|
|
16 април 2003 ще остане исторически ден за Европейския съюз и
десет от страните кандидатки, които постигнаха своето пълноправно
членство в семейството на обединена Европа. Това е най-голямото
разширение на ЕС от създаването на Европейската общност за въглища
и стомана през 1951.
В
укрепената като акропол гръцка столица лидерите на досегашните 15
страни - членки и на 10 от 13-те кандидатки, подписаха договора, с
който броят на държавите в ЕС става 25, а населението се увеличава
до 450 млн. души. Премиерите на България и Румъния (с входна виза
за 2007), както и на Турция (още без индикативна дата) бяха гости.
Независимо от разногласията в европейското семейство около войната
в Ирак срещата в Атина е събитие, защото доказа и че големите цели
на европейските народи не се влияят от всеки порив на вятъра, пък
бил той понякога и буреносен.
Голямата си цел постигнаха Полша, Чехия, Унгария, Словакия,
Словения, Литва, Латвия, Естония, Малта и Кипър. Радостта им е
естествена, защото те, макар и с цената, която и ние плащаме,
постигнаха необходимия напредък във всички задължителни области,
преодоляха в значителна степен изоставането си спрямо страните от
ЕС. Те постигнаха статута на пълноправни членове и сега им остава
да изчакат до 1 май 2004, когато след ратификационните процедури
договорът от Атина ще влезе в сила.
В
такива моменти неизбежно възниква въпросът: "А не можеше ли и
България да сподели изцяло радостта сега, а не чак през 2007?"
Отговорът не е еднозначен и може да предизвика възражения. В
началото на 90-те осем от десетте сега приети държави започнаха
своя мъчителен преход от тоталитарна държава към пазарна икономика
и демокрация. И у нас теоретично беше така, но само теоретично.
Защото народите на тези страни отхвърлиха по безапелационен начин
комунистическото наследство и след като бързо ликвидираха неговите
метастази, се хванаха здраво да градят. Партиите, наследили
предишните комунисти, бяха реално реформирани в посока на
европейската социалдемокрация и заедно с десните партии работеха
за двойната цел - членство и в ЕС, и в НАТО. У нас и в Румъния
това не се случи. Наскоро изповядващият социалдемократически идеи
социолог Андрей Райчев призна, че само допреди две години той и
хората като него са вярвали, че може да се мине без НАТО, че може
да има връщане към Русия и т. н. Какво да кажем тогава за
привържениците на дълбоко нереформираната БСП, по чиито върхове
греят до болка познатите ни физиономии от Кабинета "Виденов",
които съсипаха държавата, и които по наистина мъчителен начин не
искат да напуснат окопите на посткомунизма. Какво да кажем и за
съпротивата на пусналата дълбоки корени черна и сива икономика, за
която правовият ред, изискван от ЕС и НАТО, би бил равен на гибел.
В това отношение с Румъния сме наистина братски страни и народи.
През март 1992 г. в България гостува зам. държавният секретар на
САЩ Лорънс Игълбъргър. Тогава той направи безпрецедентен
комплимент за реформите, започнати от правителството на Филип
Димитров. Сравни България с перла и каза, че страната ни е една от
най-добре пазените тайни на Европа. Ден по-късно пред
"Интернешънъл Хералд трибюн" (07.03.1992) той отново спомена за
"учудващите промени в България".
Какво стана по-късно - при управлението на Беров и Виденов, е
излишно да пояснявам. Но все си мисля, че независимо от
изоставането ни през 1990 спрямо страни като Унгария, Чехия или
Полша, съдбата ни можеше да бъде различна. Сега остава да се
надяваме, че през 2007 химнът на Европа ще звучи и за нас.
Заб.: Текстът е отпечатан в
"Кеш" |
