|
|
Не бях виждал американците по време на война. Уж
всичко си е същото, но - не е.
Пак се занимават предимно със себе си, съседите,
улицата, града. През стените на дървените къщи всичко се чува и
затова всичко се знае. Ония на завоя пак се карат. Двойката
отсреща били направили големия ремонт, за да дават горния етаж под
наем. Тия отдясно са си записали децата в скъпото училище, как
смятат да я карат?
Пак се дърлят за екзотични каузи
Миналия път - преди 4-5 години - беше за абортите.
Сега на ред са еднополовите бракове. Забраниха ги в Калифорния,
ама щели да ги почват в Бостън. Ама това с тия бракове е заради
осигуровките, ще знаеш, като минават за семейство, по-евтино
излиза...
Пак са усмихнати, вежливи, поздравяват се по
улиците като в българско село и се обръщат към непознатите със
"сър" и "мадам": "Yes, sir, this is the way to the Virgin
Megastore"; "No, m'am, this is not the exit to New London..."
Всичко е уж същото, но като погледнеш по-внимателно
- не е. На война са и това хем ги е разцепило, хем събрало като
никога досега, или поне в последните десетилетия.
По повод на Буш са сцепени, както не са били от
Виетнам насам. Където и да се обърнеш, виждаш продукт на анти-Буш
индустрията. Плакати, картички, лепенки, книги, вестници,
списания, позиви, чаши за бира и подложките за тях, пепелници,
плажни кърпи - всичко това върти посланието
"Буш е кретен"
по хиляди начини, един от друг по-остроумни.
Бушистите и Керистите са се раздалечили до такава степен, че не
могат да комуникират помежду си. Вестниците са пълни с материали
на тема как едните недоумяват относно другите: "Ама тия не могат
ли да проумеят очевадни неща?"
Америка не се е разцепила на богати и бедни, бели и цветни,
кореняци и новодошли, нито на Север и Юг. Деленето е много
по-базисно: на град (неистово анти-Буш и клонящ към Кери) и село
(Бушисти до човек и гледащи на антибушизма като на поредната
изчанченост на разглезените либерали от градовете). И се стягат за
преброяване наесен, кои са повече.
Под всичко това обаче, ако се вгледаш и вслушаш още
малко, бучи и тътне онова, което е чул Чърчил, когато казва, че
никой не може дори приблизително да си представи в какво мощно
нещо се превръща Америка, когато реши да воюва...
Онова, което чувстваш след една седмица, е, че под
видимата повърхност всички са заедно: стегнати, неотстъпчиви,
решителни.
На всяка десета къща или кола има лепенка с
вездесъщия знак - жълта лента на фльонга. Което означава:
Имам човек във войните"
Флагът, винаги доста видим, сега е навсякъде. Караш
си по пустинна магистрала и - хоп, ето го. Забучен на гол баир
край пътя. Окачен на дърво. Провесен на мантинелата. Пожарните
коли ги веят по четири: два малки отгоре на кабината и два големи
отзад, зад навитите маркучи. На Уолстрийт пък са опънали един с
размерите на тенискорт.
Това не е истерично, злобно или ненавиждащо някого.
Не е под диригентството на началството. По телевизионния екран не
виждаме крещящи политици, подгряващи масата да мрази някакъв враг.
Никой не търси предатели, родоотстъпници или космополити сред
своите. Никой не разсъждава на тема ислямска дъга, "тия ще ни
залеят" и подобни.
Сами са се стегнали и мобилизирали. Сами са решили
въпроса как едновременно да мразят Буш и да водят войните, които
той предвожда. Сами си купуват знамената, сами ги закачат по
дърветата. Сами са си измислили жълтата фльонга и сами са решили
да я уважават и почитат.
И това ги прави онова, което са. Американците сами
си случват нещата. Не чакат някой друг да им ги случи, докато
смучат мастика.
Де такъв късмет...
--------
*
Situation report - англ., доклад по положението |
