10-05-2003

Online от 1 юли 2002

 

 

Начало

Архив 2002

Фотогалерия

Знание

Документи

Проектът

Правила

Контакт

 

Иван Ибришимов

10 май 2003, 8:40

Големият смисъл на малките жестове

Слуховете за смъртта на евроатлантизма са силно преувеличени

 

         

Преди по-малко от седмица френският президент Жак Ширак подари "в знак на лично уважение и вярно приятелство" каса от прочутото вино "Мутон Ротшилд" и кристална гарафа на британския премиер Тони Блеър за 50-годишния му юбилей. Само ден преди това - след посещението си във Вашингтон, германският министър на отбраната Петер Щрук заяви, че кризата в американо-германските отношения е на път да бъде преодоляна.

След броени дни държавният секретар на САЩ Колин Пауъл ще посети Берлин и след среща с колегата му Йошка Фишер ще разговаря с федералния канцлер Герхард Шрьодер.

Руският президент Владимир Путин не възприе преди седмица тезата на Тони Блеър за еднополюсен свят, но това не му попречи да афишира добрите си отношения и към Великобритания, и към САЩ. Колин Пауъл ще бъде в Москва на 14 и 15 май, а на 1 юни Путин ще посрещне в Санкт Петербург американския президент Джордж Буш. И Съединените щати, и Русия отново, макар и неофициално, декларираха, че няма да допуснат разногласията около войната в Ирак да застанат на пътя на новите им отношения на приятелство и сътрудничество, установени през последните две години. Събрани накуп, тези дребни и разпиляни в пространството и времето факти категорично показват, че големите европейски и американски политици нямат намерение да пожертват дългогодишния градеж на евроатлантическата цивилизация и ценностите, които тя изповядва, колкото и да им се иска и привижда такова развитие на някои пообъркани наши политици, анализатори и журналисти. Защото днес, когато отново ще честваме Девети май - Деня на Европа, икономическите, политическите и човешките връзки от двете страни на Атлантика доказват за пореден път своята сила.

Жан Моне, Робер Шуман и другите...

"Другите" са Уинстън Чърчил, Шарл де Гол, Конрад Аденауер, Алчиде де Гаспери, Пол-Анри Спаак - все големи политици и държавници, вградили имената си в основите на обединена Европа.

На 9 май 1950 г. в Залата с часовника на френското министерство на външните работи външният министър Робер Шуман прогласява своята декларация, останала в историята като плана "Шуман". Всъщност истинският автор на документа е Жан Моне, дипломат с голям опит в политиката и икономиката, бивш заместник-председател на Обществото на народите. Голямата заслуга на Моне и Шуман е прозрението, че пътят към европейското единство минава първо през икономическото, а след това през военното сътрудничество. Още повече, че година преди това - на 4 май 1949 г., е подписан северноатлантическият договор във Вашингтон за създаването на НАТО. По това време опасенията на САЩ и Западна Европа са породени от две посоки - от помпащия ядрени мускули Съветски съюз и от непреодоления страх от възраждане, макар и след години, на германския милитаризъм. Моне и Шуман предлагат производството на въглища и стомана на Западна Германия и Франция да бъде поставено под общо ръководство, което да надзирава развитието му. Въглищата и стоманата са гръбнакът на европейските икономики през онези години. "Солидарността, създадена между двете страни чрез съвместното производство, ще покаже, че войната между Франция и Германия става не само немислима, но и материално невъзможна", казва Шуман при обявяването на плана.

За западногерманския канцлер Конрад Аденауер френското предложение е идеалният начин страната му да се завърне достойно в европейското семейство. Без да навлизам в подробностите около създаването на Европейската икономическа общност, ще спомена само, че най-мощния тласък на интеграционните процеси дават сътрудничеството и приятелството между Де Гол и Аденауер. Първата среща между двамата е три месеца след идването на Де Гол на власт. Френският историк Алфред Гросер оприличава срещата им като "любов от пръв поглед". По-късно в мемоарите си Де Гол ще напише: "От тогава до средата на 1962 г. ние си разменихме писма по 40 различни повода. Видяхме се 15 пъти... прекарахме повече от 100 часа в разговори..." Отношенията между двамата се превръщат в истински локомотив на европейското обединение. На 22 януари 1963 г. в Париж е подписан Елисейският договор, с който двете страни се ангажират да координират политиката си в областта на външните отношения, отбраната, информацията и културата. През януари 2003 г. 40-годишнината на договора беше отбелязана по подобаващ начин на фона на набиращата скорост криза около Ирак. Така че общата позиция на Германия и Франция, извадена от контекста на евроатлантизма, не беше изненада.

САЩ и европейската интеграция

Съединените щати и Русия дават първоначалния тласък на европейското обединение, макар и по коренно различен начин - Съветският съюз като заплаха, на която нито една от европейските страни не може да отговори самостоятелно, а САЩ с плана "Маршал" за възстановяване на некомунистическите срани в Западна Европа. През 1947 г. с цел по-бързото, по-точното и по-справедливото разпределение на американската помощ е създадена Организацията за европейско икономическо сътрудничество (ОЕИС), която по-късно - през 1961 г., ще прерасне в Организация за сигурност и сътрудничество в Европа (ОИСР). Тя отдавна доказа своята жизненост и в значителна степен облекчи създаването на Европейския съюз. Едно може да се каже със сигурност - Западна Европа би могла да мине и без плана "Маршал". Но също със сигурност може да се твърди, че без американската помощ тя не само нямаше да се радва на днешния си просперитет, но и технологическата пропаст между Европа и САЩ, за която сега е модерно да се говори, щеше да бъде още по-дълбока. Колкото до днешната криза, склонен съм да споделя виждането на американеца Брус Джаксън, шеф на "Проект за демокрациите в преход", който наскоро каза: "Според мен това, на което станахме свидетели между ноември и февруари, беше криза на доверието в Западна Европа. И това беше по-скоро криза в ЕС, отколкото в НАТО." И наистина, ако се върнем към френските пируети с излизането от военната организация на пакта преди десетилетия, ако се вгледаме в текстовете на германската Конституция, ще разберем защо Франция и Германия "удариха спирачки", колкото и непочтително да беше това спрямо САЩ. Но едновременно ще видим, че кризата наистина ще бъде преодоляна и пътят напред ще продължи. При обсъжданията на разширението на НАТО в американския Сенат бившият главнокомандващ на НАТО ген. Уесли Кларк изрече думи, които се определят от наблюдателите като мъдри и които могат да се тълкуват като реверанс и към Европа: "Нашата сигурност ще е по-голяма, ако ни харесват, а не - когато ни мразят; когато имат уважение към нас, а не - когато просто се страхуват от нас. Силата на Америка трябва да се използва, за да дава надежда и сигурност на света, а не да предизвиква тревога." След края на Иракската война такива сигнали от двете страни на Атлантика със сигурност ще зачестят.

Имаме ли право да празнуваме и ние?

Преди 6 години отговорът беше еднозначен - не. Днес е по-скоро да. България постигна много от 1997 г. насам, особено във външнополитически план. В това отношение кабинетът на Симеон Сакскобургготски и 39-ото НС продължиха евроатлантическата линия на правителството на Иван Костов и 38-ото НС. По-голяма беше разликата между политиката на президентите Петър Стоянов и Георги Първанов, заради лъкатушещата позиция на последния по отношение на кризата около Ирак след посещението на Владимир Путин. Въпреки това Първанов замина за Брюксел с добър багаж и възможност да защити българската позиция за членство в ЕС. Друг е въпросът, че оставащите пред България седем глави от преговорния процес са най-трудните и реално няма никакви гаранции, че те ще бъдат затворени в срок. Някои държави - членки на ЕС, вече дадоха индикации, че една силна България на Балканите ще им дойде вповече. Не става дума за Франция и Германия, които въпреки известни упреци, свързани с Ирак, нито за момент не се отметнаха от подкрепата си за българското членство в съюза, а за Гърция, която вижда в наше лице заплаха за собствените си облаги. Това наистина е друга тема, но именно тя потвърждава важността на новите отношения между България и САЩ, защото въпреки антиамериканската си реторика гърците много добре знаят, че без мощната подкрепа на САЩ ще затънат в блатото на собствения си тарикатлък. Следователно прагматиците в Атина не биха си позволили официална негативна реакция и действия срещу българското присъединяване, след като Вашингтон нееднократно демонстрира подкрепата си за София.

В крайна сметка съвременният свят е много по-обвързан, отколкото изглежда на пръв поглед. Икономиките и финансовите системи на САЩ и ЕС са по-скоро единни, отколкото разделени. Комуникациите им също. В сферата на отбраната въпреки демонстрираното от Франция, Германия, Белгия и Люксембург желание за създаването на някакви хипотетични бъдещи европейски сили е ясно, че по-скоро става дума за натиск за придобиване на по-голямо влияние върху командването на Южното крило на пакта - нещо, към което Франция отдавна се стреми. Заместването на войските на НАТО на Балканите от войски на ЕС показва, че зад афишираните напоследък разногласия връзките са достатъчно стабилни. Затова за България е особено важно да се възползва от възможностите, които дава разширението и на ЕС, и на НАТО с пълното съзнание, че макар и неофициално, те също са взаимнообвързани. Затова всеки гаф в едната посока ще има неблагоприятни последствия и в другата.

Иначе Денят на Европа е чудесен празник и ще бъде хубаво да го празнуваме с подобаващо самочувствие.

Заб. Текстът е публикуван във в. "КЕШ"

Начало    Горе


© 2002 Още Инфо