07-03-2003

Online от 1 юли 2002

 

 

Начало

Архив 2002

Фотогалерия

Документи

Проектът

Правила

Контакт

 

Иван Ибришимов

7 март 2003, 16:40

Между войната и мира България трябва да избере САЩ

Експертите дават мнение, но решенията взимат политиците

 

В сряда временно управляващият посолството на Ирак в България Яхия Махди направи най-скандалното през последните години изявление на чужд дипломат у нас. Зад маскировката на приятелството на Ирак към българския народ в Бургас г-н Махди в прав текст предупреди, че "всички американски бази по света ще бъдат застрашени", визирайки пряко летището в Сарафово.

За такова изявление в цивилизования свят дипломатът би трябвало моментално да бъде изгонен от страната. След като това явно няма да се случи, поне би било добре, ако и най-дебелите антиамерикански настроени глави проумеят, че Ирак е не само инициатор, но и неделима част от световния тероризъм.

Преди заминаването си от София руският президент Владимир Путин с елегантна ирония изрази съчувствието си за отговорността, която България трябва да поеме, като даде гласа си за едно или друго решение на Съвета за сигурност на ООН, чийто временен член е в момента. Като президент на Русия - открай време постоянен член на Съвета, беше логично Путин да е безкрайно точен. Ако иска думата є да се чува и в бъдеще, България ще трябва да поеме своята отговорност. Няма да ни е за първи път. По време на Косовската криза, прераснала във война на НАТО срещу бивша Югославия, президентът Стоянов и министър председателят Костов показаха политическо мъжество и независимо от негативните обществени настроения поеха отговорността за българската позиция. В резултат Русия не можа да направи десанта си в Прищина, съюзническите самолети имаха своите коридори в българското небе и режимът на Милошевич беше свален. Благодарение на далновидната позиция и точните решения на политиците две години по-късно България получи официална покана за членство в НАТО и индикативна дата за приемане в ЕС.

Прилики и разлики, с акцент на разликите

Основната прилика в ситуацията тогава и днес е, че никой, дори най-добрите ни приятели, дори и най-големите ни противници, не може да вземе решение вместо нашите управляващи политици. И тогава Русия не беше съгласна с българската позиция, но не се опита грубо да налага своята. И тогава страните от НАТО искаха нашата подкрепа, но не си позволиха да ни притискат. В демократичния свят е така - свободен си да решаваш, но пък си и длъжен да поемеш отговорността за решенията си.

Огромната разлика днес е в задълбочаващото се противопоставяне между строителите на светая светих на евроатлантическата цивилизация - страните от ЕС и НАТО. От два дни позициите са ясни - Франция и Русия вероятно ще използват правото си на вето в Съвета за сигурност. Ще ги подкрепи Китай. Зад гърба им е мощната поддръжка на Германия в лицето на сегашното правителство на Шрьодер. Зад "тънката червена линия" е неоспоримият едноличен лидер в съвременния свят - САЩ, подкрепяни от Великобритания, Испания, Италия, Португалия и младите европейски демокрации. Всяка една от изброените държави има своите изстрадани основания да избере едната или другата кауза. Дали Ирак да бъде разоръжен и освободен от диктатурата на Садам насилствено или да се преговаря до безкрайност, без каквито и да било гаранции за успешен за демократичния свят изход, е въпрос с повишена трудност. Важно е преди това да се направи разграничението - не става дума за избор между мира и войната. Всеки нормален човек би избрал мира. В случая иде реч за възстановяване на мира в условията на необявената война, която подкрепяният от Ирак световен тероризъм води срещу останалия свят. Войната, в която, притежаващи оръжия за масово унищожение фанатици могат да стигнат до крайности като атентатите от 11 септември 2001.

Филипините не са американски щат, но и там гърмят бомби и загиват невинни хора. Остров Бали е курортен рай в Индонезия, а не е крайбрежие на САЩ. Кения и Судан са в Африка, но терористите удариха и там. Край Йемен загина българин. Няма такава точка на планетата, в която някой може да се чувства абсолютно сигурен за битието си, докато по света има режими, които подкрепят тероризма и сами представляват заплаха за световната сигурност. Преди години такава заплаха беше Съветският съюз, след чието разпадане основните терористични организации в Европа - "Червените бригади" и фракцията "Червена армия" - прекратиха съществуването си. Надали Русия подкрепя терористи днес, но собствената й слабост я прави особено ревнива срещу американското могъщество и я кара да бъде предпазлива, когато става дума за геополитика и сфери на влияние. А един демократичен Ирак в задния двор на Москва ще бъде неминумо силно повлиян от САЩ. Много рано е да се иска от Кремъл да прецени еднозначно кое му е по изгодно - Ирак с диктатора Садам, който традиционно се заиграва с Москва, или демократичен Ирак, зависим и икономически, и политически от Съединените щати. Така или иначе в Москва днес управляват хора с твърде различно мислене от предшествениците си. Затова даденият от Путин знак в София, че признава правото ни на независима собствена позиция, трябва да бъде разчетен правилно и да се използва разумно от българските политици.

Оценката на риска - предимства и недостатъци

Струва ми се, че няма да сгреша, ако кажа, че с последователната си позиция до момента България натрупа добри външнополитически активи. Има една малка, но съдържателна истина, която ме кара да мисля така. Тя има две лица - прагматично и емоционално. Първото се оглежда във факта, че в обозримо бъдеще САЩ ще продължат да бъдат неоспоримият лидер в съвременния свят. Техният напредък в областта на науката, технологиите и свързаните с тях икономическа и военна мощ е толкова голям, че дори най-развитите европейски страни и Япония изостанаха на десетилетия в развитието си. Второто се отразява в коректността на американската позиция за един мирен свят на демократични и проспериращи държави, в които насилието се изключва във всичките му форми. Не приемам тезата, че американските политици изпращат цвета на нацията си да воюва за петрол. Америка има достатъчно запаси, а ако й трябват нови, има достатъчно пари да си ги купи. Не приемам и тезата, че с навлизането си в този регион на света Вашингтон се стреми преди всичко да контролира или да влияе на Москва - днес отношенията между двете столици са в качествено нов стадий на развитие, който предполага много повече сътрудничество, отколкото конфронтация. По-близка до истината е тезата за новия световен ред, който засега се очертава еднополюсен, но само като временно явление. Когато дистанцията, за която говорих, се скъси, ще се промени и подредбата. Означава ли това, че дотогава трябва да се чака и да се рискува изнервени малоумници и сатрапи като Садам и Ким Чен Ир, които от години са подложили на геноцид собствените си народи, да бъдат заплаха за света? Поне за мен отговорът е не.

България трябва да подкрепи САЩ, защото много скоро с подкрепата им ще влезе не само в НАТО, но и в Европейския съюз. Съпротивата от страна на Франция и Германия за членството ни в ЕС е не само хипотетична, но и временна. Независимо от мощта на присъщите за всяка демокрация пацифистки настроения и движения и доста шумното им демонстриране в крайна сметка думата ще има многовековната европейска политическа и културна традиция, която се развива в посока на общоевропейското обединение. В този смисъл "закачките" на Белия дом за Нова и Стара Европа ще изиграят по-скоро градивна, отколкото рушителна роля.

"Петте минути слава" - причините и цената

България многократно е попадала под прожекторите на световното обществено мнение, в преобладаващия брой случаи - за лошо. От времето на "българското чудо", продължило от Съединението до Балканската война, май все сме стъпвали накриво. Или сме били съюзници с не когото трябва, или (по-късно) ни забъркваха във всякакви гадости, като се започне от убийството на Георги Марков, мине се през атентата срещу папата и се свърши с краденето на костите на Чарли Чаплин. За едното вина имаха комунистическите ни диктатори, за другото - уж неясни външни сили, за третото - откровени лумпени и малоумници. За втори път напоследък след почти неочакваната българска подкрепа за НАТО в Косово страната ни има своя шанс, шанс, който не трябва да се пропуска. Днешното внимание към България е резултат от тринайсетгодишните усилия преди всичко на българския народ, който стоически прие несгодите на прехода, и след това на българските политици. Оценките, които получаваме, добронамерени или не, показват отдавна чаканото съобразяване с българската позиция. Статутът ни на непостоянен член на Съвета за сигурност не падна от небето. Той беше извоюван с активната външна политика на правителствата след 1996, с лъкатушещото, но спазващо основната посока на движение поведение на основните политически сили. Възможността, която се разкрива пред България - световните колоси да уважават и да се съобразяват с мнението на държава, която само допреди 13 години се сочеше като най-верен сателит на "Империята на злото", трябва да бъде оползотворена.

Фактът, че само дни след срещата на българския премиер Сакскобургготски с американския президент Буш във Вашингтон в София пристигна търговският министър на САЩ Дон Еванс, е повече от показателен за сериозните перспективи, които се очертават на видимия хоризонт. Дори скептично настроените, днес би трябвало да си припомнят най-важното - Европа и САЩ не са просто скачени съдове. Те са по-скоро като сиамски близнаци - с две сърца, с два мозъка, но с една кръвоносна и една нервна система. Те заедно, а не поотделно съставляват евроатлантическата цивилизация, към която все повече страни от останалия свят се стремят. Затова днес всяка отделна държава от това пъстро семейство, колкото и малка или могъща да е, има свещеното право да отстоява своите позиции. В крайна сметка крамолите ще останат назад и всички ще се подчинят на общия интерес. Ще бъде хубаво, ако тогава България е не само между тях, а една от тях.

 Заб. Текстът е отпечатан в "Кеш".

Начало    Горе


© 2002 Още Инфо