|
Пак изпитвах - както правя всеки семестър (освен по
времето на една мимолетна емиграция преди десетина години) от
двадесетина години насам. Всяка студентска група си има собствена
атмосфера; и е трудно да се направи някаква крива от типа "през
последните 20 години студентите станаха по-добри/по-малко добри".
Онова, което знам, е, че малцинството аналитично и
свободно мислещи студенти бавно нараства. Това е добре, макар да е
с темповете на забързан охлюв. Другото, което съм разбрал, е, че
от време на време се получава някакъв срив, завършващ с нов рекорд
на "скъсани" сред първокурсниците (т.е. довчерашните ученици). Тук
също има ръст: рекордът от 45% през 1988 бе счупен от едни 73%
през 2000, а в момента работата върви поне към 80.
Това пък става на фона на шесткратното увеличение в
държавата на двойките в приемите за профилираните гимназии.
Нещо става в българските училища
и този път никой не може да ме обвини в липса на
патриотизъм. Защото досега какво беше? "Имаме най-доброто
образование в света, американците даже ни завиждат, ти, Дайнов, си
отродител на българщината..."
Друг път. Налице са най-малкото резултатите от
световното изследване на ОССЕ по функционална грамотност на
гимназисти, в което българчетата се класираха около дъното. Това е
вече доказателство, че онова, което се преподава в училищата, не е
онова, което му трябва на човек, за да успее в съвременните
условия.
Българските училища не произвеждат хора, които да
могат да успяват. Следователно образователната система лишава
нацията от мотора на нейното собствено развитие, обричайки я на
лош живот.
Винаги съм знаел къде е грешката и най-сетне това е
потвърдено в изводите на ОССЕ. Българското училище съвършено ясно
внушава на децата следните няколко стратегии на техен успех - до
една самоубийствени в днешно време.
Първо, личната зависимост и клиентелната
лоялност. За разлика от т. нар. "Запад", у нас онзи, който
преподава на ученика, е и онзи, който накрая го оценява. Ученикът
е негов, на учителя си роб. "Говорещ инструмент" според
дефиницията на Аристотел. Учителят използва този говорещ
инструмент за две неща: за упражняване на произволна и
безконтролна власт (а властта е основният нагон на личността
според Адлер и оставен без контрол, води до извращения); и за
приходи в рамките на "сивата икономика". "Няма да ви обяснявам
това за белите кръвни телца," казва учителят в час, т.е. във
времето, което се заплаща от данъкоплатеца да бъдат образовани
неговите деца. "Това е прекалено сложно. Идвате следобед у нас на
частен урок и ще ви го обясня."
Някой да е виждал касова бележка, издадена от
учител за частен урок?
Изводът, който прави ученикът: за да успея в живота, трябва да си
намеря патрон, комуто да бъда верен роб. А ако не иска? Ако не
иска, се натъква не само на властта на учителя да го унищожи
накрая, но и на:
Второ, българското училище непрестанно
демонстрира, че критичното мислене, анализът, независимата
рефлексия се наказват. Учителят иска ученикът да повтори неговите,
на учителя, думи като един папагал. Ако си е позволил да прочете
дебела книга и развие собствено мнение, ученикът бива наказан.
Включително: слушайте тук внимателно, приятели, защото това е
дъното -
бива влачен по психиатрични кабинети с родителите,
за да му се казва, че му трябва лечение, защото
"надценява значимостта на собствената си личност".
Това го има само в съветската психиатрия, казваше
се "вяло потичаща шизофрения" и беше измислена, за да вкарва
несъгласните в лудниците. "Казваш, че комунистите не са прави? Ама
те единствени знаят законите на историята и на вселената.
Следователно ти не можеш да ги съдиш следователно надценяваш
собствената си значимост като един Наполеон, следователно си
болен, следователно марш в лудницата и ето гълтай тези
успокоителни."
Като наказват мисълта, заплашват с психиатри и
окуражават папагалското преповтаряне на думи, учителите внушават
на децата траен страх от собствена мисъл и позиция - да не говорим
за онази инициативност, на която уж разчита обществото за своето
развитие.
Онова, което стига до мен на ниво университет, е че
децата не разбират, когато искам от тях да прочетат Аристотел и ми
напишат те какво мислят за неговия анализ. Решават, че искам от
тях да препишат две страници Аристотел - да папагалстват, както са
ги учили. И се започват едни есета: "Ние, елините, и нашите герои
като Агамемнон", и така нататък. Отворил, преписал. Страх го е
било да чете - да не го накажа.
Трето, българското училище
внушава на децата убеждението, че думите са лъжа:
едно се говори, друго става зад кулисите. Думите не
са инструмент, с който разбираш и променяш света - а една коварна
заблуда, чиято цел е да скрие от наивниците истината. А истината
според българчетата е, че някъде се крадат едни пари. Тя е една и
съща, винаги е била такава и винаги ще бъде. И никой никога нищо
не може да промени.
Оттук пък идва масовото преписване на изпити -
както и това, че много студенти докрая не вярват, че когато искам
от тях критика на Аристотел, аз точно това имам предвид. Те са
научени, че винаги има някакво друго нещо, второ дъно, което е
моето истинско искане. И пилеят безумно количество време да
разберат аз всъщност какво искам. И не им остава време да четат и
критикуват Аристотел.
Резултатът е, че българите, докато остават в
българска среда, не са способни нито да са инициативни, нито да
бъдат добри наемни работници. За първото те нямат уменията.
Училището е така конструирано, че да ражда зависими, страхливи,
пасивни и безпомощни хора. А за второто нямат друго умение: да
разбират думите. За да работиш добре, трябва да разбереш ясно
поставената ти задача. Това не може да се случи, ако не разбираш,
за какво служат думите.
Това е и изводът на изследването на ОССЕ - че
българските ученици не разбират значението на
думите
Смятат, че задачата е да научат нещо наизуст, без
да го разберат, и след това да го изпапагалят на оногова, когото
припознават за началник (т.е. от чиято приумица зависи техният
успех).
Българското училище е окончателно и без надежда
провалено. То стимулира най-долните и подли черти на човешкия
характер и наказва прогресивните и моралните. То произвежда хора,
пригодени за комунизъм и за цял живот конвейерно производство:
въртиш една и съща гайка и не питаш.
Време е да се разчисти теренът и се започне
абсолютно наново. Защо това не става вече 15 години - този отговор
го знаят Министерството на образованието, директорите на училища,
учителите и родителите. И този отговор е: всички тези хора си
представят, че техният интерес е да запазят системата на лична
зависимост, липса на критерии и корупция. Защото всички ги е
страх, че при една съвременна система, която да дава знания,
свързани със самостоятелност, и която да ги оценява по обективни
критерии, ще се успява по-трудно. Както винаги в една корумпирана
система, всички участници са убедени, че тя е за предпочитане пред
прозрачността. Всеки си е намерил нишичка.
Но винаги накрая едно корумпирано общество се
срива. Нека поне родителите, винаги на нож против осъвременяване
на образованието, се замислят над това на какво обричат децата си.
А не е ли вече време някой да попита самите деца те
какво искат от образованието.
--------
*
Situation report - англ., доклад по положението |
