Забелязах го още по времето, когато пишеше някои от най-забавните научно-популярни текстове във вестник “Орбита”. По-късно Иван Ибришимов започна да води предаването по БНТ “Световна икономика”, появяваше се нерядко и в “Актуална антена”. Винаги се стремеше да избяга от идеологическите шаблони, да бъде на гребена на вълната и, най-важното, почти непостижимо качество за онези години – оставаше безукорно честен и талантлив, с каквото и да се захванеше. Естествено, това означаваше, че няма шанс да се изкатери по върховете на журналистическата пирамида, но затова пък никакви грехове не тежаха на съвестта му, когато още през декември 1989 се включва в епичната битка за промяна. Запознах се с него през 1992, когато вестник “Столица” се оказа уютен пристан за немалка група демократично настроени творци, сред които особено изпъкваха преводачите Андрей Манолов и Петър Оббов, поетът и душата на всяка компания Кръстьо Пастухов, потомственият социалдемократ Крум Славов и, разбира се, самият Ибришимов. Оттам дойде и скокът в “Демокрация”, където заедно с поетесата Ирина Йорданова бяха най-верните съратници на работохолика Атанас Свиленов…

Блажени години, както би възкликнал покойният Георги Минчев, когато демокрацията беше млада, когато мислехме не за постове и за икономически придобивки, а слушахме въжделенията на хората и се опитвахме да бъдем редом с техните радости и болки. Един от онези, които особено ярко умееха да правят това, беше Иван – винаги усмихнат, не само в живота, но и в текстовете си и същевременно енциклопедично образован, непримирим към ретроградността, чувствителен и прям до лудост.

Безспорните му качества неизменно го водеха в щабовете, където се ковяха изборните победи на синята партия в най-хубавите й години. Той беше не само съветник на президента Петър Стоянов, но и всички, които го познаваха, го възприемаха като един от стълбовете на президентската институция.

Може би си мислите, че човек с такава биография днес вещо управлява натрупаните си имоти и стремглаво препуска по коридорите на властта. Не, Иван Ибришимов е щастливо (или тъжно, преценете сами!) изключение от тази толкова българска приказка за участието в политиката и бъркането в буркана с меда. Той не пожела да се промени, да измени на себе си. Днес ще го намерите в редакцията на вестник “Кеш”, а великолепните му статии можете да прочетете и в любимите ни “Про и Анти” и “Детонация”, единствените истински глашатаи на демократичната идея, които също като него не измениха на призванието си. Защо е такъв ли, се питате?

Отговорът ще намерите в новата му книга, наречена симптоматично “Така мисля”. Повечето от разните му там политолози и партийни журналисти рядко си позволяват да имат своя, независима гледна точка към случващото се в обществения ни живот: те се ръководят от сигналите на централите, от капризите на този или онзи лидер, от звъна на парите. Иван Ибришимов мисли, разсъждава със собствената си глава, а разсъжденията му звучат дръзко. Държим в ръцете си неповторими свидетелства за времето, които авторът недвусмислено е кръстил “Хроники на политическата лудост 2004-май 2005”. След всичко, което се случи в нещастната ни родина през последните месеци, след партийната руска рулетка, превърнала се в безогледна надпревара за присвояване на европейските предприсъединителни фондове, малцина от пишещите братя биха дръзнали да предложат на читателския съд онова, което са пророкували през изминалите месеци. Нашият автор не само спокойно може да изложи “стоката си” на масата, но и кара да дишат прахта след петите му всевъзможните уж всезнаещи социологически агенции със смехотворните им прогнози, които тотално се сринаха.

Няма съмнение, Иван Ибришимов е поет на политическата хроника. Но той е и пророк, защото няма нещо от изреченото от него, което да не се е сбъднало. Това е не само най-трудното, но и най-неблагодарното. Ако искаш да познаваш и да изричаш истината, трябва да скъсаш пъпната си връв с политическите централи. Журналистът до съвършенство познава аналите на българската история, той черпи познания за механизмите на случващото се от потайностите на миналото, от отличната си осведоменост за промените по геополитическата карта на света, и най-вече, от безпогрешността на ритъма на сърцето си.

Пишещите само с хладен разум неизбежно се провалят в дългосрочните прогнози, защото  не усещат пулсирането на така наречения човешки фактор. Когато още през май 2004 категорично предскаже, че на следващите избори играта ще се играе от ДПС в центъра заедно с НДСВ и оттам наляво към БСП или към обединената Нова левица, не остава нищо друго освен безрезервно да вярваш на толкова фин анализатор и да се опиташ заедно с него да преминеш по тънката червена линия на събитията, за да разбереш логиката на процесите. Безмозъчно е сляпо да се слушат възгласите на един или друг вожд, да продължим  да развяваме знамена, без да се опитаме да стигнем до горчивите истини за поредицата от поражения, които се изсипаха в дясното пространство и чиито генезис Иван Ибришимов много точно проследява. Битката кой да води бащината дружина е грозна последица от нещо, започнало още в началото на промяната, от времето, когато Стефан Гайтанджиев редеше изборните листи, а водеща фигура на демокрацията беше Румен Воденичаров. Тогава, както напомня журналистът, за назначен лидер на опозицията е било обсъждано името на Андрей Луканов. Същите тези скрити подреждачи на пъзела “български преход” бързо осъзнаха, че незабавно трябва да впримчат в мрежите си цялата икономика на страната, че трябва да сложат ръка върху приватизацията, да определят дори "разстановката" на политическите лагери за десетилетия напред.

Особено далновидно се оказа, когато играха с царя напред. За цялата тази майсторска режисура десните не само че не бяха готови, но и не се опитаха да й противопоставят смели ходове. Прочетете великолепното есе на Ибришимов “Лудостта да оцелееш”, което по прозорливост може да се мери с най-значимите текстове на Иван Хаджийски. Кой друг е говорил за методичното и целенасочено опростачване на обществото в продължение на повече от 45 години, за трансформацията на политическата власт на червените барони в икономическа, за тъжния факт, че “ненормалното днес се приема за нормално, защото беше превърнато в норма”?

Прелюбопитни текстове в книгата са посветени на жалката палячовщина, която продължава да се разиграва с архивите на Държавна сигурност. Силни и запомнящи се са страниците, анализиращи случващото се в днешна Русия, както и наблюденията за мъчителното ни криволичене към голямото европейско семейство. Забележете, авторът не само познава какво ще се случи, не просто тълкува фактите от деня, той вае характери, превръща мимолетното събитие в знак за нещо далеч по-важно и непреходно. И при това - о, какво чудо във времената на сухарщината! – облича словата си в пъстра пелерина от усмивки.

Книгата изобилства с вицове, с неочаквани обрати, с афоризми, най-после един журналист се изявява не като еничарин на българската реч, а като истински писател. “Така мисля” е книга, която не може да те остави равнодушен, тя като че с магия кара и нас читателите да мислим, да спорим понякога с темпераментния си събеседник, но и да сме щастливи, че общуваме с човек с мисия, който не е изменил на мечтите си и така доказва, че не всичко е изгубено. Демокрацията е и състояние на духа, постижимо само за малцината избраници, сред които особено почетно място е отредено за романтика и предсказателя Иван Ибришимов.