12-02-2004

Че разговорът за СДС, отлаган от 1999, ще се състои независимо от желанията на когото и да е, стана ясно веднага след първия тур на местни избори 2004. Че ще бъде труден след толкова дълго отлагане - и като се има предвид кризата на политическото в BG - също беше ясно. Че ще бъде чак такъв хаос, какъвто се очерта в последните дни - това беше едно притеснено очакване, което за жалост се сбъдва. Нефокусираното, безразборно говорене не може да решава кризи. Кризите представляват дезинтеграция на подредеността; и само подчертано подреденото мислене може да изведе кризата към решение, т.е. към пораждането на структура там, където е имало разпад и меле. Хаосът в говоренето във и около СДС показва, че кризата на партията няма да бъде преодоляна на идващата конференция и че само след седмици ще имаме пред себе си две СДС-та, както и да се назоват те. За да имат шансове да бъдат полезни политически субекти, отсега още хаосът в говоренето трябва да започне да се подрежда в нещо разпознаваемо политическо. И тук, напреки на линията "Личева", според която "СДС би трябвало да дефинира себе си... не чрез политологическа терминология", единствено политологическият анализ върши работа. Звучи скучно, не е exiting, нито - hip, но това е положението.

Пейзажът към днешна дата е лесен за описване. И от двете страни тече подмяна на основния проблем, който никой не смее да назове открито. А той е: типът партия, изграден през 1997 с цел да свърши точно определени неща в управлението, не е онзи тип политическа организация, която може да живее в опозиция и да привлича гласоподаватели. В момента нямаме партия СДС - има някаква организация СДС, която не е разпознаваема напълно като партия. Следователно дебатът би следвало да бъде: Каква прогресивна дясна партия от европейски тип е нужна именно тук и именно сега? Тя може ли да бъде направена на основата на СДС - чрез реформа? Или тази партия трябва да се прави на ново място? Вместо да се обсъжда този въпрос, динамиката на дебата тече доста криволичещо, като камениста пътека между магарешки тръни. Доскоро дори не ставаше дума за дебат, а просто за конфликт между две групи хора. Тъй като конфликтът не беше назован, неговата динамика следваше типичната за неизговорените конфликти траектория на взривообразно ескалиране. Днес и двете сблъскващи се групи се опитват - най-сетне, след месеци подтикване отстрани - да преведат сблъсъка си на езика на нещо подобно на политика. Резултатите са повече от странни. Причината: и двете групи продължават да подменят реалния въпрос с други, говорят на различни езици и затова не могат да се чуят. Темите на бунтарите, доколкото може да се съди, са фокусирани предимно върху партийното ръководство. Тезата е простичка: ръководството провали изборите, Надежда Михайлова каза, че ще подаде оставка, ако загуби София - и не направи нищо подобно. Това не е политическо поведение, продължава тезата, и следователно ръководството трябва да си ходи, за да не пречи на партията да изправи политическата си снага и си върне избирателите.

Това е известната на всеки политолог (sorry, Амелия) теза за "криза на лидерството", най-често идентифицирана с Лев Троцки (1879-1940). Според тезата криза на ръководството има тогава, когато революционната (в случая - реформаторска) партия не може да си свърши работата, тъй като, макар да е налице както правилната ситуация, така и правилната партия, куца ръководството. Сменяме ръководството и нещата се отпушват. В бунтарите наистина има нещо от историческия материализъм. Те вярват в това, че има закони на историческото развитие. Затова бъдещето на СДС не им се вижда проблемно: идват комунистите на власт, провалят се, народът ги изхвърля и ни връща в Министерския съвет. И въпросът следователно е ние, добрите, да сме лидерите към онзи момент, за да управляваме ние. Затова бунтарското политическо говорене, доколкото го има, е насочено единствено към оставката на партийния лидер. Някак си излиза, че е ясно на всички за какво се борят, каква политика и какво управление предлагат - и само НИС им пречи по някакви свои си причини. Няма нито анализ на политическата ситуация, нито - на партията, нито - на другите партии. Единственият опит в тази посока - странната теза за реформираната БСП - така и остана да виси неубедително във въздуха.

Доколкото може да се съди, на срещата с пловдивчани Иван Костов е добавил още няколко щриха. Според него СДС е разцепен отдавна, и то - по оценката за управлението си, т.е. за неговото, на Костов, премиерстване. Ако беше така, наистина това би бил политически въпрос и би предизвикал политически спор. Няма обаче такова нещо. Поне във и около СДС никой не споделя абсурдната теза за провал на управлението през 1997-2001. Друг елемент, добавен от Костов, е като че колеблив опит да се назове истинският проблем: че партията, направена отгоре-надолу с цел да управлява в определени условия, днес не върши работа. Очевидно Костов си знае какво има предвид, когато съобщава подобни неща - но тъй като не ги обяснява, рискува да предизвика предимно недоумение, както с неразвитата си идея за реформираната БСП. Откъм ръководството на СДС долитат някакви, макар доста парцаливи, опити за политически спор, но и тук нещата са базисно деформирани от отказа да се приеме основното: че СДС в момента не е политически организъм. Затова се говори за средства - "прозрачност", "принципност" - а не за цели. Два сравнително по-сериозни политически елемента са забележими в говоренето на НИС. Първият е констатация на очевидното: БСП не е европейска социалдемократическа партия и с нея трябва да се внимава. Не се казва обаче какво точно е БСП и какви точно опасности носи? Затова са правилни предупрежденията "отдолу", че НИС мобилизира инстинктивния антикомунизъм за последен път на отминалите местни избори. Вторият елемент е твърдението, че за разлика от "изолационистите" около Костов НИС търси широка палитра от съюзи "с реални политически субекти вдясно", за да не управлява БСП. На фона на историческия детерминизъм на бунтарите този подход заслужава уважение, тъй като акцентира на собствената отговорност на политическия субект (а и на заплахата, идваща от БСП); не лежи на очакването законите на историческото развитие да свършат работата вместо нас.

Но и по темата "коалиране вдясно" очевидно е настъпило някакво объркване. В последните официозни статии се говори за отваряне на СДС към кого ли не освен към политически партии. С тях - евентуално след изборите. И това идва след светкавичната коалиция с "Гергьовден" през нощта на изборите, след споразуменията със ССД и след уверенията, че коалиционният модел на София ще е моделът на управление на страната. Позицията "първо избори - после коалиране" е позиция на Иван Костов, изрично формулирана като критика към предизборното (преди втория тур) разбирателство на НИС със Софиянски. Какво излиза? НИС и бунтарите са съгласни по основните политически теми, които вдигат: коалиционна политика; опасността откъм Русия и червения сектор в България (развивана и от Костов в последната му статия); дори по темата "отваряне към гражданското общество", засегната и от Костов в Пловдив. В момента, в който двете враждуващи групи в СДС решиха да преведат на политически език своя конфликт, се оказва, че сериозна политическа основа на разцеплението няма. Така се връщаме там, откъдето тръгнахме: щом има съгласие по базисни политически теми, значи разцеплението не е политическо, а някакво друго. Това е и причината враждуващите да не могат да назоват себе си. Как се самоназовават бунтарите?

"Ние."

"Добрите."

Как назовават ръководството си? Предимно нещо като "фалшификатори на документи, с които не можем да имаме нищо общо". На НИС му е по-лесно - назовават се "ръководството на СДС", каквото са си.

По-лошо: дори журналистите и коментаторите не виждат такава разлика, че те да могат да измислят имена на двата лагера. Затова опитите се въртят около "бунтарите" и "сегашното ръководство". Как двете групи назовават политическите си различия? Никак. Могат ли да назоват "каузата на СДС", заради която са се хванали за гушите? Не могат. Питал съм ги и чувам неща, под които с ентусиазъм биха се подписали абсолютно всички политици в България освен крайното комунистическо-фашизоидно крило. Конфликтът продължава да не може да бъде изговарян като политически и затова не може да се реши с политически средства на политически форум, какъвто е Националната конференция. Но разделяне на пътищата ще има. Защо?

Ами защото истинският проблем - каква партия - си пробива път напреки на хаоса в говоренето. В СДС още малко ще живеят две различни партии. Едната - лидерска, сравнително малка, но сплотена; годна за радикални действия в радикална ситуация, но неспособна да прави онова, което партиите правят в спокойни ситуации - да привлича гласове. Това ще е организация, съставена от хора, които напълно разбират тежестта на историческата отговорност, която носят и възнамеряват да я изпълняват чрез постоянно и извънредно усилие на волята. Партия - локомотив на историята. В добрия случай (т. е. с полза за отечеството) това ще е партия, имитираща онова, което Иван Костов беше допреди две-три години.

Другата партия, опитваща се да се роди от СДС, е, в перспектива, "партията-антена", описана преди месеци от Филип Димитров: наистина отворена към значимите обществени групи и дневни редове, черпеща енергия не от историческата си мисия, а от шареното множество конкретни обществени субекти. Сега съществуващият НИС е нещо като прообраз на такава партия. Слабостта му е, че е по-скоро водорасло, отколкото "антена": лашка се насам-натам под натиска на различните сигнали, идващи от обществото, защото няма необходимия минимум кохерентност и резистентност на собствената си идентичност. Това в добрия вариант ще бъде партия на по-подвижни, по-"леки и отворени" (както би казал професор Богдан Богданов, философът на българското поевропейчване), на по-модерни хора. Това СДС, ако не изчезне в своята отвореност, ще може да привлича гласове и да печели избори.

В ракурса на подобен оптимистичен прочит на близкото бъдеще идващото разцепване на СДС не е толкова драма, колкото нова възможност. Ако разберат според така описания начин какво всъщност представляват, и двете СДС-та ще могат да се назоват, оформят в платформи, програми и идейни конструкции. И всеки да привлича себеподобните. Имаме си в BG и от двете породи хора; и няма смисъл някоя от тях да бъде оставяна навън на студа, встрани от градивната дясна политика.

Очевидно е, че страната ще има нужда и от двете формирования, които се очертават - освен ако и двете не се родят като карикатури на характерите на своите лидери. А това вече си е отговорност на предводителите и тук политологическата терминология наистина не би била чак толкова полезна.