30-10-2003

След местни избори '03, както и след парламентарни избори '01 сериозната тревога не е за съдбата на тази или онази партия. Тревогата е за политическото в България.

Да припомним (за около 150-и път за тези 15 години). Политиката е основата на всяко общество. Икономиката е вторична; тя е резултат от политиката. Добра конструкция на вземането на решения - добра икономика. Бедните страни са бедни не защото нямат природни ресурси, а защото системата на вземане на решения - т.е. структурата на властта в обществото - е калпава. Затова Русия с нейните гигантски природни богатства е бедна. А Исландия, където няма нищо освен лед, скали и гейзери - е богата. Който иска да бъде богат, първо трябва да си оправи политическата основа на обществото. Който търпи болна политическа основа - той е решил да бъде беден. А там, където няма политика изобщо, има бедност плюс насилие на едни групи граждани срещу други групи граждани.

Да видим как от тази гледна точка изглежда България след местните избори.  Повърхностният, първият пласт - партийната система - е най-лесен за анализиране. Резултатът от изборите е, че в страната има две средноголеми партии - БСП и СДС, три средномалки - "Гергьовден", НДСВ и ДПС, и грамадно количество малки партии с локално значение, предвождани от ССД на Софиянски.
Освен ДПС и "Гергьовден" всички тези партии имат тежки проблеми. БСП със своите 900 хиляди гласа не може да твърди, че в страната има лява вълна. Няма. СДС със своите под 700 хиляди гласа не може да се афишира като народна партия - и правилно се идентифицира по-скромно, като най-голямата партия вдясно от центъра. Царистите, макар останали зад "Гергьовден", твърдят, че са спечелили. Това е толкова вярно, колкото петте хиляди лева, осемстотинте дни, нулевата данъчна ставка и останалите Симеонови балони. ССД, видима предимно в София, не може да претендира да бъде обединител на дясното. За разлика от тях гергьовци, очевидно привличащи прогресивен младежки глас, могат да твърдят, че са нова и сериозна центристка сила - и, бидейки в началото на пътя си, са в състояние да вливат енергия в коалициите, в които влизат. ДПС от своя страна по влияние, изравнено с НДСВ, постепенно поема държавната власт от хилавите ръчички на царете и юпитата. Следващата крачка е ДПС да се договори с комунистите за цялата власт - нещо, което очевидно вече се случва, като се има предвид подкрепата на Движението за кандидатурата на социалистите в София и отказа на БСП да подкрепи протестите на кърджалийските си членове против победата на Хасан Азис. Тази партийна конфигурация в страната ни казва, че няма ясна национална заявка за развитие в някаква определена посока. Към никоя политическа формация няма отчетливо искане да управлява, за да води страната в една, а не в друга посока. Безвремието, клатенето, мъртвото вълнение продължават. А при липсата на подобна заявка за управление политическата власт е слаба. На нейно място се наместват други власти с други - неполитически, т.е. за цялата общност - мераци. Политическата основа е гнила.

Нацията отново дава сигнал, че предпочита да бъде бедна, болна и нещастна. Не го заявява открито, както в гласуване '01, но достатъчно ясно е, че не знае, какво иска. И иска ли изобщо нещо.

Това се вижда и на второто, по-трудно ниво на анализ - на мотивациите за електоралното поведение. Масираният отказ да се гласува обозначава криза на политиката в най-фундаменталния й вид - визията за общо бъдеще. Имаме отчетлива липса на активен интерес от страна на гражданите относно тяхното бъдеще. Така хората престават да бъдат граждани и стават друго: население, крепостни селяни, роби. Точно такива, каквито Симеон им внуши, че е добре да бъдат.

Все пак тази най-опасна криза - отказът на хората да бъдат граждани - като че попреминава. Истината е, че гласуваха повече хора, отколкото биха сторили това преди година. Да си спомним само, че преди месеци гласуването в Сливен, Благоевград и Русе се въртеше около ниво от 12-18 процента. Но положението все още не е добро. От сегашната една трета гласували една много голяма част гласуваха не толкова граждански, колкото идентификационно. Не за да се постигне нещо за всички, а за да се изрази собствена идентичност. На философски език: гласуваха не инструментално (т.е. някой, за да направи някакво определено нещо за всички), а експресивно (за да покаже избирателят кой е той).

Очевидно е, че експресивната мотивация е основното обяснение за огромния процент от хората, гласували за "други" партии и коалиции. Вярно е, че става дума за местни избори и част от обяснението за гласуването за миниатюрни партии е присъствието в тях на местни авторитети; но експресивният вот стои като обяснение за основната маса така гласуващи.

Досега анализите не отбелязват истинския размах на експресивното гласуване; на вота, който не казва на адресата "управлявай, за да стане еди-какво", а демонстрира собствената идентичност, принадлежността към определена група. Вотът, който казва: "Аз съм еди-какъв."

Очевидно е експресивното гласуване за ДПС. В избори '99 и след това в президентските от 2001 г. българските турци не гласуваха, за да покажат, че са турци. Бяха развили други дневни редове - да искат от определена партия определен начин на управление. Затова и на избори '99, и на президентските от 2001-а гласуваха шарено. Сега виждаме, че отново се гласува идентификационно - гласувам за ДПС, за да покажа, че съм турчин. Отстъпването от политическото води до смъкване на идентификацията: от гражданин - към член на подгрупа.

От своя страна националистическата идентификация като "българин", засилваща се в последните години (т.е. откак българите се отказаха от статута на
граждани) очевидно стои зад удивително високите резултати на ВМРО.
Подобен елемент има и в гласуването за "Гергьовден". И тук едва ли младите,
които инак не биха гласували изобщо, пускат гласа си, за да може Любен Дилов
да управлява по определен начин. По-скоро гласуват, за да демонстрират кои
са: по-млади, незаразени от балканските политически нрави, отказващи да
видят себе си в традиционните партии и отказващи да имат общо с останалата
част от нацията, която те виждат като деградираща маса.

И като сглобим всичко това, се оказва, че експресивното гласуване - онова,
което демонстрира собствена принадлежност, а не натоварва властта с някаква
програмна заявка - обхваща едва ли не половината от гласувалите.
Което ни води директно към третото - най-трудното, защото е най-малко
очевидно - ниво на анализ: културологическото.

Когато хората престанат да бъдат граждани, тяхното публично - т.е. пред
другите - поведение започва да се променя. Вместо, както правят гражданите,
да спорят помежду си, индивидуално и на групи (партии), за да стигнат до
съгласие относно желаното общо бъдеще, хората започват да парадират пред
останалите своята групова идентификация. "Левски" пред ЦСКА. Млад пред стар.
Град пред село. Центърът на града пред крайните квартали. Българин пред
турчин. Християнин пред мюсюлманин.

Спорът с аргументи между граждани има преимуществото, че можеш да промениш
мнението си относно желаното общо бъдеще - да смениш себе си. Можеш например
да минеш от леви убеждения към десни такива. Там, където няма спор с
аргументи, има само сблъсък за превъзходство: "Аз съм повече от теб." И няма
начин да се стигне до съгласие, тъй като в този сблъсък е трудно да промениш
себе си. Ако спорът е между българи и турци например, как може той да бъде
решен? Подобен сблъсък може да бъде илюзорно решаван на ниво религия - малко
са все пак религиите, към които човек принадлежи по рождение и завинаги,
както е положението с етносите. Затова етническите спорове имат навика да
прерастват в религиозни - тук поне има някакъв шанс за изход, за прехвърляне
от една религия в друга.

Въпросът е, че това не решава нито едно от нещата, за решаването на които е измислена политиката. Няма например държава, забогатяла поради това, че всички са се прехвърлили към една и съща религия. Страните забогатяват тогава, когато религиозните спорове са заместени с политически такива - и когато изходът от тях е поставен в добра политическа рамка на властта.  Експресивното гласуване за ДПС ("Аз съм турчин мюсюлманин") намира вече своя отговор в  експресивното гласуване за ВМРО ("Аз съм православен българин"). Засилването на религиозния компонент за сметка на етническия е вече видно в гласуванията на българи мюсюлмани, които очевидно се ориентират към ДПС по верска линия. Доколко цялата тази каша има потенциал за разрастване, ще видим, като следим внимателно какво ще става в Гоцеделчевско, където триумфът на ДПС е очевидно не на етническа, а на религиозна основа. Ако основните противопоставяния в района започнат да се въртят около оста ДПС - ВМРО, това ще е знак, че гражданското състояние отмира и бива замествано с групови идентификации и тяхната борба за превъзходство.

Да обобщим. Когато царят на българите каза - "Да разбием политическата система" - той съобщи, че иска да премахне основата, на която е възможно да има развитие и подобряване на живота. Хората обаче чуха само първата част от посланието и с облекчение съблякоха своите дрехи на граждани. Останаха в голото и безпомощно състояние на зависимо население. Днес, на избори '03, виждаме, че част от това население се връща към гражданско състояние. Това е добре за бъдещето на нацията, защото бъдещето на нациите - това е резултатът от споровете между граждани. Поне половината обаче от гласувалите са дали гласа си не като граждани - за да овластят някого да постигне общите цели, а експресивно. За да демонстрират кои са.

Това е лошо, защото превръща играта от спор за общото бъдеще в съперничество по превъзходство между обособени групи. Гражданското състояние - онова, което прави всички обитатели на българската територия равни помежду си участници в проекта за общото за всички бъдеще - е подменено с обособяването на отделни групи една от друга.

Българското национално тяло, поразено от царския СПИН, започва бавно да се възстановява. Нацията обаче продължава да е болна. За да се доотърве от СПИН-а и да не допусне на негово място да се появи раковото образувание на междуетническото и религиозното противопоставяне - за това са необходими извънредни усилия от страна на всички онези, които имат възможността да укрепят гражданското начало в българските среди. Това са реалните политически партии. Това са образователите и информаторите на обществото - медиите, учителите, анализаторите. Това са, не на последно място, онези управляващи субекти, които, макар да са част от царския тюрлюгювеч, вече разбират каква отговорност носят за общото бъдеще.