|
Провалът на
дипломатическите усилия за разоръжаването на режима на Садам
Хюсеин, направи видими проблемите на съществуващата архитектура за
сигурност на ООН и необходимостта от изграждането на нови
ориентири за световната сигурност. Но този процес позволява да
бъде видяна по различен начин и картината на българските медии и
общественото мнение, а оттам и онова, което се случва днес в
българското общество.
Анализът на
българските печатни медии, показва че
образът на самия
Ирак и режима на Садам Хюсеин отсъства.
Изправени сме
пред класически случай на "невидим враг", както това ще се случва
все по-често в хода на световната война срещу тероризма. В
българските печатни медии почти не може да бъде намерена
информация, която да позволи формирането на различни, но
достатъчно добре аргументирани мнения и оценки. Много повече на
брой са материалите, в които се прави опит да бъде анализирана
американската позиция или поведението на отделните европейски
правителства, (както разбира се и прекалено дългото очакване за
формулиране на българска позиция по проблема) отколкото материали
за рисковете, пред които изправя своите съседи и международната
общност оръжието за масово поразяване, с което се предполага, че
разполага режима в Багдад.
Информациите,
публикувани на страниците на българския печат повтарят официалните
позиции на режима на Садам Хюсеин. Срещу изглеждащия разнопосочен
и противоречив дебат за европейската и американска позиция по
кризата, в медийното пространство се проектира единната официална
пропаганда на Ирак и режима на Хюсеин. Достъпът до информация за
характера и престъпленията на този режим, остава проблематичен за
всекидневните печатни издания, още повече на фона на отсъствието
на активна информационна политика на българското правителство.
Седмиците преди
началото на военната операция и първите дни от настъплението на
съюзническите войски в Ирак очертаха специфична ситуация в
пространството на световните и българските електронни медии. Два
противоречиви процеса ясно се откроиха в световното информационно
пространство. От една страна, промени се геометрията на медийната
конкуренция между световните телевизионни компании. Навлизането на
мощни и добре подготвени арабски медии изправи традиционните
информационни лидери пред необходимостта да осигурят реално
присъствие на своите репортери на линията на бойните действия. В
същото време сме свидетели на процес на унификацията на
информацията и медийния образ на военната операция. Тези два на
пръв поглед противоречиви процеса определят параметрите, в които
се формира и изразява световното и българското обществено мнение
по отношение на военната операция в Ирак.
Почти всички
български електронни медии се оказаха неподготвени за
специфичния ритъм, с който се води тази война.
Ролите започнаха
да се променят след серията от нелепи грешки, довели до смъртта на
войници от съюзническите сили. След началото на бойните действия
се оказа, че предварителните очаквания на всички са били свързани
с представата за "светкавична война", която би могла да бъде
отразена като някакво абсурдно състезание. Неочаквано настъпилото
информационно затишие от "театъра на бойните действия" свари
новинарите неподготвени и на повърхността на информационния поток
отново изплуваха нерешените проблеми на българския управленски
спектакъл. След спада на ритъма в отразяването на военната
операция, най-вероятно информацията и новините за бойните действия
"ще излизат на повърхността" само, когато те отразяват значими
промени в ситуацията, а това на свой ред ще деформира вторично
масовата представа за случващото се в Ирак.
Медиите не могат
да бъдат обвинени в това, че са преориентирали общественото
внимание и не са структурирали публичен дебат по темата. От
втората седмица на бойните действия, повечето електронни медии се
ориентираха към представянето на различни експертни гледни точки
към проблема, отчасти за да компенсират намаляващия обем от
информация за оперативното развитие на военната кампания. Не би
могло да се очаква от тях да доразвиват, а често и да формират
позиция и политика, която изцяло би трябвало да бъде отговорност
и задължение на управляващите.
Официалната
българска позиция бе изработена и заявена без участието и в
известен смисъл, въпреки общественото мнение. Управляващите дори
не положиха усилие да изградят някаква степен на информираност по
проблема преди да заявят подкрепата ни за искането на САЩ. Това
позволи от една страна, серия от политически спекулации, но от
друга - подложи на неочаквани рискове масовите нагласи, свързани с
евро-атлантическата ни интеграция.
Общественото
мнение бе оставено на самото себе си
Публикациите на
резултатите от първите изследвания на общественото мнение
започнаха да формират нагласите, които следващите сондажи
започнаха да регистрират. Ефектът на "снежната топка" доведе до
нарастване на категоричната съпротива срещу българската позиция до
стойности, които биха говорили за наличие на консенсус, ако тези
резултати не бъдат интерпретирани в контекста на актуалната
българска реалност.
Изследванията на
общественото мнение регистрираха наличието на относително ясна и
устойчива съпротива срещу участието на страната ни в евентуална
военна операция срещу режима в Багдад. В средата на месец февруари
2003 три тези доминираха общественото мнение - съмнението, че САЩ
и НАТО биха защитили ефективно България, (изразено от 50,3% от
изследваните лица, според данните на Националния център за
изучаване на общественото мнение при Народното събрание);
недоверието, че подобна военна операция е израз на
антитерористична позиция, (според 53,0%) и опасението, че България
би могла да бъда заплашена от преки терористични удари - 63,5%.
Отново според данните на НЦИОМ, 54,8% от пълнолетното население
заявява, че не поддържа нито една от страните в конфликта. На фона
на тези тревожни нагласи, конфликтът прераства във фактор, който
би приближил възможността от нова световна война, според
представите на 72,6% от пълнолетното българско население.
Повишената
тревожност в реакциите на общественото мнение не би могла да бъде
разбрана единствено и само в контекста на кризата с Ирак.
Цялостното отношение към военната операция бе формирано и се
проектира на фона на масови нагласи, които в незначителна степен
проблематизират режима в Багдад или Съвета за сигурност на ООН.
Общественото мнение, регистрирано по отношение на Ирак, всъщност
изразява
дълбоката криза
на доверие в управлението на страната ни.
Общото разбиране
за това, че светът става все по-несигурен, се усилва от
недоверието в българските публични институции и намира свой израз
в съпротива срещу войната.
Независимо от
различията в аргументите, симпатиите или антипатиите,
преобладаващата част от регистрираните в изследванията на
общественото мнение и оценки за проблема, остават ситуативни и
неаргументирани. Пасивността и дори отказа от политика за
изграждане на информирано обществено мнение от страна на
управляващите, остави без надеждни аргументи както противниците,
така и застъпниците на тезата за необходимостта от налагане на
международната воля спрямо диктатора. Всичко това създаде нова
подходяща среда за развихряне на
комунистическата пропаганда и завръщането на
антиамериканизма,
маскиран зад
фрази на безпокойство за перспективите на световната сигурност. От
дълбините на масовото съзнание изплуваха социалистическите
представи за традиционната дружба с "братските работнически
партии" от Арабския свят, за ролята на САЩ като "световен жандарм"
или за миротворческата роля на Русия. Именно затова опитите за
подражание на антивоенните демонстрации в Западна Европа и САЩ
прозвучаха изолирано и нелепо под звуците и символите на Студената
война и нерушимата дружба със Съветския съюз.
Един от
основните проблеми, пред които в тази ситуация се изправя
българската политическа реалност е
образът на НАТО
в контекста на кризата.
Само три месеца
след отправянето на покана към България за пълноправно
присъединяване към Организацията на североатлантическия договор,
доверието в тази фигура е подложено на изпитание по неочакван
начин. От една страна, общественото мнение подкрепи политическата
цел за получаване на покана на заседанието на НАТО в Прага.
Изследванията показваха доверие и реално изразено желание за
присъединяване към Алианса сред повече от половината от
пълнолетното население на страната. В същото време, данните на
НЦИОМ за обществените нагласи в края на 2002, показаха че поканата
в НАТО повиши самочувствието само на елитните прослойки в
обществото, като традиционно външно-политическите успехи се
отразиха само временно върху общите оценки и доверието в
правителството.
От друга страна,
в представите за НАТО, които регистрираха социологическите
изследвания по време на "кампанията Прага", доминираше образът на
САЩ. Сред групите от населението, които имаха негативно отношение,
колкото по-радикално се възприемаше противопоставянето между
позициите на Русия и НАТО, толкова повече представата за Алианса
се свеждаше до образа на САЩ.
Едноизмерната
представа за "НАТО преди всичко като САЩ" се оказа устойчиво
фиксирана в разбиранията на 20 до 30% от пълнолетното население на
страната. За представителите на тази група, връзката между НАТО и
САЩ бе въпрос не само на разбиране, но и аргумент за собствената
им позиция против членството на България в Алианса. В
традиционното разделение на света от епохата на Студената война,
(в която продължават да живеят известна част от нашите
сънародници) независимо от наименованията и съкращенията на
отделните организации, зад тях винаги стоеше опозицията между СССР
и САЩ или в по-ново време - между Русия и САЩ. Тази част от
пълнолетното население на страната продължава да се придържа към
биполярния модел на световния ред, независимо че той отдавна е
заменен от едно много по-сложно и динамично разпределение на
влияние между много полюси. Някои от тях вече дори нямат
традиционния вид на отделна държава или група от държави.
За останалите -
стремежът към НАТО се колебаеше между консумативните нагласи,
които изцяло търсеха аргументи или контрааргументи в стойността на
присъединяването или в цената на сигурността. Все пак, в
спокойната обстановка на есента на 2002, повече от 60% от
българското население смяташе, че е по-добре да станем част от
единствената междудържавна система за сигурност.
В края на 2002 и
през януари 2003, картината радикално се промени. Резолюцията на
Съвета за сигурност на ООН не остави ясни следи в масовото
съзнание. Това не се случи дори и поради факта, че България имаше
важно значение именно в този момент от дейността на Съвета. Всеки
следващ ден все по-категорично показваше, че радикалната позиция
на САЩ засилва колебанията сред останалите постоянни членове на
Съвета за сигурност и че сме пред прага на дипломатическа криза по
отношение на режима в Багдад.
При липсата на
реална информация, общественото мнение се формира върху
"останките" на предишни нагласи и споделяни разбирания.
"Съседните", най-близки асоциации са свързани с "Арабския свят",
за който също почти нищо друго не се знаеше, освен това, че някога
България активно изнасяше телешко месо и оръжие. За другите
елементи на износа, върху който се крепяха тогава "традиционно
добрите връзки" на България с арабските страни, също не се знаеше
почти нищо, а и никой не се интересуваше от този тип
"външно-търговски връзки" на режима на Т. Живков.
В хода на
военната операция много от маркираните тук елементи на
общественото мнение и българското медийно пространство ще
претърпят изменение. С напредването на съюзническите войски, все
повече информация за истинския облик на режима в Багдад ще достига
до масовата аудитория. Все по-ясната идеологическа и политическа
поляризация в контекста на войната, отново извежда на преден план
комунистическата пропаганда и автентичното политическо разделение
в българското общество. Очертаването на ясни разделителни линии в
българското общество, допълнително ще задълбочи кризата на доверие
в политическия експеримент, определящ себе си като НДСВ.
Необходимостта от политическа промяна в България, става все
по-видима и е въпрос на време, масовото съзнание да приеме
необходимостта от смяна на сегашния управленски елит.
Абсолютен
приоритет от гледна точка на българските национални интереси в
тази ситуация, продължава да бъде изграждането и развитието на
образа на НАТО. много усилия ще бъдат необходими, за да бъдат
изпълнени с конкретно съдържание обществените представи за
пълноправното българско членство в Алианса. Но именно тук се
решава съдбата на българската демокрация и всяко подценяване на
този проблем може да тласне страната ни встрани не само от
собствените й цели, но и от процеса на изграждане на новия
световен ред. |
