|
|
От десетилетия ни убеждават, че сме колективни същества. Така е
по-удобно. Колективните същества биват управлявани по-лесно. Това
е вярно само когато става дума за поемането на отговорност. Тогава
край нас избива неумолим колективизъм. Във всички останали случаи,
когато става въпрос за онова, което е наше или ни се струва, че
заслужаваме, продължаваме да бъдем яростни индивидуалисти. Именно
тук преминава една от основните разделителни линии в българското
общество - между поданика и гражданина. Защото българското
общество наистина е двуполюсно, разделено непримиримо между
полюсите на зависимостта и свободата.
Поданикът никога няма да престане да
търси закрилата на държавата, която всъщност никога не е харесвал
напълно. Така е по-удобно. Някой трябва да се грижи за поданиците,
докато те мрънкат и настояват да бъдат лъгани. Някой трябва да се
грижи за онова, което поданиците искат и най-вече - да им помага
да разберат какво всъщност искат.
Гражданинът знае, че държавата не е
митично божество на закрилата. Той знае, че тя съществува само
доколкото продължава да носи белезите на съзнателната и свободна
воля. Когато някой управлява другите в името на някой друг, който
пък чака да му дойде времето, гражданинът знае, че подобна държава
е обречена на посредственост.
Съществена част от българското
общество продължава да се съпротивлява срещу модерността. Неистово
и колективно. Именно затова българският преход е по-скоро история
на съпротивата срещу нормалността. За тези хора свободата е враг,
който ги откъсва от удобното прикритие на общото безхаберие.
Предстоят ни избори. Поданиците на господарството отново
организират колективното си бягство от свободата. Отново ще чуваме
как са готови да гласуват за един или друг кандидат, защото той ги
е призовал заедно да направят нещо. Няма по-страшна заблуда през
последните години от призива "Заедно". Защото никога колективът не
е правил нещо. Правили са го отделните хора, които, преследвайки
собствените си житейски цели, са успявали да обединят усилията си.
Свободните хора у нас са малцинство.
Винаги са били такива, но именно те са успявали да създадат
основите на онова, което за удобство продължаваме да наричаме
гражданско общество. Какво мога да направя тогава аз, гражданинът?
След като голяма част от онези, които се борят за доверието ми,
също носят духа на поданика? Освен да отстоя свободата на
собствения си избор. И да продължавам да правя онова, което
трябва, независимо от съпротивата на "самотната тълпа", която
продължава да търси поредния си "лидер".
Либертариум>> |
