|
|
Убиха Джинджич.
Фактите са известни. Но за да бъдат правилно разчетени, се налага
да се върнем поне малко назад. Защото не беше убит само премиерът
на Сърбия. За пореден път истинската мишена беше демокрацията в
западната ни съседка. Зоран Джинджич беше първият некомунистически
кмет на Белград, беше и първият некомунистически министър
председател. Той не само мечтаеше, но и се бореше с всичките си
сили за скъсване с рецидивите на сръбския националкомунизъм,
ратуваше за приобщаването на родината си към свободния свят.
Спряха го с
изстрели.
Кой беше Зоран
Джинджич?
Роден
е през 1952 в Босенски Шамац, в семейството на офицер от
Югославската армия. Учи в Белград, където завършва философия. През
70-те години започва да се занимава с политика. Присъединява се
към движението на Новите леви югославски философи, гравитиращи
около списание “Праксис”. Заради опита му да създаде независима
студентска организация го натикват за година в затвора. След
излизането си на свобода заминава за Германия. Защитава докторска
степен по философия в Хайделберг. Връща се през 1989 за да
преподава в университета в Нови Сад. Същата година, заедно с други
интелектуалци и дисиденти, между които доскорошния президент
Войслав Кощуница, основава Демократическата партия, на която става
председател през 1994. От 1990 е член на сръбския парламент, а от
1993 на Републиканския съвет на Федералния парламент. Министър
председател на Сърбия е от 25 януари 2001. Ще речете – нормално,
постъпателно и еволюиращо развитие. На пръв поглед е така.
Но
само на пръв.
Бунтарят
Зоран
Джинджич беше нещо повече от сръбски дисидент. Той имаше ясни
представи за постюгославските реалности и за него изглежда беше
най-важно да се спаси каквото е останало реално след безумията и
престъпленията на Милошевич и да се върне по-скоро Сърбия в
семейството на демократичните държави. Само преди дни той си
постави реалистични срокове – евентуалното членство в ЕС би било
възможно след не по-малко от 10 години. Защото съзнаваше, че преди
да задоволят европейските си мераци, сърбите трябва да извървят
трънливия път към демокрацията, трябва да изживеят катарзиса си
след десет години войни и 300 хиляди жертви от бившите
югорепублики, трябва да осъзнаят истината за себе си извън
клишетата на пропагандата и страха от сянката на специалните
служби.
Когато през
1996 Милошевич фалшифицира резултатите от изборите за кмет на
Белград, Джинджич не се поколеба да изведе хората на улицата.
Тогава до него беше Вук Драшкович, заради чийто ясно изразен
национализъм и склонност за съглашателство с комунистите по-късно
стигнаха до остро противоборство. С месеци продължиха мирните
демонстрации, обагряни с кръв отвреме-навреме. Стотици хиляди
сърби, предимно студенти и млади хора прекарваха студените дни и
нощи по улиците до признававенето на изборните резултати. Така
Джинджич стана кмет на Белград.
От това време
датира приятелството му с Надежда Михайлова и Стефан Софиянски – с
днешната лидерка на СДС водеха заедно демонстрациите, а със
Софиянски работиха по-късно като колеги. От Джинджич започна
истинското изглаждане и възстановяване на отношенията между
Югославия и България, защото опитите на Жан Виденов и Георги
Първанов за заиграване с Милошевич не прескочиха никога границите
на архаичен коминтерновски флирт.
През 1997
лидерът на Сръбското движение за обновление Драшкович, вече в съюз
със съюзници на Милошевич отстрани Джинджич от кметския пост, но
не и от признанието му на едноличен лидер на сръбската опозиция.
По това време Джинджич често прескачаше до България и поддържаше
приятелски връзки още с Иван Костов, Петър Стоянов и други лидери
на държавата и българската десница.
След
двегодишно относително затишие, използвайки, както сам е
признавал, “българския опит” от 1997, през 1999 Джинджич отново
организира масови демонстрации срещу режима в Белград, този път с
неуспех. След края на Косовския конфликт, който изкарва в Черна
гора, заедно с още 17 опозиционни партии създава в Белград
Демократичната опозиция на Сърбия, с която повежда новата си битка
срещу диктатора. През 2000, като подкрепя Кощуница в
президентската надпревара, де факто той изиграва основната роля за
свалянето на Милошевич. Оглавява сръбското правителство, формирано
след изборите на 23 декември 2000.
Какво не му
простиха?
Зоран
Джинджич беше европейски политик, макар че трябваше да се
съобразява в поведението си с балканските нрави. Неговото
политическо кредо беше да извърши дълбоки и повсеместни реформи –
политически, икономически и социални, с които да обърне страната
си към обединена Европа. В началото на пътя негова цел беше
фундаментална промяна и хармонизиране на законодателството с
европейското. Както и у нас, за определени кръгове в Сърбия
членството в ЕС е равностойно на присъда и затова реакциите им не
са необясними. Още по-тежки са били опасенията им от намеренията
на Джинджич в края на този месец да финализира преговорите с НАТО
и да подпише документи за сътрудничество и включване в
“Партньорство за мир”. Но и това не би било толкова страшно.
Зоран
Джинджич не се поколеба да арестува Милошевич и да помогне за
изправянето му пред Трибунала в Хага с обвинения за геноцид и
престъпления срещу човечеството. Но сега от него се искаше да
помогне за арестуването на цяла група висши офицери, обвинени във
военни престъпления по време на войните в Хърватска, Босна и
Херцеговина и Косово.
Щеше да го направи.
Както щеше да разформирова и бунтуващото се поделение на
“Червените барети” от сръбската полиция, които все повече се
срастваха и се срастват с организираната престъпност в остатъчна
Югославия. Чашата явно преля с изборната победа на Светозар
Марович в борбата за президент на новото държавно формирование
Сърбия и Черна гора. Марович е черногорец, но получи подкрепата на
Демократичната опозиция на Сърбия, а по убеждения и политически
намерения, за разлика от загубилия Кощуница, е идеен съмишленик на
Джинджич. Двама души на върха,с еднакви разбирания за бъдещето на
държавата явно сериозно са притеснили войнстващите привърженици на
Милошевич. Особено що се отнася до сътрудничеството с Хагския
трибунал и обуздаването на наследената от войните престъпност.
Не трябва
да се пропускат още два факта, които е възможно да са оказали
влияние за такова крайно решение. Първо, Джинджич влезе в остър
конфликт с националстически настроения Кощуница, който се
възпротивяваше по всякакъв начин на сътрудничеството с Хага.
Вторият е свързан с последните виждания на покойния премиер за
съдбата на Република Сръбска и Косово, които не бяха докрай
изяснени и не намериха очакваното решение в конституционната харта
на държавата Сърбия и Черна гора. В резултат косоварските и
албански амбиции за Велика Албания бяха сериозно попарени.
Преразпределинето на територии и прилежащото им население винаги е
било меко казано болезнено.
След
казаното дотук надявам се става ясно, че за пореден път не е
толкова важно кой конкретно е натиснал спусъка за фаталните
изстрели, а кой стои зад него и най-вече какво го е мотивирало.
Сенките на
Милошевич
За следящите събитията в Сърбия не е тайна, че
и за президента Кощуница, и за премиера Джинджич един от
най-сериозните проблеми беше поведението на паравоенните
формирования, на цели подразделения от бившата югоармия, на
стотици военнопрестъпници, които действаха и продължават да
действат извън контрола на властите. През последната година
Джинджич им обяви война, защото заедно с ченгетата от
комунистическите специални служби те не само създадоха и укрепиха
сръбската мафия, но и превърнаха организираната престъпност в
реална заплаха за държавността. След 1999 атентатите и
политическите убийства в Сърбия се увеличиха многократно,
насилието се превърна във всекидневие. Затова е интересен случаят
с бившия шеф на “Червените барети” Милорад Лукович, сега могъща
фигура от подземния свят. Според сръбски медии, по времето на
Милошевич офицерът Лукович участва в етническите прочиствания и в
Хърватия, и в Босна, и в Косово. През 2000 той изненадващо се
приобщава към Джинджич. Нещо повече - през 2001 помага за
залавянето на Милошевич и изпращането му в Хага. Но след това идва
моментът, когато самият той е търсен от Трибунала. Тук вече става
интересно, защото само преди месец, на 21 февруари, срещу Джинджич
беше извършен друг опит за атентат, когато тежък камион се опита
да се вреже в колата му на път за летището в Белград. Заловеният
шофьор на камиона бил доказаният бандит Деян Миленкович, с прякор
“Бъгси”, известен като близък приятел на офицера от баретите
Лукович. Оказва се, че маниерът на това покушение е същият, като
на атентата срещу Вук Драшкович през 1999, когато при подобна
катастрофа загинаха четирима от охраната на политика. Тогава стана
известно, че покушението е организирано от тайните службина на
Милошевич, но е изпълнено от червените барети. Такива съвпадения
рядко са “напълно случайни”. Затова пък изобщо не е случайно, че в
търсене на организаторите на убийството, повечето наблюдатели се
ориентират към националистически настроените офицери от армията и
специалните служби или военнопрестъпници, намерили ново поприще в
редиците на организираната престъпност. Притиснат в ъгъла звярът,
дори ранен, яростно хапе.
Молитва за Сърбия
и Черна гора, и за Балканите
След
изстрелите в Белград Сърбия се оказа без действащи президент и
министър председател. В тази обстановка изпълняващата длъжността
президент Наташа Мичич не се поколеба да въведе извънредно
положение. Границите са затворени, пътищата блокирани, улиците -
пълни с полиция и специални части. На сърбите ще им трябва време
да осъзнаят какво се е случило. Да разберат, че имаха лидер,
надхвърлящ границите на страната им, който разсъждаваше като
завършен европейски политик. Защото поне външно Джинджич сякаш
нямаше равностойни личности за партньори. Партньори, които и без
него, но с неговата непоколебимост да продължат и сътрудничеството
с трибунала в Хага, и борбата с паравоенните формирования,
гангстерите и мафията, и отстояването на националните интереси при
решаването на регионалните проблеми и може би преди всичко, да
продължат безкрайно трудния градеж на демокрацията, върху
останките на триста хиляди мъртви, развалините на три войни и
десет години диктатура.
За Балканите
Джинджич казваше: “Никоя отделна страна от региона не може да
успее сама, ако в някоя съседна страна нещата вървят зле”. Май
отново си струва да се замислим.
Заб.
Текстът е отпечатан в "Кеш". |
