|
Българското общество изживява
болезнено труден период на преосмисляне на масовите представи за
сигурност. Десетилетията на студената война формираха устойчивия
образ на "сигурността" като "секретност".
ивот на поне три поколения "грижата
за сигурността" бе делегирана изцяло на армията и специализирани
институции, които "потъваха" във все по-пълна секретност.
Ролята на гражданите в системата за
сигурност бе сведена до пълното и безропотно подчинение на
"властта", реализираща собствените си функции чрез изграждането на
образа на врага и налагането на масовата представа за
застрашеност. Инициативата и знанието в областта на сигурността
бяха изцяло отделени от всекидневния живот на хората. В този модел
както и днес
от гражданите се очакваше да
бъдат "бдителни"
да следят за всички проявления на
"класовия враг" и да "сигнализират" за своите открития "където
трябва". Всичко останало беше изключително право и задължение на
"специализираните институции", които именно поради това имаха
право на практически неограничени привилегии. Израждането на тази
зависимост в тотален монопол върху личния живот на
"социалистическите труженици" се превърна в най-сигурната защита
на тоталитарния режим. Всяко от звената на тази система започна да
работи срещу останалите в усилието си да изземе повече функции,
повече средства, а оттам и да има по-пряк достъп до властовите
механизми в държавата.
Българското масово съзнание бавно се
освобождава от хватката на държавно поддържаната дезинформираност
и параноя. Устойчивостта, с която се възпроизвеждат отделни
рефлекси от епохата на "студената война" в съвременното българско
обществено мнение, очертава мащабите на риска, пред който е
изправено посттоталитарното българско общество.
Изследванията на общественото
мнение, проведени през последните години, очертават представата за
масовото насилие във всекидневния живот. В тази среда налагането
на волята на по-силния се превръща в единствена гаранция за
сигурност.
Отказът от правото на
информация
и инструментите на гражданския
контрол върху дейността на институциите, ангажирани пряко или
косвено със сигурността, продължава да деформира общественото
мнение по отношение на системата за сигурност. Достатъчно е само
да припомним равнището на тревожност, което достигнаха
обществените нагласи по време на военната операция в Ирак.
В тези условия е невъзможно
изработването на ефективна стратегия, която да е насочена
единствено и само срещу организираната престъпност. Подобна
стратегия задължително би трябвало да включва оценки и конкретни
мерки по отношение на непрекъснатия "резервоар" на тази
престъпност "дребната", хулиганска престъпност, която
непрекъснато "попълва" състава и разширява обхвата и източниците
на приходите за организираната престъпност. Престъпността постигна
определено равнище на интегритет, отвъд което дори дребното
джебчийство вече е поставено под контрола на престъпни групи с
по-голям обхват на действие.
Не би била възможна и ефективна
стратегия за национална сигурност, ориентирана към противодействие
на международния тероризъм, която да не включва засилването на
контрола и ограничаване на дейността на местната организирана
престъпност. Тя е първият и най-предпочитан партньор в
реализирането на всеки терористичен акт на чужда територия. Дори
когато терористите предпочитат да организират и да реализират
намеренията си сами, първите, които реагират на тяхното
"пристигане", са структурите на организираната престъпност.
Националната стратегия за
противодействие на престъпността в съвременните условия би
трябвало да бъде неразделна част от една
нова система за национална
сигурност
Високото равнище на престъпност
застрашава общото състояние на сигурността, а с това и устоите на
демокрацията в България. От една страна, чрез преките си поражения
и рискове за здравето и живота на гражданите. От друга страна,
чрез намаляването на авторитета и доверието в публичните
институции, призвани да є противодействат. От трета страна, като
икономически ефект чрез нарастването на публичните разходи,
свързани с нейното противодействие.
Развитието на престъпността в
България през последните години дава основания да се твърди, че тя
се развива вън и независимо от усилията на държавата за нейното
ограничаване. Първата възможна линия на обяснение е в липсата на
свързаност между нейните контролни механизми и системата за
сигурност публичните институции нямат ефективни механизми за
достъп до информация и за установяване на контрол върху
криминалната ситуация. В този случай критично значение придобива
възможността за установяване на пряк достъп до информация за
организираната престъпност. Втората възможна линия включва липсата
на доверие и подкрепа от страна на гражданите за дейността на
службите за сигурност. Възможно обяснение за актуалното състояние
на престъпността е и липсата на координация в дейността на самите
институции, призвани да се противопоставят на престъпността.
Установяването на подобно състояние
налага избор на стратегия за противодействие, която да е в
състояние да промени съществуващите тенденции и да създаде
единна политика на сигурност
която се стреми да неутрализира
както дребната, така и организираната престъпност като средство за
ефективно противодействие и на външните заплахи, свързани с
международния тероризъм. Това означава за определен период от
време действията на организираната престъпност да бъдат
квалицифицирани като непосредствена заплаха за националната
сигурност. Постиженията на социологическия анализ на тероризма и
престъпността все още остават неизползвани в изработването на
цялостна стратегия за противодействие. Отказът от подобен подход
може да ни изправи пред практическа невъзможност за
противодействие на престъпността и задълбочаване на недоверието в
публичните институции, а това би означавало и пред реална заплаха
за българската национална сигурност.
| Три възможни подхода към стратегията за
противодействие на престъпността и тероризма |
- Престъпността и
тероризмът имат системен характер. Противодействието срещу тях
би трябвало да бъде реализирано чрез интегрирани и координирани
действия на всички публични институции. Определящата линия на
подобен подход би трябвало да бъде координацията в действията на
различните институции, гарантиращи пряко или косвено
националната сигурност и обществения ред. От тази гледна точка
няма институция, която не би трябвало да има отношение към една
интегрирана система за противодействие на престъпността.
- В понятията на
теорията на игрите реализацията на подобна стратегия би трябвало
да следва модела на "игра с нулев резултат". Спечелването на
"играта" от страна на публичните институции по необходимост би
трябвало да означава нанасянето на съществени загуби за
организираната престъпност на "полетата", които имат
стратегическо значение за нея преди всичко при ограничаване до
минимум на възможностите за трансфер на финансови средства и
достъп до информация.
- Конфликтна теория
целта на държавата би могла да бъде определена и като
управление на конфликтите в средите на организираната
престъпност. Този рисков подход би могъл да даде определени
резултати чрез взаимното противопоставяне на различните групи от
интереси в средата на организираната престъпност.
Изборът в полза на всеки един от
тези сценарии за развитие на стратегическо противодействие срещу
престъпността като част от системата за национална сигурност
предполага промяна в механизмите за координация и контрол. Всяка
подобна промяна би означавала държавата да напусне позицията си на
регистратор и наблюдател на процесите в престъпния свят и да
наложи нови приоритети в системата за национална сигурност, които
съответстват на стратегическия риск от разпад на държавността и
криминализация на обществото.
Либертариум>> |
