|
|
На 4 юли
1776 година във Филаделфия е приета "Единодушна декларация на
тринайсетте съединени държави в Америка", останала в историята
като Декларацията на независимостта. Между "неотнимаемите" човешки
права, записани в нея, са "правото на живот, на свобода и стремеж
към щастие". Едва
ли Томас Джеферсън е предполагал, че заложените от него принципи
ще бъдат основа за световна дискусия в началото на XXI век.
Безспорен факт е,
че кризата около войната в Ирак е най-голямото изпитание пред
международната общност след Студената война. Под съмнение са
поставени фундаментите, върху които вече шесто десетилетие успешно
или не чак дотам се крепи световният ред. Основният въпрос, който
повечето хора си задават днес, звучи горе-долу така: Имат ли
някакво право САЩ и Великобритания да започнат война без санкцията
на Съвета за сигурност на ООН? Но ако се вникне малко по-дълбоко
под повърхността на проблема, въпросът би трябвало да звучи така:
Кое трябва да бъде по-важно в началото на новия век от гледна
точка на международното право националният суверенитет или
спазването на човешките права? Един непредубеден поглед към
позициите на различните държави може да ни разкрие интересни,
исторически обусловени сходства и различия. На тяхна основа
естествено твърде хипотетично, могат да се направят някои прогнози
по темата за
Новия световен
ред
Решението на САЩ
и Великобритания да действат сами, макар и с подкрепата на
неформалната Коалиция за незабавно разоръжаване на Ирак, обективно
постави въпроса за бъдещето на ООН, ЕС и НАТО като организации,
гарантиращи световната сигурност. Иракската криза предизвика
дълбоко разцепление не само между традиционни опоненти, каквито са
примерно Съединените щати и Китай, но и между съюзници, които само
допреди половин година не биха могли да предполагат какво ще се
случи. Колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, трите
страни, които най-остро се противопоставиха на американската
позиция Франция, Германия и Белгия, имат всяка една за себе си,
различни причини да действат единно.
За Франция
основните причини са две икономическите интереси и интересите на
президента Жак Ширак. Само за две години преди войната на Ирак с
Иран, Франция продаде на Багдад оръжия за 12 млрд. долара. Франция
построи ядрените мощности на Ирак и разви иракските ядрени
програми. Над 80 големи френски компании оперират под една или
друга форма на територията на Ирак дори в годините на наложеното
от ООН ембарго. Естествено е, че Франция прави всичко възможно да
не загуби позициите си. Дали това е почтено, е друга тема.
На второ място са
личните интереси на Ширак. След неочаквано острото му изявление по
отношение на българската позиция в Съвета за сигурност на ООН у
нас последваха характерните емоционални реакции слава Богу
неофициални. Защото в действителност Ширак е голям политик и
държавник, който много добре знае какво прави във всеки един
момент. За него кризата около Ирак беше възможност не толкова да
се докаже като голям миролюбец и защитник на международния правов
ред, колкото да се превърне в национален герой подобно на генерал
Де Гол и което е по-важно, да бъде човекът, върнал на Франция
позагубените напоследък позиции в процеса на новото европейско
изграждане. Смея да твърдя, че този път Ширак сгреши, и мисля, че
ще е особено интересно да наблюдаваме следващите му ходове за
връщането на Франция в играта.
За Германия
мотивите са малко по-различни. На първо място в германската
конституция има текстове, които гарантират неучастието на Германия
във войни. Те са резултат от горчивите уроци на ХХ век и точно те
послужиха като важен аргумент на канцлера Шрьодер да защити
позициите си. На второ място Германия като водеща икономическа
сила в Европа, иска да демонстрира и силно политическо присъствие
в рамките на ЕС. Съвместната инициатива на Шрьодер и Ширак за
премахване на ротационния принцип на ръководство в съюза и
създаването на президентска институция с права, равни на тези на
комисията, също наклони везните в полза на единните действия с
Франция. На трето място икономиките на Франция и Германия са така
интегрирани, че и интересите им в Ирак са почти равностойни.
Белгийската
позиция се определя от атрактивната роля на страната като
свързващо звено между двете големи държави, от една страна, и
запазването на неофициалния статут на Брюксел като столица на
обединена Европа, от друга.
Въпреки
обективните причини, които не могат да бъдат пренебрегвани и които
определят антиамериканската в случая, позиция на трите държави,
мисля че общите ценности, които ги свързват със САЩ, ще надделеят
и те доста бързо ще се опитат да възстановят традиционните си
приятелски отношения.
Ценности,
интереси и сфери на влияние
Не е тайна, че
родните радетели за многополюсен или поне балансиран двуполюсен
свят по същество защитават интересите на Русия. Въпреки това
повечето от тях съзнават, че в момента САЩ са на светлинни години
напред в бъдещето спрямо която и да било друга държава и няма
изгледи тази разлика скоро да бъде заличена. Потенциалът на Русия
е огромен и не той е причината за изпреварващото развитие на
американците. Причината се крие в политическата и икономическата
система на развитие на най-голямата като територия държава в света.
Защото скъсвайки със социализма, в Русия се гради сполучливо
нареченият от самите руснаци "кагебейски капитализъм", като
формата на държавно управление е по-скоро авторитарна, отколкото
демократична. Точно това е причината, поради която ми се струва,
че оста Париж Берлин Москва Пекин е по-скоро конюнктурна,
отколкото трайна конструкция.
Независимо от
незапомнено острите реплики между евроатлантическите съюзници по
повод Ирак, които силно зарадваха хардлайнерите в Кремъл и във
Вашингтон, и в Москва си дават ясна сметка, че през следващите
десетилетия все по-голяма роля ще играят страни като Китай и Индия.
Основен съюзник на САЩ в Азия засега е Япония, която неслучайно
даде подкрепата си за операцията в Ирак. Но Русия, също засега,
печели по отношение на Индия и Китай. В този смисъл Америка не
може да не се замисли как да балансира очертаващия се азиатски
триъгълник, чиято мощ по естествен начин ще се засилва. Е, хайде
тогава да се замислим кой е естественият съюзник на САЩ и което е
по-важно - нека се помъчим да отговорим на още един въпрос:
От каква Европа
се нуждаят САЩ?
От силна,
политически и икономически обединена или от слаба, стара и
разединена? Отговорът на този въпрос е своеобразен вододел в
мисленето на българските политици днес и това е логично.
Стратегическа цел
в политиката на Москва дълги години беше и е разделението между
Европа и САЩ, което би означавало разцепление и разпадане на НАТО.
Това определя и диференцираната в пространството и времето
политика на Кремъл към различните членове на Северноатлантическия
съюз, както и към страните кандидатки за членство в пакта и ЕС.
Трябва да признаем, че руските дипломати се справят доста добре,
особено ако проследим действията им за един по-дълъг период.
Конфликтът в Ирак беше чудесна възможност за тях да проявят
уменията си, като подкрепиха открито позициите на Франция и
Германия, без да развалят отношенията си със САЩ. Изявлението на
Владимир Путин, че Русия не желае поражение на САЩ в Ирак, дойде
точно в момента, когато мнозина прогнозираха трайно обтягане на
отношенията между Вашингтон и Москва. И въпреки това в Белия дом
съзнават, че при ситуация на противопоставяне на триъгълника между
Русия, Китай и Индия може да се отговори единствено със също
толкова устойчива конструкция, каквато е триъгълникът САЩ, Европа,
Япония. Струва ми се, че тази теза е значително по-реална,
отколкото другата, която поставя в основата на потенциалните
конфликти между двата бряга на Атлантика конкуренцията и
икономическите интереси. Хората, които поддържат втората теза,
пропускат един определящ факт икономиките на САЩ, ЕС и Япония са
обвързани толкова дълбоко, че отслабването на една от тях
автоматично води до срив при останалите. Така от чисто прагматична
гледна точка този триъгълник е обречен на успех.
Но има и още нещо,
което не трябва да се забравя. Франция подари на САЩ Статуята на
свободата не просто заради жеста, а като символ на общите
ценности. През миналия век Съединените щати изиграха решаваща роля
в европейската история. Просперитетът на Западна Европа се дължи в
голяма степен както на американската помощ след Втората световна
война, така и на утвърдените от американската нация принципи на
демокрацията, залегнали още в Декларацията на независимостта. В
основата на тези принципи са правата и свободите на отделната
личност. Осъществяването им се олицетворява от гражданското
общество. Думата "гражданин" прогърмя за първи път във Франция, но
се изпълни с истинско съдържание в Америка. Е, как мислите, ще се
скъса ли лесно пъпната връв на евроатлантическата цивилизация, към
която принадлежим и ние, и къде в крайна сметка е мястото на
България?
Заб.: Текстът е отпечатан в
"Кеш" |
