни да съберат повече от 600-700 лошо въоръжени “партизани”, които обират мандри и периодично нахълтват в някое село, за да убият кмета, свещеника и някой и друг учител. Не по-ефикасни са и малобройните банди от съветски агенти, които имат българско потекло и се изпращат по море или се спускат с парашут за времето от август до октомври 1941. Двадесетима от тях са убити още при пристигането им, докато повечето от останалите са заловени с помощта на населението.

Несполуката на комунистическите усилия за спечелване на каквато и да било по-забележима поддръжка в България кара Москва да потърси по-приемлив вид за целите си. На 17 юли 1942 едно предаване на български език по съветското радио приканва към учредяването на “Отечествен фронт”. Според оповестената програма България трябвало да остане вън от войната, да оттегли войските си от Сърбия (Македония дори не е спомената) и да скъса съюза си с Германия. Трябвало да се разтурят “фашистките” организации като “Ратник” и “Националните легиони” и да се пуснат от затвора всички онези, които били арестувани заради борбата си срещу “фашизма” и срещу хитлеристка Германия. Освен това се иска възвръщането на свободата на словото и сдружаването и отмяната на всички антиконституционни закони. България трябвало да постигне споразумение с останалите балкански народи и да се насочи към тясно приятелство и сътрудничество със Съветския съюз, Великобритания и САЩ.

През август 1943, след продължителни преговори БКП смогва най-сетне да учреди “Национален комитет на Отечествения фронт”, но в него освен комунистите влизат единствено БЗНС “Пладне”, по-крайните социалдемократи и политическият кръг “Звено”, който е главният идеен вдъхновител на преврата от 19 май 1934. Две от организациите, а именно БКП и “Звено” изпъкват с очевадния си антидемократизъм, докато земеделците от “Пладне” все още не са се освободили напълно от авторитарното наследство на Александър Стамболийски. При това повечето, ако не и всичките местни отечественофронтовски комитети са още от самото начало под комунистически контрол. Все пак мнозинството от земеделците и социалдемократите искрено вярват, че ще могат да ориентират БКП в демократични канали. Демократическата партия, основното крило на БЗНС начело с Димитър Гичев и Демократическият сговор, които имат свои представители в Народното сълбрание, отказват да сътрудничат с “Отечествения фронт”, тъй като виждат твърде добре, че социалдемократите и крайните земеделци по-скоро служат за демократична фасада на комунистите и звенарите. Така пропада и замисълът на Сталин и Георги Димитров да обединят всички “нефашистки” опозиционни сили под комунистическа шапка. Към лятото на 1944 “Отечественият фронт” смогва да набере всичко на всичко 3600 члена, което е по-малко дори и от членовете на компартията (около 15 000 души).

Едва през 1944 по границите със Сърбия и Гърция възникват сравнително по-големи “партизански” формирования, които се снабдяват с оръжие от Тито и съответно от въоръжената комунистическа организация в Гърция. Дори и към момента на нахлуването на “червената армия” в България въоръжените комунисти, както и вербуваните от тях чисто криминални елементи надали са били обаче повече от 1000-1500 човека. Според Диню Шарланов към септемвври 1944 общият брой на комунистическите терористи, загинали в схватки с полицията и жандармерията, възлиза на около 1000 или най-много 3000 души, но също толкова са и хората, убити от “бойните групи” на БКП.

В рамките на унищожителната борба между Хитлер и Сталин отказът на София да оповести война на Съветския съюз несъмнено осигурява съществени политически предимства. Борис III смогва да убеди германските си съюзници, че имат само полза от една приятелска страна, поддържаща дипломатически връзки със смъртния им враг. На 7 декември 1941 обаче японците унищожават напълно американските военни кораби, които са на котва в хавайското пристанище Пърл Харбър и разгръщат изненадващото си нападение не само в Хавай, но и върху Малая и Хонг Конг. На 8 декември американският конгрес оповестява официално война на Япония. На 11 декември Германия и Италия отговарят с подобна декларация срещу Съединените щати. Примерът им е на бърза ръка последван от германските съюзници Хърватия, Словакия, Унгария и Румъния. Под силния натиск на Берлин българите влизат официално във война срещу Великобритания и Съединените щати на 13 декември 1941. От всяка гледна точка Борис III, министър-председателят Богдан Филов и парламентарното мнозинство допускат по този начин съдбоносна грешка. Наистина всеобщото убеждение е, че войната ще бъде “символична” и ще се изчерпи с декларацията от 13 декември. Смята се, че това не е висока цена за запазването на дипломатическите контакти със Съветския съюз, но българите безвъзвратно обвързват съдбата си с волята и капризите на двама тоталитарни диктатори. Съвършено различен е подходът на Финландия, която не само остава вярна на демократичната си уредба, но прави всичко възможно, за да запази дипломатическите си връзки със САЩ и след като се включва във войната срещу Сталин.

Изходът на войната се определя през зимата на 1942-1943 Съветската армия изиграва несъмнено съществена роля за крайната победа, но също толкова сигурно е, че катастрофата на Германия не би била възможна без жизнено важната материална помощ на англосаксонските демокрации. На 3 януари 1943 руснаците смогват най-сетне да освободят Ленинград (Санкт Петербург) от седемнадесетмесечна блокада. На 2 февруари привършва и сталинградската операция на юг. В плен се предават 22 германски дивизии, чийто състав е намалял на 80 000 души. По време на битките са убити или ранени повече от 500 000 германци, италианци, унгарци и румънци.

Сталинградската катастрофа и злополучията в Северна Африка предизвикват между другото и подновяване на натиска на Третия райх върху София, този път за изпращане на българските евреи в нацистките газови камери в Полша. В онези години в довоенните граници на България има около 50 000 евреи, а други 14 000 живеят в Беломорска Тракия и в доскорошния югославски дял на Македония. За разлика от редица източноевропейски народи, повечето българи никога не са изпитвали някаква омраза към еврейската си общност. В правителството има обаче влиятелни антисемити като министър-председателя Богдан Филов и министъра на вътрешните работи Петър Габровски. На 22 февруари 1943 един сановник на вътрешното министерство подписва с представителя на съответните германски власти тайно споразумение, предвиждащо изселването на 20 000 евреи от България. От тях 14 000 трябва да бъдат откарани от Беломорска Тракия и Македония, но останалите 6000 трябва да се “доставят” от довоенните български земи. Когато се разбира за това споразумение, заместник-председателят на Народното събрание Димитър Пешев, който дотогава е лоялен член на правителственото мнозинство, заплашва да предложи вот на недоверие срещу кабинета. Българските евреи са спасени дословно в сетния момент на 9 март. Правителството не може обаче да попречи на заминаването на 7144 евреина от Македония, 4058 от Беломорска Тракия и на 185 от Пиротско (под сръбска власт до април 1941), тъй като те не са български граждани, а се намират след окупацията на Югославия и Гърция под германска юрисдикция.

На 17 март 1943 до Министерския съвет е адресирано писмо от името на 42-ма народни представители, между които Димитър Пешев, водача на Народното социално движение Александър Цанков и ръководителя на Демократическата партия Никола Мушанов. Писмото отхвърля антисемитската политика на кабинета, който си отвръща като принуждава Димитър Пешев да си подаде оставката като заместник-председател на парламента.

На 24 май софийският митрополит Стефан публично осъжда антисемитските мерки на режима, но още преди четири дена Борис III е подписал указ за преместването на евреите от София в провинцията, за да не се набиват в очите на германските представители. Макар че евреите страдат по време на войната от дискриминацията и прекарват не една кошмарна нощ в очакване да бъдат изселени в нацистките лагери на смъртта, българите се оказват наред с датчаните и финландците един от малкото европейски народи под германско надмощие, които спасяват еврейската си общност от унищожение.

В този момент Сталин решава да оповести официално разтурянето на Комунистическия интернационал, но в действителност Коминтернът е просто реорганизиран в Отдел за международна информация към Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия (болшевици). Георги Димитров става един от двамата заместник-ръководители на отдела, който се оглавява от Александър Шчербаков. Към това време компартиите вече години наред се контролират пряко от КГБ, като във всяко местно политбюро има поне по един човек на Берия.

Междувременно през юли 1943 капитулира Италия, което е сигнал за Румъния, Унгария и България да предприемат първите конкретни стъпки за излизане от съюза с Третия райх. На 27 юли румънският министър-председател маршал Йон Антонеску предлага споразумение между Унгария, Румъния и България за съвместни консултации по възможните мерки за опазване на интересите на трите страни. Споразумението не трябвало по никакъв начин да промени връзките с Германия. Страхувайки се по всяка вероятност от изтичане на информацията, българското правителство смята за благоразумно да предупреди нацистите за румънското предложение. В същото време българите влизат дискретно в неофициални контакти с американски представители в Швейцария и Турция, за да сондират становището на САЩ за евентуално оттегляне от Оста.

След падането на Италия пратеник на Борис ІІІ предлага на ръководителя на социалдемократите Кръстю Пастухов да стъкми списък на един антигермански министерски съвет. Междувременно обаче американските представители дават да се разбере, че единствената възможна форма на примирие е безусловната капитулация. Нито правителството, нито опозицията са очаквали, че на България ще се гледа като на не по-малко страшен агресор от Германия или Япония. Така американското искане за безусловна капитулация осуетява идеята за антигермански кабинет, който неминуемо би възвърнал и демокрацията.

След краха на фашистка Италия Хитлер има достатъчно причини да се страхува от подобно развитие и в Унгария, Румъния и България. Той трескаво се стреми да попречи на евентуалното им отцепване, както и да използва въоръжените им сили, за да запълни поне донякъде празнотата, оставена от италианците. На 14 август 1943 Борис III е извикан в бункера на Хитлер в Източна Прусия. На следния ден “фюрерът” и българският цар имат бурен разговор на четири очи, на който не присъстват дори преводачи. Видимо без да се смущава от крясъците и заканите, Борис III отклонява искането за влизане на България във войната срещу Русия и за изпращането на две български дивизии, които да окупират Северна Гърция и евентуално Албания. Третият райх изпитва остра нужда от нови попълнения на Източния фронт и българите са известни като добри войници, но царят изказва резервите си по обичайния начин, а именно като обещава да разисква по проблема на по-късен етап. Броени дни след като се завръща от Германия Борис ІІІ умира при обстоятелства, които и до ден днешен предизвикват съмнения за насилствена смърт.

Междувременно американската и британската авиация засилват бомбардировките си върху малките съюзници на Германия, между които е и България. Решението да се бомбардират граждански цели и най-вече големите градове като средство за натиск върху германските “сателити” да излязат от Оста се потвърждава на Техеранската конференция, на която се събират Рузвелт, Чърчил и Сталин (28 ноември - 1 декември 1943). Новата тактика, която е предложена от британците и американците и засяга също България, се посреща с одобрение от Сталин. Най-същественото обаче е, че Сталин и Рузвелт отклоняват усилията на Чърчил за отваряне на фронт на Балканите, прецизират подробностите и датата на отварянето на втори фронт в Западна Европа и всъщност до голяма степен предрешават подялбата на Европа, чиято източна част е предопределена за комунистическа Русия. От гледна точка на Съединените щати несъмнено по-малкото зло е Сталин да бъде оставен да завладее Източна Европа, отколкото Тихооокеанският регион да бъде захвърлен на японците, а Хитлер да контролира атлантическото крайбрежие на Европа.

През април 1944 първите съединения на “червената армия” стигат до границите на Румъния. На 17 април руският дипломатически пратеник в София връчва нота, изискваща незабавното прекъсване на всякакво сътрудничество с германците. Българското правителство се двоуми, тъй като в Гърция все още има многобройни германски войски, които лесно биха могли да нападнат и окупират България. В София имат пред очи пресния пример с Унгария, която е окупирана от нацистите заради опитите на регента Хорти да сключи сепаративен мир с антихитлеристката коалиция.

На 23 август 1944, след поредната голяма руска победа в операцията при Яш и Кишинъу (Кишинев) режимът на маршал Антонеску е свален от младия крал Михай и се формира нов министерски съвет начело с генерал Константин Санатеску, който включва в кабинета си четирима представители на “Националната селска партия”, четирима либерали, трима социалдемократи и един комунист. Промяната не спасява обаче страната от съветска окупация и за броени часове сталинските войски достигат до българските граници.

На 26 август кабинетът на Иван Багрянов прогласява официално неутралитета на страната и издава заповед за незабавното разоръжаване на всички германски поделения на българска територия. Общият брой на разоръжените надхвърля 12 000 души. Наредено е също така да започне изтеглянето на българския окупационен корпус от Югославия, прекъсват се всякакви враждебни действия срещу Обединените нации, а на 29 август бива отменено цялото законодателство срещу евреите. Още на предния ден Стойчо Мошанов е изрично упълномощен да подпише примирие със Съединените щати и Великобритания. За целта той заминава за Кайро, но когато пристига там, преговорите са отсрочени за пореден път между другото и поради отказа на руския представител да участва в тях. На 30 август съветският дипломатически пратеник в София връчва нов ултиматум, обвиняващ българското правителство, че било позволявало на германски войски да проникват в Румъния, макар че към това време на българска територия вече няма нито един въоръжен германски войник.

Москва е не по-малко безцеремонна и спрямо Финландия, но за разлика от българите финландците не членуват в Тристранния пакт , а са сключили отделен, двустранен съюзен договор само с Германия. Неоценимо предимство е и функциониращата демократична система, която позволява на финландците да покажат чудеса от храброст и дипломатическа ловкост.. Към края на юни “червената армия” съумява да превземе за пореден път град Виипори (Виборг). В края на юни и началото на юли големи дялове от Украйна и Беларус попадат отново в руски ръце. Подобно на Унгария, Румъния и България, Финландия е започнала да сондира изгледите за примирие още през 1943 Сталин обаче изисква с нескрита радост безусловна капитулация, която би довела със сигурност до болшевизацията на страната, ако не и до пряка анексия към Съветския съюз, още повече че изключителните интереси на Москва във Финландия са признати и от САЩ. След загубата на Виипори (Виборг) през юни 1944 финландците правят върховно усилие, за да спрат съветското напредване. За целта те се нуждаят от нови въоръжения и материали от Германия, но Хитлер е готов да ги даде единствено в замяна на един много по-обвързващ съюзен договор. Договорът е подписан от президента на републиката Ристо Рити и новите нацистки доставки дават на финландците възможност да спрат съветските войски дотолкова, че да изтръгнат сравнително по-благоприятни условия от Сталин.

На 1 август 1944 финландският президент Рити се оттегля и на мястото му е избран маршал Карл Густав Манерхайм, който бърза да разгласи, че договорът с Германия е подписан от неговия предходник, без да бъде ратифициран и че поради това той не се смята за обвързан с този съюз. Наистина примирието, сключено по-късно със руснаците, съдържа редица твърде тежки разпоредби. Финландия трябва да заплати гигантско обезщетение и да отстъпи отново земите, присъединени към Съветския съюз през 1940. Освен това балтийското пристанище Поркала трябва да бъде предадено на руснаците за военноморска база. Страната обаче е спасена от руска окупация, което се оказва решаващо за запазването и на демокрацията, и на една сравнителна независимост. Финландия става единствената източноевропейска държава, която отговаря на схващанията на някои западни политици и дипломати за това какво трябва да се разбира под съветска “сфера на влияние”.

За Европа Втората световна война завършва с победата на Сталин срещу Хитлер. Демокрацията не си възвръща дори териториите, които е имала преди 1933 – съветската империя поглъща не само източната половина на Германия, но и Чехословакия, която е била примерна парламентарна демокрация поне до края на 1938. За източноевропейците нацизмът е просто заменен с още по-чудовищна разновидност на тоталитаризма. Това се вижда и по броя на жертвите. За времето от болшевишкия преврат на 7 ноември 1917 до смъртта на Сталин на 5 март 1953 от насилствена смърт измират между 85 и 90 милиона съветски поданици, и то без да се смятат онези 20 или 25 милиона, които загиват непосредствено в резултат на военните действия през Втората световна война. В тази бройка не влизат и жертвите, избити от специалните части на репресивните служби или от местната московска агентура в лицето на съответните компартии в страните, окупирани от “червената армия” в края на Втората световна война. Например само унгарските и румънските военнопленници възлизат на по 600 000 души, като в ГУЛАГ оцеляват едва по една десета от тях. Германските военнопленници пък наброяват най-малко 1 500 000 човека, девет десети от които загиват в сибирските лагери на смъртта. Същевременно цели 17 милиона германци са насилствено преселени от родните им места в земите на изток от линията Одер-Найсе (Ниса) и в Судетския край в Чехословакия към областите, които трябва да се включат в бъдещата германска държава. Седем милиона от тях не могат да стигнат по-далече от съветската окупационна зона, докато на останалите десет милиона все пак им е позволено да се настанят в земите, окупирани от западните сили. Само при тези безпрецедентни по мащабите си депортации загиват 2 100 000 човека.

За сметка на това в периода от 1933 до 1945 общият брой на човешките същества, изтребени от германския националсоциализъм като “неблагонадеждни” или като представители на “нисшите раси”, не надхвърля 25 милиона души, като тук се включат и жертвите в страните, попаднали под нацистка окупация. Дори и при тези непълни податки годишната “квота“ на жертвите, умъртвени от комунистическия режим в Русия възлиза на 2,5 милиона души, докато “промишлените методи”, които се прилагат от Хитлер, покосяват “само” по 1,9 милиона човешки същества годишно.

СЪВЕТСКАТА ОКУПАЦИЯ

ще на 26 август 1944 от Москва за България е експедиран Станке Димитров-Марек, който дотогава е водел предаванията на български език по една съветска радиостанция, излъчваща на вълните на българското национално радио. Подобно на Георги Димитров, Марек също е вече от дълги години съветски поданик, но е бил изпращан на различни мисии в България, за да вкарва БКП “в правия път”. Прави впечатление, че Станке Димитров се завръща след едно такова поръчение обратно в комунистическа Русия през 1937, когато е разгарът на “големия терор” и това подсказва, че той се е ползвал с необичайно висока степен на доверие от страна на Сталин. По пътя обаче самолетът катастрофира край град Брянск и Марек загива, което несъмнено съдейства за объркването, настъпило сред комунистите в България.

Съветският ултиматум от 30 август предизвиква оставката на правителството на Иван Багрянов и на негово място се формира кабинет от дотогавашните опозиционни партии в Народното събрание. Става дума за БЗНС, Демократическата партия и Демократическия сговор, които отричат личния режим на Борис ІІІ, а от началото на Втората световна война изпъкват като противници на обвързването с хитлеристка Германия. Новото правителство, което се оглавява от земеделския деец Константин Муравиев, кани комунистите да участват в управлението, но по нареждане от Москва предложението е отхвърлено.

Кабинетът на Муравиев встъпва в длъжност на 2 септември и още същия ден Политбюро на ЦК на “Българската работническа партия (комунисти)”, както се нарича БКП в този момент, взима решение да организира на 6 септември масови политически стачки. “Щурмът срещу централната власт” се отлага обаче за неопределено време.

На 4 септември правителството на Муравиев амнистира всички политически затворници, включително и онези, които са извършвали убийства и терористични актове. Възвръщат се изцяло правата и свободите, осветени от Търновската конституция – отменя се забраната върху политическите партии, разтурена е жандармерията, воюваща срещу комунистическите терористи и се разпуска парламента поради това, че не е избран свободно. Разисква се и върху евентуално влизане във войната срещу нацистка Германия, но военният министър генерал Иван Маринов иска решението да се отложи с довода, че в Македония и Беломорска Тракия все още има прекалено много български войски, които лесно могат да бъдат нападнати и пленени от нацистите. Комунистите, които нахълтват обаче във военното министерство в нощта на 8 срещу 9 септември, са пуснати там с съдействието на същия този Иван Маринов. Генералът е и един от малцината български офицери, които не са засегнати от масовите репресии и избивания, последвали окупацията на страната от “червената армия”. Това навежда на мисълта, че с осуетяването на решението за война срещу Германия Иван Маринов просто не е искал да лишава Сталин от претекст за нахлуване в България.

Още на 4 септември германците пленяват щаба на българския гарнизон в Пирот, а на отделни места се стига и до въоръжени сблъсъци между български и германски поделения в Югославия. Според по-късните показания на министъра на правосъдието Борис Павлов, както и според протоколите на Министерския съвет правителството на Константин Муравиев скъсва дипломатическите връзки с Германия в късния следобед на 5 септември 1944 (към 16-17 часа българско време). Същия ден, но чак в 19 часа московско време съветският външен министър Молотов връчва на българския пълномощен министър нотата, в която СССР декларира война на България. В София научават за нотата чак в 21 часа българско време. С други думи, комунистическа Русия се нахвърля върху една държава, която вече е скъсала с Хитлер и дори се намира фактически във война срещу Третия райх.

На 8 септември заранта “червената армия” започва на навлиза в България през Добруджа и откъм Черно море. Правителството на Муравиев издава заповед да не се оказва противодействие на нахлуващите войски. На 16 септември съветските войски вече заемат София, но както изглежда, повечето от министрите на скалъпеното набързо “правителство на Отечествения фронт” в сградата на военното министерство продължават да не знаят какво се случва в собствената им страна. Премиерските функции се изпълняват от Кимон Георгиев, оглавил на времето си и министерския съвет след преврата от 19 май 1934. Старият деец на политическия кръг “Звено” Дамян Велчев става министър на войната, докато външното министерство се дава на Петко Стайнов, опозиционен депутат, който в сетния момент решава да стане звенар и така да премине към “Отечествения фронт”. В правителството влизат общо четирима звенари срещу четирима крайни земеделци, двама социалдемократи и двама “независими”, но заедно с тях са и четирима комунисти, един от които – Антон Югов - застава начело на ключовото Министерство на вътрешните работи. В действителност от министрите надолу държавният апарат ускорено се заема от проверени комунисти, които обсебват и местната власт по цялата страна под формата на “отечественофронтовски комитети”.

Министрите от БЗНС се застъпват в полза на затворените членове на Муравиевия кабинет и по този начин ги спасяват поне от сигурна смърт, тъй като още в първите дни на септември комунистите пристъпват към безпрецедентно по размерите си клане. Акцията е запланувана предварително, но заповедите за нейното изпълнение се дават устно, при това изключително по линия на БКП. Жертвите са главно от по-просветените слоеве – интелектуалци, учители, инженери, журналисти, лекари, свещеници, кметове и предприемачи, а най-вече офицери. Всичките се ликвидират като “великобългарски шовинисти” и “фашисти”, макар че в България нито фашизмът, нито националсоциализмът са имали някога някаква по-съществена обществена опора. Ужасен, Дамян Велчев се опитва да спаси поне някои от офицерите и издава съответното окръжно, но комунистите го отменят. Съветските окупационни власти официално не се намесват – Сталин видимо е решил да следва примера на Хитлер спрямо еврейските гета и белорусите, като остави мръсната работа в ръцете на местната си агентура в лицето на БКП. Садизмът, с който се изтребват хората, сякаш съживява за пореден път най-отвратителните балкански традиции, като им придава качествено нов, комунистически привкус – в редица случаи жертвите са умъртвявани с лопати и други “подръчни средства”, удавяни в кладенци или изгаряни живи.

В развихрилата се касапница е имало несъмнено и случаи на лично разчистване на сметки, но Министерството на вътрешните работи, на което са подчинени и полицейските сили, е изцяло в комунистически ръце и има под ръка всички средства, за да спре кланетата, ако поиска това. Представители на властта са и убийците, които са или комунистически “партизани”, или дейци на местните комитети на “Отечествения фронт”. На 11 септември Георги Димитров телеграфира от Москва, че “главно внимание трябва да бъде обърнато на очистването на армията от прогермански, фашистки командири и тяхната замяна с командири, предани на делото на Отечествения фронт”. Освен това “трябва да се постигне създаването на народни трибунали за разглеждане делата на предателите, фашистките престъпници и техните наказания”.

За отбелязване е и потресаващата по своя цинизъм откровеност, с която комунистите говорят за тези злодеяния дори десетилетия по-късно. Така например в третия том на “академичната” “История на България”, публикуван през 1964, могат да се прочетат следните редове на д-р Кирил Драмалиев, който в качеството си на представител на БКП в Националния съвет на Отечествения фронт и като член на Градския комитет на БКП в София е участвал непосредствено в кланетата:

“Почти навсякъде в страната при вестта за установяване властта на Отечествения фронт войсковите части преминаха на страната на въстаналия народ. Само някои войскови командири, които бяха опетнени с кръвта на наши и югославски партизани, направиха опит тук-таме да се противопоставят на народоосвободителните войски или да възпрепятствуват присъединяването към тях на подчинените им части. Но тия опити бяха безпощадно смазани от въстаналите войници на повечето места при участието на партизански части и на населението.

В София опит за съпротива направи командирът на Школата за запасни офицери. Сутринта на Девети септември той повежда школниците към Военното министерство с намерение да го завземе отново. Два танка от въстаническите войски заставят школниците да се върнат обратно в казармата, след което те минават на страната на народното въстание, вдигат на ръце офицерите танкисти и сами ликвидират командира на школата. Същата съдба постигнала и няколко жандармеристи, които се опитали да се съпротивяват. Бойната група в близкото до столицата с.Долни Лозен води двудневен бой с барикадиралите се фашистки офицери от намиращия се по това време в селото гарнизон. В Ботевград командирът на гарнизона, на чиято съвест тежали много престъпления, се барикадирал с жандармерийска банда и отказал да се предаде. Едва на 11 септември той капитулира под напора на стеклите се в града големи маси милиционери и доброволци. Полицейският участък в Дупница (Станке Димитров) бива превзет от партизанска група на 9 септември след ожесточено сражение с отчаяно съпротивяващите се, окървавени с много престъпления фашистки полицаи. В Пловдив началникът на Втора армия отказва да се подчини на новата власт. Затова обявената на 7 септември стачка продължава и на 10. На 10 септември правителствените войски се разбунтуват, устройват митинг в казармите и арестуват фашистките офицери. На следния ден целият гарнизон с червени знамена дефилира пред командира на Втора въстаническа зона Боян Българанов. Началникът на гарнизона в Хасково също отказва да се подчини на властта на Отечествения фронт. Той не допуска народните маси да влязат в казармите и да устроят митинг заедно с войниците. Командуването на въстаническите войски в Пловдив изпраща в Хасково войскова част и партизански отряд. От прозорците на казармите започва стрелба срещу стеклото се гражданство и партизаните. Тогава въстаническите части отговарят със залп. Падат убити шестима фашистки офицери, включително и началникът на гарнизона. В Елхово въстаналите войници разстрелват няколко реакционни офицери при опит да се противопоставят на новата власт заедно с известния кръволок, командир на дивизията, ген.Каров. В Шумен (Коларовград) укрепилите се в Обществената безопасност въоръжени до зъби фашисти продължават да оказват съпротива даже и след пристигането на съветските войски (10 септември). Партизански части оказват съдействие на съветските войски при прочистване на града от вражески елементи. В Разград фашистки офицери оказват противодействие на новата власт до 11 септември, когато пристигналият партизански отряд ги заставя да сложат оръжие. Фашистките офицери от гарнизона в Търново, където бяха струпани много войскови части и жандармерия, ловни роти, полицейски сили и др., капитулират едва на 13 септември. Пред силния натиск на въстаналия народ на 11 септември бе принуден да капитулира и началникът на гарнизона в Павликени. На 9 септември войниците от плевенския гарнизон се разбунтуват и арестуват проявените фашистки офицери, като ликвидират някои от тях. Командирът на гарнизона в Асеновград задържа войниците в казармата, но на 10 септември те го арестуват. В Старозагорско при с.Хрищен и командирът на Втора инженерна дружина се опитва да устрои засада на настъпващите партизански части, но войниците арестуват фашистките офицери и посрещат партизаните с “ура”. В Ст.Загора командирът на правителствените войски се опитва да възпрепятствува побратимяването на войниците с въстаналия народ. Но при вестта, че партизаните пристигат, улиците се заливат от гражданството. С цветя и песни, с възторжени възгласи и приветствия множеството от въоръжени и невъоръжени въстаници, войници и народ посреща партизаните.”

Обикновено главорезите, служещи на определен диктаторски или окупационен режим, оправдават убийствата на политически “неблагонадеждните” с формулата “при опит за бягство”. Драмалиев “творчески” доразвива това зловещо словосъчетание, като откровено говори за убийства не при съпротива, а “при опит за съпротива”. За отбелязване е също така, че колкото и да разкрасява “героизма” на убийците, авторът трудно може да скрие факта, че дори и при предполагаемите въоръжени сблъсъци между “фашисти” и “партизани”, убитите са неизменно “фашисти”, докато сред “партизаните” и “народните милиционери” убити просто няма. Трябва специално да се подчертае и фактът, че поне на някои места (например в Шумен) убийствата като че ли са се извършвали с прякото участие на “червената армия”.

На 6 октомври 1944, в съответствие с московската инструкция от 11 септември е учреден така нареченият “народен съд”, който по някаква странна ирония е дословен превод на германските “Volksgerichte”, създадени от Хитлер за изтребването на противници на националсоциализма. В България “народният съд” произнася 2618 смъртни присъди, 700 от които се дават на вече избити лица. Както може да се очаква, останалите 2000 осъдени, между които доскорошните регенти Богдан Филов, Никола Михов, братът на Борис ІІІ княз Кирил и общо 66-ма депутати и 22-ма министри, са незабавно екзекутирани. Надали може да има съмнение, че официалните смъртни присъди на “народния съд” далеч надхвърлят броя на смъртните наказания за целия период от 1870 до 1944.

Според една публикация на земеделския водач д-р Г.М.Димитров от края на 40-те години на ХХ век, през първите месеци след съветското нахлуване са избити около 30 000 души. Общият пък брой на човешките същества, изтребени от комунистическия режим в България, се пресмята от някои на около 112 000 души. В своите спомени царица Йоанна посочва на свой ред, че според признанията на самото правителство цифрите на убитите в първите няколко години след септември 1944 възлиза на 138 000 човека. Повече от очевидно е обаче, че която и да е вярната цифра, тя далеч надхвърля жертвите по време на Априлското въстание през 1876, когато са изклани “само” около 10-12 хиляди души. Дори един бегъл поглед върху социалната принадлежност на унищожените от комунистическата месомелачка е достатъчен, за да се види, че всъщност става дума за представители на интелектуалния, стопанския и политическия елит на българската нация. Другояче казано, Сталин и неговата агентура прилагат спрямо България същата схема, която е изпитана още през 1939-1940 в Полша, Литва, Латвия и Естония и която не е нищо друго освен най-планомерен геноцид.

За един или два месеца Сталин постига и онова, което Хитлер напразно се е опитвал да направи години наред, а именно, хвърлянето на част от българското население в концлагери поради “нежелателна” етническа принадлежност. На 28 декември 1944 “отечественофронтовското правителство” е информирано, че всички унгарски, югославски, чехословашки и румънски граждани от немско потекло трябва да бъдат изпратени в “трудови” лагери в Съветския съюз. Същата съдба сполетява и руските емигранти, намерили убежище в България след болшевишкия преврат от 1917. Нещо повече – макар че са български граждани, в сталинските лагери на смъртта са откарани набързо и онези етнически българи, които са се преселили в България от Бесарабия и Южна Украйна след германското нападение срещу Русия през юни 1941. В интерес на истината са налице и някои плахи опити от българска страна да се попречи на изселването поне на някои чужди граждани от немско потекло (най-вече женените за българи и родените от смесени бракове). Проблемът е, че мнозина от тях са близки на българи, които току-що са били наградени от режима като “антифашисти”. Поради това на споменатите чужди граждани от немско потекло се издават удостоверения, че са чехи или евреи, но в края на януари 1945 съветското командване грубо напомня на властите в София, че са “доставили” само 28 на сто от исканата квота жертви. В крайна сметка смесените семейства са безмилостно разкъсани – “немците” са депортирани в Съветския съюз, а техните близки от българско потекло са интернирани.

От стопанска гледна точка държането на съветските окупационни власти в България надали може да се определи другояче освен като грабеж. Под претекст, че се конфискуват имотите, които уж били придобити по незаконен начин по време на войната, повечето предприятия и по-голямата част от недвижимата градска собственост са национализирани без обезщетение. Открива се мрежа от държавни магазини и се одържавяват и всички застрахователни компании. Само за времето от 9 септември 1944 до 1 февруари 1945 руснаците изземват без заплащане българско имущество (пари, материали и храни), възлизащо на астрономичната сума от 12 559 287 000 лв. Това прави около 148 милиона щатски долара и е над два пъти повече от репарациите, които България ще трябва да изплати според Парижкия договор от 10 февруари 1947 г.и които се равняват “само” на 70 милиона щатски долара.

На пръв поглед е учудващо, че в рамките на всеобхватен и изключително кървав терор и на ускорено одържавяване на икономиката Сталин изведнъж “омеква” пред протестите на западните си съюзници и решава да даде възможност за формирането на опозиционни партии в страните, окупирани от “червената армия”. В България опозицията се оглавява предимно от доскорошни сътрудници на комунистите в “Отечествения фронт”, ужасени от организираната от съветските наместници месомелачка. Светлина върху причините за неочакваната отстъпчивост на Сталин хвърля Милован Джилас, който е първоначално един от близките сътрудниици на югославския комунистически вожд Тито, за да стане по-късно опонент на режима. Джилас описва как Сталин кара Тито да приеме в правителството си пратеник на задграничния югославски кабинет, като дава на югославските комунисти уверения, че ще могат да изтребят опозицията на по-късен етап. С други думи, обещаните “свободни избори” са за Сталин и начин да очертае по-добре онези обществени среди в окупираните страни, които са неподатливи на комунизация и следователно трябва да бъдат унищожени. Именно това обрича на смърт и редица дейци на обединената опозиция в България начело с Никола Петков и Кръстю Пастухов.

Показателно за характера на съветския окупационен режим е и това, че след като е изпратен от Сталин в България през ноември 1945, за да довърши съветизацията на страната, Георги Димитров следва най-подробно инструкциите на Москва за най-елементарни управленски и политически решения. Например на 23 декември 1945 Сталин му телефонира, че трябва да помисли за включването на “един или двама министри от опозиционните кръгове, откъсвайки ги от опозицията. Разбира се, не става въпрос за [Никола] Петков. Може да се намери друг, макар и не много известен”. През февруари 1946 пък Димитров получава специални “директиви на Молотов за формиране на правителство чрез Народното събрание”. На 15 март Молотов вече очертава конкретната структура, която трябва да придобие министерският съвет в България: “Необходимо е да се внесе изменение в разпределението на министерските портфейли между партиите... Следва да се издигне нов министър на външните работи вместо Стайнов, на когото ние не доверяваме – измежду дейците на Работническата партия [официалното име на БКП в този период – П.Ц.] или измежду близки на нея хора... Необходимо е вместо министър без портфейл да има двама вицепремиери, от които един трябва да бъде комунист... Трябва да има заместник-министри от комунистите. Не ще е лошо и другите партии също да имат заместник-министри там, където министрите са комунисти... Вие бихте могли да отстъпите министерството на правосъдието на звенарите, а министерството на финансите да бъде на комунистите”.

Георги Димитров с готовност се съгласява с всичките “съвети” на Молотов. Единствено във връзка с Петко Стайнов той изразява притесненията си, че отстраняването му можело да предизвика отцепване на част от звенарите, в отговор на което Молотов се съгласява Стайнов да остане в правителството, но ако “бъде снет от поста министър на външните работи”. В крайна сметка Петко Стайнов е изхвърлен от правителството и външните работи се поемат от Георги Кулишев, който е официално звенар, но всъщност “безпартиен” комунист. Често пъти Сталин и Молотов дори не си правят труд да контактуват пряко с Георги Димитров, за да му предават директивите си, а оставят тази работа на председателя на Съюзната контролна комисия Кирсанов и на неговия заместник Бирюзов – двамата са всъщност официалните ръководители на съветския окупационен корпус.

По същия начин, когато Димитров се връща през юни 1946 в Москва за личен инструктаж, Сталин му определя и точните проценти за БКП и за партийноподобните структури от “Отечествения фронт” при изготвянето на листите за предстоящите избори за Велико народно събрание, което трябва да превърне България в “народна република”:

“40% комунисти, 30% земеделци, 15% звенари, 10% социалдемократи и няколко процента радикали. Ако това не стане, тогава самостоятелно излизане на комунистите, но всичко да се направи така, че те да бъдат първа партия”.

Другояче казано, в Москва решават предварително какви да бъдат и конкретните резултати от предстоящите “свободни избори” за Велико народно събрание.

Същото се отнася и за тъкмената конституция на “Народна република България”. На 2 септември 1946 Димитров е отново на инструктаж в Москва, за да чуе напътствията на Сталин във връзка с конституцията преди още да е избрано Великото народно събрание, което трябва да я изработи и утвърди:

“Вашата конституция трябва да има народен характер – конституция на народно-републиканска държава с парламентарен режим. Желателно е с по-малко подробности. Не плашете нетрудовите слоеве (индустриалци, търговци, кулаци). Направете конституцията по-дясна от югославската. В последната видимо (макар и аз да не съм я чел в окончателен вид) има излишно подражаване на съветската конституция, чак до петолъчната звезда и пр.”

Между другото именно Сталин внушава на Георги Димитров и “гениалната” мисъл за “прехода към социализма по особен път – без диктатура на пролетариата”, но по-късно комунистическата пропаганда ще припише заслугите на тази “оригиналност” на Димитров. От друга страна, Сталин дава недвусмислено тълкуване и на неочаквания си “консерватизъм”, когато препоръчва на Г.Димитров да превърне БКП в “трудова партия”:

“Това ще бъде народна партия. По същество тя ще бъде комунистическа, но ще получи по-широка база и много удобна маска за сегашния период”.

“Изборите” за Велико народно събрание през октомври 1946 донасят на БКП по изумително точен начин процентите, декретирани от Сталин още преди четири месеца. В Москва решават и кой да оглави правителството след тази “изборна победа”:

“Разбира се, всички най-важни портфейли трябва да бъдат в ръцете на Работническата партия”.

Ако опозицията случайно поиска да влезе в коалиция с БКП, уточнява един от помощниците на Сталин, “преговорите трябва да се водят така, че да се застави опозицията да срине преговорите и да се свали цялата вина върху нея”. Така на 22 ноември 1946 министър-председател на България става Георги Димитров, а военното министерство се поема от верния комунистически апаратчик Георги Дамянов.

Заемането на премиерския пост не намалява ни най-малко покорството на Георги Димитров спрямо Москва. Наистина мирният договор, сключен в Париж на 10 февруари 1947 с победителите във Втората световна война, потвърждава Крайовската спогодба, с която Румъния е върнала Южна Добруджа на България. Подобно на Литва през 1940 обаче България трябва да заплати за тази териториална придобивка със самото си съществуване като държава. На 1 август 1947 в югославския град Блед Тито и Георги Димитров подписват спогодба за създаването на “южнославянска федерация”. По силата на това споразумение Пиринският край трябва да премине в границите на Югославия, срещу което България може да получи Босилеградско и Царибродско, но само след като бъде превърната в югославска провинция под формата на съюзна “народна република”. Поглъщането на България от Титова Югославия се одобрява от Москва, но докато там виждат в това само преход към бъдещото присъединяване на Югославия заедно с останалите източноевропейски страни към Съветския съюз, то за Тито “южнославянската федерация” е преди всичко важна крачка към изграждането на една Балканската “федеративна народна република” под негово водачество, включваща по възможност и Гърция и Албания. Тъкмо това кара Сталин да нареди на Георги Димитров да държи на “федерация” според формулата 1:1, като Югославия и България формират две отделни единици. България е спасена като поне привидно независима държава единствено благодарение на конфликта, който избухва между Тито и Сталин през 1948.

В пряка връзка с това е и уникалната по своя характер кампания за “македонизация” на българите в Македония. Насила им се натрапва един изкуствен “македонски език”, който е всъщност смесица на сръбския с някои югозападни български говори. Проблемът обаче е, че никой българин не може да употребява правилно славянските падежи, освен ако не се заеме специално да учи определен славянски език. Поради това хората, които трябва да изнамерят “македонския език”, са принудени да допуснат в него само българските, но не и славянските падежни форми. Също толкова безпомощни остават и търсенията им на лични местоимения, които да се различават от българските. Дори “аз” може да се промени само на “яс” (“jас”), но не и да се замести със славянското “я”, макар че тази форма е налице в редица български диалекти. Без оглед на напъните на комунистическите “академици” новоизкованият “македонски язик” има всичките характеристики на българския като задпоставното членуване и цялата гама от глаголни времена, наклонения и завършеци, които са съвършено чужди не само на славянските, а изобщо на индоевропейските езици.

По нареждане от Москва трябва да се пренапише и цялата история на България, като корените на “македонската нация” се търсят още във времената на Александър Велики. В тази насока от голяма помощ е славянската теория за потеклото на съвременните българи, която след съветското нахлуване се раздухва до степен, че да отрече каквото и да било съществено присъствие на Аспаруховите и Куберовите българи. Натрапва се твърдението, че славяните били основали държава между Дунава и Балкана далеч преди пристигането на Аспаруховите българи. Кубер пък се изкарва за водач на някаква смесена дружина, като “македонските славяни” били образували свое независимо княжество още през първата половина на VІІ век. На бърза ръка светите братя Кирил и Методий и Св.Климент Охридски са прогласени за “македонци”. Самуил (997-1014) и наследниците му се определят като “македонски царе”, напук на всички доказателства за обратното. Онези полунезависими владетели, които са управлявали в различни краища на Македония през средновековието, се таксуват за “македонци” без оглед на това дали са били българи или сърби. “Македонизирани” са и редица духовни водачи на българското национално възраждане от ХVІІІ и ХІХ век само заради това, че са родени в Македония. Претендира се, че учредената през 1893 Вътрешна македоноодринска революционна организация се била борила за “националната независимост” на Македония, но по някаква чудновата и смехотворна логика Вътрешната македонска революционна организация на Тодор Александров и Иван Михайлов се осъжда като “фашистка” и “великобългарска”, макар че тъкмо тя наистина се бори за основаването на отделна македонска държава.

Терорът, с който се провежда македонизацията, е еднакъв както в българската, така и в югославската част на Македония. На 6 януари в различни градове на Вардарска Македония се извършват масови разстрели предимно на представители на интелигенцията, давали израз на българското си национално самосъзнание. Тази “Кървава Коледа” несъмнено изиграва немаловажна роля за по-нататъшното обезбългаряване на областта, но от гледна точка на македонските българи под югославска власт “македонизацията” се оказва все пак по-малкото зло. И наистина от 1913 насам те са били смятани ни повече, ни по-малко за “южни сърби” и дори най-слабият намек за българското им потекло, включително и употребата на родния език на публични места, са се наказвали по най-суров начин. Сега Сталин и югославският комунистически вожд Тито ги признават за отделна народностна общност, различна от сърбите. Макар че е прекалено изкуствен и силно сърбизиран, “македонският език” е по-близо до родните им говори от сръбския. При това една отделна “македонска нация” не е в пълна срещуположност спрямо усилията на ВМРО в миналото да създаде суверенна македонска държава от югославската, гръцката и българската част на историческата провинция. Да си македонец под управлението на Тито има това привидно предимство, че сякаш предпазва от пряко претопяване от страна на сърбите. За голям брой македонски българи “македонската нация” става сетното убежище пред пълната загуба на националната самоличност.

В годините на Втората световна война символ на предателство и на служба при чуждия завоевател става Видкун Куислинг, но той никога не е бил поданик на Третия райх и никога не е членувал в Националсоциалистическата германска работническа партия, докато Георги Димитров е дългогодишен член на Всесъюзната комунистическа партия (болшевици) и си остава до края на живота поданик на Съветския съюз. Именно на Димитров принадлежи и “крилатата” мисъл, че “нерушимата дружба и приятелство със Съветския съюз са необходими на българския народ, както слънцето и въздухът за всяко живо същество”.

Редица учени и публицисти посочват сред причините за краха на Хитлер неговия краен национализъм и расизъм, които го накарали да прогласи повечето негермански народи за “нисши раси”, а това пък в крайна сметка подтикнало целия свят да се надигне срещу него. Тези автори просто не знаят или отказват да разберат, че Сталин прави точно същото. Единствената разлика е, че сталинските критерии не са “расови”, а “класови”. Цели народи като балкарите, калмиците, кримските татари и чеченците са обвинени в “сътрудничество” с нацистите и изселени в ГУЛАГ. Основна пропагандна тема в източноевропейските страни под съветска окупация става “величието” на руснаците като нация с най-осъзнатия “пролетариат”, извършил първата “социалистическа революция” в света.

Цялата история на българо-руските връзки, включително и отпреди създаването на двете държави, се подхвърля на повсеместно прекрояване. Българите не само са прокламирани за славянски и нищо друго освен славянски народ – под бдителния поглед на партийните апаратчици и пропагандисти историците са впрегнати да търсят доказателства за руско-българското “племенно единство”. Настървено се отхвърлят всякакви съмнения по този повод, а съмняващите се, ако изобщо имат възможност да споделят публично мислите си, рискуват сурови административни и дори съдебни наказания заради своя “антисъветизъм”. Предприемат се фантастични усилия, за да се “докаже”, че името на първата столица Плиска е от един корен с намиенованието на средновековния руски град Псков. С мълчание се подминават кланетата на българи, извършени от киевския княз Светослав през Х век, а българоубийствените му походи се разкрасяват като съвместна борба на българите и руснаците срещу византийците и като един от първите примери за “вечната” българо-руска дружба и приятелство. Агресията на Русия към Протоците и руският панславизъм стават ни повече, ни по-малко “освободителна мисия”. На всички владетели на Третото българско царство, както и на безкомпромисни бранители на националната независимост като Стефан Стамболов и Васил Радославов им е прикачен на бърза ръка епитетът на “немски агенти”. Русофобите не се споменават, а ако забравата е невъзможна, те просто се окачествяват като русофили (например отец Паисий Хилендарски, Христо Ботев и дори Захари Стоянов). Една подчертано предпочитана пропагандна тема е тази за руснаците като “двойни освободители” – през 1878 те били избавили българите от “турско иго”, а през 1944 потомците им освободили Бълтгария от “фашистко робство”.

При всеки тоталитарен режим науката, хуманитаристиката и изкуството неизбежно се заменят с партийна пропаганда. По съветския пример хуманитарните науки в България се превръщат в “обществени”. Заедно с всички останали клонове на човешкото познание те се турят на марксистко-ленинска основа, което означава, че спират да бъдат науки. Съчетанието на “класовите” критерии с великоруския шовинизъм за осветляване на българското минало води до редица хумористични безсмислици. Така славяните стават “по-прогресивни” от византийците, тъй като им били помогнали да надвият остатъците от “реакционния робовладелски строй”. Турският “феодализъм” бил ранен стадий на феодализма и следователно “реакционен” в сравнение с “развития феодализъм” на българите. В пълен разрез с факта, че през ХІХ век жизненото равнище на балканските християни е по-високо от това на мюсюлманите, марксистко-ленинската историография прогласява турците за представители на “господстващата феодална класа”, докато българите принадлежат, разбира се, на експлоатираните и “прогресивни слоеве”. Цялата история на България от 1879 до 1944 е сведена до “титанична борба” между “буржоазията” и “пролетариата”, макар че тези две социални категории не са съществували никога в страната дори и от марксистка гледна точка.

Разбира се, промиването на мозъците се осъществява посредством една напълно съветизирана партийно-държавна система. Ликвидирането на обединената опозиция и изтребването на повечето й дейци е последвано от епидемия от саморазпускания и сливания на “отечественофронтовските партии”. Оцелява единствено една структура, която продължава да носи името “Български земеделски народен съюз”, но и тя е подчинена изцяло на БКП и дори има вътрешнопартийна група на комунистите, членуващи в БЗНС. “Отечественият фронт” става задължителна организация за всички пълнолетни българи, без оглед на това дали са комунисти, земеделци или не членуват в нито една от двете “партии”. Всички юноши и младежи, навършили 14 години, трябва да бъдат обхванати от една българска разновидност на съветския “комсомол” (от руското “Коммунистический Союз Молодежи” – “Комунистически съюз на младежта”).

Официално членството не е задължително, но всъщност е невъзможно да се учи и да се работи – а това означава, че е невъзможно да се живее, без да се членува поне в едно от масовите подразделения на БКП. Не са забравени и децата. Българският “принос” в тази връзка е Димитровската пионерска организация “Септемврийче”, която трябва да включва всички деца от 10 до 14 години. Думата “пионер” е насадена направо от комунистическа Русия, докато “септемврийче” е българското съответствие на руското “октябренок” (“октомврийче”). “Октомврийче” е в чест на болшевишкия преврат в Русия от 7 ноември 1917 (24 октомври по юлианския календар), докато “септемврийче” е свързано със съветското нахлуване и с нахълтването на комунистите в сградата на военното министерство в нощта на 8 срещу 9 септември 1944 – събития, тържествено прогласени за “народно въстание”, а по-късно и за “социалистическа революция”. По униформите, парадите и ритуалите пионерите и комсомолците плътно се доближават до Хитлерюгенд” и до “Балила” на Мусолини, но режимът сякаш не се притеснява много от тази прилика.

В края на 1947 редовните съветски войски се изтеглят от България. Към това време обаче уж българската “Държавна сигурност”, както и Народната милиция са пряко подчинени на съветски инструктори. С руски “съветници” е наводнена и армията. Всъщност превръщането на тайните и репресивни служби в придатък на КГБ подчинява България на комунистическа Русия по много по-ефикасен начин, отколкото видимото присъствие на “червената армия”.

На 18 март 1948, когато Сталин публично къса с Тито, България сключва договор за “дружба, сътрудничество и взаимопомощ” със Съветския съюз. Договорът предвижда военен съюз срещу Германия и срещу всяка държава, която би се присъединили към Германия под каквато и да било форма. Освен това София и Москва трябва да се консултират помежду си за всеки важен международен проблем, засягащ интересите им. От чисто правна гледна точка България не изглежда да е по-зависима от Съветския съюз, отколкото Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния и дори Финландия, които подписват с Москва подобни договори. Сталин видимо предпочита да осъществява контрола си върху Източна Европа по каналите на КГБ. Макар че зависи от Москва, Финландия не е обаче част от съветската империя, тъй като финландците съумяват да опазят държавния си апарат от комунистическо проникване. Поради това те не участват в мрежата от двустранни съюзни договори, които България, Албания, Румъния, Чехословакия и Унгария сключват помежду си за времето от декември 1947 до юли 1948

Източноевропейските страни са подчинени несравнено повече на комунистическа Русия, отколкото на националсоциалистическа Германия и това се отнася и за такива краткотрайни държави като Словакия и Хърватия, които се създават под крилото на Хитлер. По времето на Третия райх дори марионетните правителства на окупирани територии като Сърбия, Норвегия или Гърция не са принудени да възприемат изцяло нацистката система на партийно-държавен контрол върху стопанския живот, тъй като, поне докато трае войната, Хитлер има нужда от повече или по-малко работещи икономики с оглед на военните нужди на Германия. Несравнено по-голяма свобода на действие пък притежават малките съюзници на Хитлер, а именно Унгария (до март 1944), Румъния и България, докато при Сталин такива възможности има единствено Финландия.

В повечето насоки хитлеровият “нов ред” и заместилият го “пролетарски интернационализъм” на Сталин са подобни. Донякъде това се отнася и за икономиката. По време на Втората световна война търговските връзки с Третия райх са много повече от половината от целия внос и износ както на окупираните територии, така и на малките съюзници. При Сталин източноевропейските страни са насилени да заменят Третия райх със Съветския съюз като главен, ако не и изключителен външнотърговски партньор. Налице са все пак и някои съществени различия. Една високо индустриализирана държава като Германия се нуждае преди всичко от храни и суровини и не насърчава промишления напредък в окупираните и съюзните страни. Първоначално съветските окупационни власти също оплячкосват безкрайно количество храни и суровини от Източна Европа, но Москва е заинтересувана най-вече от промишлеността на покорените народи. От Източна Германия и Чехословакия не само се изземват безвъзмездно безброй промишлени съоръжения, но промишлеността на тези страни се подхвърля на коренно преструктуриране с оглед на съветските стопански нужди. На Румъния, България, Албания и в по-малка степен на Унгария и Полша е натрапена ускорена индустриализация, която няма нищо общо със собствените им икономически интереси. Освен от някои привидно прагматични подбуди, това се предопределя и от една съществена идеологична причина – замисълът е индустриализацията и колективизацията да доведат в крайна сметка до “пролетаризирането” на мнозинството от населението в окупираните земи и до унищожаването на сетните останки от частна собственост. За целта през януари 1949 се учредява “Съвет за икономическа взаимопомощ” (СИВ), в който влизат Съветският съюз, Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния, България и Албания, а малко по-късно – и съветската окупационна зона на Германия, след като Сталин я прогласява за “Германска демократична република”.

ПОСЛЕСЛОВ

Черната дата в най-новата история на българите не е 9-ти, а 5 септември 1944, когато Сталин оповестява война на България. Всички последвали събития са предопределени именно от решението на руския диктатор да завладее на всяка цена подстъпите към Цариград и Протоците, като евентуално излезе и на Бяло море. По всичко се вижда, че онези, които искат да честват 9 септември като “светла дата”, всъщност се кланят на една чужда агресия и на унищожението на собствените си корени. Не е за учудване, че поколения наред същите тези хора идолопоклонстват пред всякакви нищожества и пред балсамираните им трупове. От друга страна, ако “храбри антифашисти” като Георги Първанов, Сергей Станишев, Стефан Данаилов, Велко Вълканов и т.н. бяха наистина искрени в своя антифашизъм, те би трябвало да имат несравнено по-дълбоки причини да бъдат и антикомунисти, тъй като фашизмът е само бледо копие на комунизма. От мистична гледна точка би могло да се рече, че поклонниците на 9 септември 1944 са еманация на някакви тъмни сили, но в началото на ХХІ век може да се направи единствено диагнозата, че тези хора страдат от сериозно психично заболяване.

Текстът е отпечатан в "Про&Анти" на 09-09-2004