|
|
Безбройни са възраженията ми срещу управлението на Симеон
Сакскобургготски и правителството му, но не мога да не призная
принципното им поведение по отношение на иракската криза и
войната. Въпреки безумната медийна политика, от която си патят и
ще си патят тепърва, управляващите устояха на напора на
социалистите, на външния натиск, на “цивилните изкуствоведи” в
редиците си и осигуриха достойно място на България в Коалицията за
незабавно разоръжаване на Ирак. Неразборията около официалното
включване на страната ни в коалицията, когато за един ден Димитър
Цонев, Станимир Илчев, Соломон Паси и Елена Поптодорова направиха
взаимноизключващи се, но еднопосочни изявления, показва колко
трудно е било наистина да се стигне до разумно решение. На този
фон позицията на президента-социалист Първанов и на БСП провокира
един въпрос, на който всеки българин трябва задължително да си
отговори, преди да посегне към бюлетините на следващите избори.
Какво щеше да се случи с
България, ако на власт беше БСП?
Първо, името ни нямаше да впечатли света с последователното
поведение на българския представител в Съвета за сигурност на ООН
Стефан Тафров. Второ, щяхме да се обвържем с недалновидната
позиция на Франция и Германия, която освен техните частни
икономически интереси, обслужва основно Русия. Трето, щяхме да
похабим шансовете си за скорошно членство в НАТО, без да
допринесем сериозно за ускоряване на присъединяването си към ЕС.
Четвърто, щяхме да възстановим позабравения си имидж на основен
сателит на Москва. Накрая бихме могли да си спомним за старата
приказка, в която българина изяжда сто кила сол, удрят му сто
тояги и накрая си плаща за гяволъка стоте лева. Постфактум. Слава
Богу, този път ни се размина. Което не означава, че не трябва да
анализираме, какво точно се случи в една кризисна не само за
България ситуация, как и защо се формираха и променяха позициите
на политическите сили и на хората, призвани да водят държавния
кораб.
Вълк козина си мени…
При първата по-сериозна световна криза след Косово, към
която трябваше да се демонстрира единно и еднозначно национално
отношение, срамотиите на президента Първанов и на БСП лъснаха с
цялата си прелест. Това стана малко неочаквано, защото два месеца
по-рано, на семинар в Рибарица, социалистите втрещиха опонентите
си с такава категорична, подкрепа за САЩ, каквато не беше
изразявана нито от ОДС, нито от НДСВ. Те буквално заявиха, че
Съединените щати трябва да бъдат подкрепени при евентуален
конфликт с Ирак, дори без резолюция на Съвета за сигурност.
Анализаторите се почесаха зад ушите и отсъдиха, че БСП повежда с
едни гърди в надпреварата за равноправно присъствие в Партията на
европейските социалисти и индиректно, в маратона за следващите
местни и/или парламентарни избори. През това време Първанов
стратегически мълчеше или се измъкваше с витиевати фрази, щом
ставаше дума за ясно определяне на мястото на страната ни в
разбъркания между европейските лидери и Вашингтон пъзел. На седми
февруари, при изработването на българската позиция в Парламента,
социалистите гласуваха “въздържали се”, което беше форма на
подкрепа, а не на отрицание, за консолидираната българска позиция.
После
дойде президентът на Русия.
В София Владимир Путин защити реномето си на прагматичен
политик и държавник. Той направи реверанс, като подчерта, че
Кремъл, въпреки възраженията си, няма да се намесва в определянето
на българската външна политика. Това не му попречи, да упражни
познатия икономически натиск, като редуцира за пореден път руския
дълг към България и получи безгласните уверения на управляващите,
че енергийната зависимост на страната ни от Русия няма да се
промени. Истинските новини дойдоха по-късно, когато в ангелски хор
президентът Първанов и БСП заеха категорична антиамериканска
позиция. На 20 март Първанов в прав текст обяви несъгласията си с
министър-председателя и прецизно повтори позицията на Москва,
снесена му надлежно от Путин. Закъсня и не изненада никого. Далеч
по-рано Симеон Сакскобургготски, явно информиран за случващото се,
създаде илюзията, че е зашеметен като шаран на припек, но след
това се разбра, че се е правил на умряла лисица и успя да реагира
адекватно. Но в резултат от бързата метаморфоза на социалистите
стана кристално ясно, че хоризонталното разделение на обществото
между имащи и нямащи (не само в
материално, но и във властово изражение),
не е премахнало разделението по вертикала, между лявото и дясното,
както твърдят някои анализатори. За пореден път лявото и дясното в
България се поляризираха по оста “Москва – Вашингтон”, което е
доста глупаво, съобразено с новите реалности на стратегическо, а
не на тактическо, сътрудничество между Съединените щати и Русия.
Ударът на СДС
Големият победител в цялата “патаклама” се оказа СДС и в
частност – Надежда Михайлова. Смея да твърдя, че тя извоюва
първата си голяма победа, откакто оглави синята партия.
Предполагам, че не й е било никак лесно и затова адмирациите ни би
трябвало да са още по-големи. Като шеф на синята партия Надежда
Михайлова имаше еднозначна и непроменяна конюнктурно позиция в
подкрепа на САЩ. Но като лидер на опозицията тя трябваше да
направи сложен избор кога, как и в каква степен да подкрепи
управляващите НДСВ и ДПС, които упорито продължават да
демонстрират колаборационизъм с БСП и открита вражда към СДС. На
последния национален съвет тя успя да убеди съмишлениците си в
необходимостта от компромис. Рамото, което СДС даде на Симеон ме
върна назад във времето. Когато премиерът встъпи в длъжност и пое
публично ангажимента да продължи пътя на България към НАТО и ЕС,
Надежда Михайлова му каза, че ако някога в парламента не му
достигне един глас, за да продължи напред, то тя ще му го даде.
Лично. Дали Сакскобургготски го заслужава, е отделен въпрос, но
синята лидерка удържа на думата си и затова заслужава уважение. На
фона на демонстративния и дразнещ популизъм на БСП, на фона на
партийния егоцентризъм и нарастваща агресивност на червените
лидери, лидерите на СДС загърбиха теснопартийните си интереси и
защитиха позицията на правителството. Ако жестът остане неразбран,
би било не само жалко, но и в голяма степен фатално за
самовлюбените царисти.
Неизбежното сравнение
Колкото и да е напрегната ситуацията около Ирак, далеч
по-лошо и опасно за нас, българите, беше при конфликта в Косово и
бивша Югославия. Без да бъдат в блестящи отношения, двамата големи
лидери на десницата, които тогава бяха лицето на България –
президентът Петър Стоянов и министър-председателят Иван Костов,
показаха как се работи в тандем и как се защитават националните
интереси. Те поеха отговорността да застанат срещу обществените
нагласи и да приемат очакваните политически негативи. Решението им
да не допуснат Москва да провали
проектите на САЩ и НАТО, като предотвратиха десанта руските войски
в Прищина, консолидацията на десните и центристки сили, която
постигнаха в Парламента с подкрепата на Йордан Соколов, са
заслуги, които ще бъдат оценени след време. Противно на
глупостите, които поръчково се пишеха за рейтинговата им суета, те
сами и съзнателно пожертваха имиджа си и се сринаха от върха, за
да осъществят мечтата, която изповядват – България да се превърне
в неделима част от евроатлантическото пространство. Постигнаха я,
доколкото им стигна времето, но както историята учи, в своето село
и Илия не е Светия. И двамата, подобно на Чърчил, загубиха
изборите след най-големите си победи. В историята това няма да ги
прави по-малко значими. И не мисля, че за тях ще се пише още дълго
в минало време.
В сегашно време обаче
проблем продължават да бъдат
Симеон и неговото правителство
Продължава да бъде проблем цялото парламентарно мнозинство.
Подтискащо е чувството, да гледаш депутати, които се изживяват
по-скоро като манекенки, крупиета или екшън герои, отколкото като
здравомислещи български политици, които получават заплати, за да
създават закони и да управляват. Не само безотговорно, но и
безкрайно тъпо е, когато си взел правилно и отговорно политическо
решение, както в случая с Ирак, да позволиш на традиционно наглите
социалистически лидери да ти се качат на главата, вместо заслужено
да замълчат, вслушани в кремълските камбани. Абсолютно непростимо
е с месеци да не можеш да обясниш на разбираем език позицията си,
която на всичкото отгоре е правилна. Какво, ако не политическа
импотентност означава страхът да се явиш на най-високата трибуна в
държавата, трибуната на Парламента, и кратко и ясно да заявиш, че
това е верният избор за България. Какво означава да поддържаш
“организиран хаос” между оторизираните да говорят лица на
правителството, за които стана дума в началото, вместо разбираемо
да кажеш истината. Незнанието на езика не е оправдание, когато
водиш държавния кораб между рифовете. И когато, Господи, си
намерил спасителния пролив.
Поне засега Доган пие, царят плаща. Реалното управление е в
сянка, а това е опасно. СДС и БСП помпат мускули като на
тренировка, а рояк дезинтегрирани политически пилци кълват
наляво-надясно. Всичко изброено се случва в момент, когато
България има нужда не от “здрава ръка”, а от здрав разум. Когато
за първи път от едно столетие насам имаме възможност да създадем
своето малко българско чудо, с което светът ни познаваше до
войните в началото на миналия век. Ако оценим като приемлива
версията, че НДСВ ще си отиде след очертаващия се предизборен
провал, независимо от правилната си външна политика, голямата
битка между реалните партии – СДС и БСП ще се реши от спасяването
и привличането на потъващите царисти. Съотношението им, в едната
или другата посока, е приблизително 50 на 50. В огледалото на
Тигър и Ефрат, където общественото мнение е добре гримирано, сякаш
левицата натежава на везната. От СДС зависи дали маските ще бъдат
свалени навреме, за да се видят реалните образи. Или ще се намери
някой да хвърли камък. |
