|
Екзотично и на
моменти истински развеселяващо беше обсъждането, проведено
по покана на министър-председателя на първия ден от
Годината на Петела с участието на няколко анализатора,
споделящи с най-разнообразни възгледи, диагнози и позиции.
Официално темата беше бъдещето на центъра в България.
Но
ръководството на държавата всъщност търсеше
отговор на въпроса: “Що за партия сме ние?”
Това е едновременно екзотика и окуражаваща нормализация.
Екзотика - защото след почти цял мандат начело на
държавните дела една управляваща партия се пита каква е, в
какво вярва и за какво се бори. Нормализация, защото преди
само четири години с пълна сила стоеше въпросът царят ли
ще изяде политическата система (което е лошо), или
политическата система ще погълне НДСВ и ще го застави да
търси своето място. Това пък е добре, защото така
политическата система не само остава, но и се попълва с
нови компоненти и избиратели.
Истински развеселяващ бе моментът когато, подканени да
мислят по посоката на движение наляво, присъстващите
управляващи потънаха в програмни разговори, които поне в
80 на сто бяха точно копие на онова, което се говори в СДС
при подобни събирания.
Как се стигна дотук е една поучителна
история.
Още в края на 1999 беше станало очевидно и започна да се
обсъжда още тогава, че по ред причини са изчезнали
основанията на стабилния, англо-саксонски двуполюсен модел
в България.
Предстоеше преподреждане на политическия пейзаж по
“континентален” тертип: няколко сравнително големи
формации вляво от центъра, няколко - вдясно и малко по
средата, всички от които субекти постепенно да се
придвижват към центъра.
Иначе казано, оставени сами на себе си политическите
процеси щяха да породят нещо като ССД на Стефан Софиянски
вдясно от центъра, сериозни опити за стабилизиране на
социалдемократическите групи вляво от центъра, както и
настаняването на формации от типа на "Гергьовден" и
"Новото време" по средата.
Точно в този момент обаче, когато системата беше
най-слаба, когато преминаваше от едно в друго състояние,
се появи Симеон и успя да прехвърли целия процес на други
релси и в своя полза. Вместо различни групи хора в едно
бързо преструктуриращо се в социален и идеен смисъл
общество постепенно да оформят няколко нови политически
субекта, всички тръгнаха след НДСВ. Самото НДСВ в стил
“ранния СДС” отначало мислеше себе си като наследник на
всички заварени партии, които според царистите бяха пред
изчезване. Говоренето на Симеон предлагаше да обърнем гръб
на политическите разделения, да изпратим в оставка
политическия елит и да управляваме всички заедно за
благото на отечеството.
При запазването макар на ниски нива на заварените партии и
оформянето на опозиция този сценарий не се случи. Неуспяло
да замести чрез поглъщане партиите,
НДСВ бе принудено да приеме правилата на
заварената игра
точно както Симеон бе принуден да поеме поста на
министър-председател.
Докато обаче Симеон успя да преформулира този пост от
лидерски в диригентски - вместо да играе изпълнителен
директор на страната, заигра председател на управителен
съвет - НДСВ не успя да продължи своето съществуване като
без-граничен сбор от най-различни хора със своите
най-различни вярвания. В първите три години от своето
управление царистите разбраха, че не е възможно да си
ляво-десен в управлението. Просто всеки ден се вземат
хиляди управленски решения и ако те са леви в едното
министерство, а десни в другото, крайният резултат е, че
всички решения се зачеркват взаимно и резултат няма.
В началото, за да не се омотаят в тези сложности, тръгнаха
по линията на най-малкото съпротивление, продължавайки
вече започнатото от управлението на СДС. Постепенно това
им стана навик и напред започнаха да излизат хора, на
които беше просто по-лесно да мислят по този, а не по
някакъв ляв или всеяден начин.
Междувременно в НДСВ бяха започнали да определят себе си
като центристи - а не, както в началото, като някакви
“всичкисти”. И почти веднага разбраха, че в българските
условия
да си центрист означава предимно - да си
помежду,
без да имаш собствена концептуална, политическа и пр.
основа. Но такива “помеждунисти” в системата вече имаше и
ДПС е основната сред тях.
Някъде през есента на 2003 започна да се усеща, че
ветровете на историята, които царистите бяха яхнали в
началото, вече са си върнали инициативата и тласкат НДСВ в
определена политическа посока независимо от това дали
царистите искат точно това или нещо по-различно.
Тласкани от тези ветрове и все по-често принуждавани да се
определят поради наближаващите избори, царистите започнаха
да се идентифицират като център-дясно. По това време
социалистите започнаха да говорят радикални и плашещи
хората леви неща, с което добавиха натиск върху НДСВ да
продължи завоя надясно. В процеса на писане на предизборни
платформи царистите окончателно ще трябва да се дефинират
вече като една от партиите, разположени някъде из
ветрилото ляво-дясно вместо, както преди 4 години като
сергия, пълна с всякакви ляво десни чудесии.
Макар и бавно, подобно изчистване на профила и опитът за
наместване в познати политически калъпи обслужва
националния интерес - онази програма за България, която
преди вече много години Филип Димитров нарече
“превръщането на страната в нормална западна държава”.
Царистите вече не мислят себе си като носители на
непредсказуеми (и затова опасни) екзотики, а като партия
като всички останали.
Но не съвсем. НДСВ в момента се намира там, където се
намираше политическата система през 2001.
Движението на Симеон преминава от едно състояние в друго и
това го отслабва като системна единица. Тази точно слабост
се видя изобилно на няколко пъти по време на
парламентарната криза.
Първо, ДПС все пак успя да изгони
един гигантски чужд инвеститор - нещо, което е чуждо на
установения профил на управляващите, според който те
предпочитат да си имат работа с големи и доказали себе си
западни компании.
Второ, както беше вече посочвано
десетки пъти,
НДСВ просто се паникьоса
- както не правят истинските партии, когато бе атакувано в
парламента за въпросната сделка и това, трето, за броени
дни и дори часове доведе правителството до ръба на
падането от власт.
Избраното решение на проблема - прибирането обратно на
"Новото време" по начин, който не стъпва на нито един
разпознаваем политически принцип - също не спомага за
политическата идентификация на НДСВ. Причината е проста -
формирането на коалицията с "Новото време" не беше
политически акт и това бе веднага разпознато от широката
публика.
Правителството спаси себе си, но формата на това спасение
зададе нови пречки пред превръщането на НДСВ от
харизматична екзотика в политическа партия.
Чисто хипотетично съществува възможността сега върху НДСВ
да бъде сторено онова, което Симеон стори на политическата
система тогава, когато тя беше слаба - да се появи някой,
който да отвлече към себе си целия процес. Тъй като засега
подобен политически субект не се забелязва, можем с
някаква доза увереност да прогнозираме, че НДСВ ще успее
да преболедува своята трансформация и на изхода да стане
лесно разпознаваем партиен субект.
И тук въпросът е какъв би бил той. От опитите за
самоидентификация на НДСВ личи опит за намиране на
либерална идентичност.
От говоренето по тематиките на управлението и на
предизборната програма пък човек остава с впечатлението,
че има пред себе си някакъв ранен вариант на народна
партия. В България либерализмът досега не се е оказвал
жизнен, а на територията на народната партия се намира
СДС.
Разбира се, подобен анализ би бил верифицируем, ако в
цялата работа не беше замесен жив цар.
А той, както знаем, винаги има някакво зайче в ръкава,
което може да извади в последния момент, за удивление на
публиката.
Обществото очевидно има капацитета да понесе зайчето
“сделка с "Новото време” и за пазарлъка се очертава да
плати самото "Ново време", а не НДСВ.
Но ако царят-премиер реши да извади някакво зайче, което
да лашне партията му към БСП, това вече не би било в
съответствие с националния интерес. Тази екзотика вече не
би била никак развеселяваща. |
