|
|
Главният прокурор отново успя да се изяви. И отново
на висотата на очакванията, формирани през последните пет години
общуване с медиите. Отново във “Всяка неделя”, макар и не на 6-ти
април, както бе обещал твърде многозначително предишния път. Този
път в компанията на цялото прокурорско воинство, което пък
убедително доказа, че прокурорската круша не пада по-далеч от шефа
си.
“Когато живеехме в едно авторитарно управление и
прокуратурата беше юмрукът на партията, тя работеше като отлично
смазан механизъм” – заяви обвинител №1. Сега не било така. Било
“естествено” управляващите да ограничават конюнктурно правомощията
на прокуратурата, да искат да я подчиняват и контролират, за да
могат да се справят с политическите си опоненти. Така било не само
у нас, но и в “много държави”. Казано простичко: демокрацията е
нещо лошо и пречи на прокуратурата.
Подобна носталгия към славните времена, когато
прокуратурата е била челичен юмрук на партията, се споделя
публично от Филчев не за пръв път – още преди години той изрази
дословно същото становище. Проблемът е, че екзотични изявления от
този тип не са изключение, а правило, което ясно маркира неговото
мислене и идеология. Които, уви, нямат нищо общо с демокрацията.
Като например това доброволно да се откажем от част от
гражданските си права, за да може държавата да се пребори с
престъпността. Или подозрението, че Европейската конвенция за
правата на човека е отживяла времето си. Или офертата гражданите
да изберат къде искат да живеят: в държавата на мафията или в
държавата на Мусолини.
За всяко едно от тези изказвания във всяка
демократична и цивилизована държава главният прокурор би престанал
да бъде такъв още на следващия ден. Или поне би си осигурил
дългосрочен отпуск по болест и лечение в съответната клиника.
Можем да си представим как биха реагирали германците например, ако
техният главен прокурор им предложи да избират между държавата на
мафията и държавата на Хитлер. Или ако публично започне да
съжалява за мощта на прокуратурата по време на Третия райх. У нас
това просто не прави впечатление. Както не правят впечтление и
други екзотични идеи, като тази за съдебна деприватизация
например. Която също бе възродена при новата му изява в студиото
на Кеворкян – с оценката, че приватизацията по време на
управлението на Иван Костов приличала на хайдушко разграбване.
Нищо, че Филчев има привилегията да бъде изключително динамичен
във вижданията си кои са грабителите на държавата, и че в началото
на кариерата си ги посочи публично от парламентарната трибуна –
разбира се, не там, където ги вижда сега.
Днес едва ли някой би се наел да твърди, че
българската приватизация – особено масовата, но в някаква степен и
касовата, е безупречен процес. Проблемът е, че прокуратурата
мисли за нея в категориите на първосигнален червен агитатор.
Клишето с митичните 20–30 милиарда собственост, за които държавата
била получила само 2 милиарда, бе въртяно безброй пъти в жълтата
преса и бе дотолкова изхабено, че отдавна излезе от употреба.
Фактът, че Филчев още вярва в този пропаганден мит, показва
единствено пълното му невежество по въпроса що е това пазарна
икономика. Той просто не могат да разбере, че всяко нещо струва
толкова, за колкото може да се продаде. Че примерно в Кремиковци,
както и в други безумия на плановата икономика са погребани
наистина толкова, а и повече милиарди, но когато дълговете
надхвърлят активите, а предприятията произвеждат загуба, идеята за
връщане на вложените средства е чиста, при това безкрайно наивна
утопия. И именно тя пречи на прокуратурата да се заеме ефективно с
наистина тъмните приватизационни сделки, като приватизацията на
“Балкан” или безотговорната липса на следпризтизационен контрол –
защото въпросът е, образно казано, не защо Кремиковци е продаден
за 1 лев, а защо новите му собственици продължават да не плащат
задълженията му към държавните предприятия.
Носталгията Филчева към стоманения юмрук на
прокуратурата има и други, не дотам публично споделяни мотиви. Към
тях принадлежи и конкретния повод за появата му във “Всяка
неделя”: докладът на държавния департамент на САЩ, който за
пореден път определи състоянието на съдебната система като основен
проблем за страната ни. Прокурорите видяха своя параграф 22 не
другаде, а в орязаните правомощия на прокуратурата. Татарчев бил
проявил чувство за хумор с твърдението си, че над него е само бог.
Не го разбрали.
А как бихме могли да разберем Филчев, чиято
непресъхваща жажда за нови правомощия се свързва с прякото желание
да стоварва своя железен юмрук върху своите персонални врагове?
След самоубилия се Джамбов и след убития Колев на дневен ред са
ген. Атанасов и Бойко Ноев. При цялото си богоязливо отношение към
следствената тайна Филчев все пак успя да сподели, че съпугата на
ген. Атанасов имала влог от 7,5 млн. долара. Имало данни за което.
Които данни вероятно се дължат на някоя крадлива циганка. И всичко
това на фона на скандала с разработката Гном и на фона на
предишното пропаднало безславно следствие за освободения по
нареждане на Филчев украински самолет с контрабандно оръжие, за
чието задържане НСС получи похвала от ООН. С правомощията обаче
има известен напредък. Прокуратурата се сдоби се с лоялна
парламентарна група. Паралелно с обявяването й нейният основен
идеолог Емил Кошлуков обяви и предложението си специалните
разузнавателни средства да се разрешават не от съда, а от
прокуратурата. Ако това се реализира, ще отпаднат и последните
прегради за железния юмрук в прокурорската ни република. |
