Вероятно първият въпрос, който ще ми зададете, е следният: с какво право една гражданска организация, която твърди, че не се занимава с политическа дейност, започва дебат за СДС. Нашият отговор е: по силата на простия факт, че живеем в тази страна и не ни е безразлично нейното бъдеще. Както беше написал Валентин Хаджийски: оцеляването на СДС е твърде важен въпрос, за да бъде оставен само на седесарите. Като единствената значима демократична алтернатива в България и единствен легитимен гарант за нашата европейска и атлантическа интеграция, СДС носи огромна отговорност. Разпадът или маргинализацията на тази партия би оставил огромен брой българи без политическо представителство – и това съвсем не е маловажен или само седесарски проблем. Най-малкото за нас не е такъв – тъй като според нас българският преход към демокрация изобщо не е приключил. Нещо повече – в най-дълбинните му и същностни измерения той тепърва започва. Предстои създаването на нов обществен договор, който да гарантира справедлива подреденост на обществото и реални права, свободи и отговорности за хората, изграждането на гражданско общество и на активно гражданско самосъзнание, формирането на устойчива средна класа и още куп други процеси от обществено-политически и психологически характер.

Стара истина е, че преходът към демокрация може да бъде само десен – основан на дясна философия и морални ценности. И тази истина е доказана от абсолютния провал на двете правителства на БСП - и това на Луканов, приключило с блокиране на плащанията по външния дълг, пълна икономическа и политическа изолация на страната и гладна зима; и това на Виденов, довело България до абсолютен икономически банкрут.

Примерите на скрито управление на БСП чрез подставени правителства – това на Беров и настоящото на Симеон Сакскобурготски, не дават по-оптимистична перспектива – това са периоди на впечатляваща корупция, висок ръст на престъпността и срастване на държавата с мафията.

Единствените две правителства, при които бяха извършени радикални реформи и при които България се промени необратимо, бяха тези на СДС – на Филип Димитров и на Иван Костов. Разбира се, и те не бяха безграшни, но поне в глобален план позитивите бяха повече от негативите.

Ето защо твърдим, че бъдещето на СДС е нещо повече от партиен проблем – и от него пряко зависи бъдещето на България. В този смисъл отказът да се носи отговорност за това бъдеще, липсата на автентични и изпълнени с политическа воля реакции спрямо дневния ред на обществото ни, примирението с идеята, че БСП реално може да спечели следващите парламентарни избори и СДС просто трябва да изчака реда си на опашката - за нас са просто предателство спрямо синята кауза и всички демократично мислещи хора в страната.

Ние самите сме седесари – няма защо да го крием – това е нашият бекграунд. Но се идентифицираме не с обитателите на партийните кабинети, а с хората, които бяха на барикадите през 1997. От тяхно име питаме и смятаме, че имаме това право: как СДС мисли себе си, какво е и кого представлява, какво иска и за кого го иска?

Вероятно не само вие, но и самите лидери на СДС ще оспорят правото ни да бъдем критични към сегашното състояние на партията, при това в публичното си говорене. Ще си позволим да не се съгласим, тъй като има един единствен показател, по който обективно може да се съди дали една партия работи добре или не – степента на на доверие на избирателите към нея, нейният успех или неуспех при глобални промени в електоралните нагласи, накратко казано: начинът, по който пласира политическите си послания на електоралния пазар. През 2001 царят засмука електорат от всички политически партии, но най-много от СДС: тогава партията стигна своя електорален минимум в цялата си история. От тогава до ден днешен имаме главоломен спад на доверието в НДСВ, което днес е под санитарния минимум – и следователно отлив на избиратели, които преосмислят своя тогавашен вот. БСП успя да си върне взетите назаем от царя и днес е в електорален възход, а СДС – при същите условия и със същите шансове, не успя. В края на 2001 тя се закотви на равнище от около 10% - под нивото дори на твърдото ядро - и оттогава не е мръднала.

Когато при равни условия една партия успява да възвърне доверието на избирателите си, а друга не успява да го постигне, очевидно във втората партия нещо не е в ред.

Феноменът не може да бъде обяснен само с външни причини, а опитите изобщо да не се търси обяснение звучат смущаващо. При такава ситуация изявления като това на говорителя на СДС, че никога партията не е била толкова силна, колкото е сега, са – меко казано – твърде далеч от истината.

Искаме изрично да подчертаем, че целта на започната от нас дискусия не е да нападаме, разцепваме или превземаме СДС, не е да кроим преврати, да сменяме лидерите, да предизвикваме национални конференции и прочие дивотии, с които са пълни жълтите вестници. Целта е да видим какво не е наред и съответно какво може да се направи с общи усилия. Не смятаме, че сега не е време за такива дискусии, защото предстоели местни избори. Напротив – тъкмо сега му е времето, тъй като ако тези избори бъдат изгубени, просто няма да има за какво да говорим.

Що се отнася до другото обвинение – защо сме изнасяли този дебат в публичното пространство, защо примерно аз не съм поставил въпросите си първо в НС на СДС, то те, извинете ме, звучат просто нелепо. Тежко и горко на СДС, ако се страхува от един създаден само преди месеци граждански комитет или от публичната критика на един партиен динозавър като мен например. Да не говорим, че криенето на вътрешнопартийните проблеми може да е типично за конспиративни партии като БСП или за “господарите на мълчанието” от НДСВ, но е немислимо и непростимо за партия, която претендира да следва христиандемократически ценности и да представлява гражданското общество. Впрочем искам да напомня, че вътрешнопартийните проблеми веднъж бяха премълчани – при смяната на кабинета на Иван Костов в края на 1999. И точно това премълчаване съсипа СДС.

Според нас синята партия има ред проблеми за разрешаване и първият от тях е, че се намира в много тежка идентификационна криза. Дневният ред на СДС се превърна в дневен ред на цялото общество и поради това не можеше вече да служи за политическа идентификация. Поради което СДС спешно се нуждаеше от нови каузални послания и базисно преосмисляне на политическия си диалог с обществото. Това бе осъзнато, но не и направено.

Няколко примера: създаването на принципна политическа програма, която трябваше да бъде градена при широка обществена дискусия и в диалог с неправителствени организации, синдикати и професионални общности, се превърна бързо в семинарно занаятие. “СДС слуша България” трябваше да акумулира нови идеи от непосредствения граждански диалог и да обогати интерпретационния код на политическите послания. Срещите обаче бързо се превърнаха в казионни мероприятия с партийния актив и от тях не последваха нито нови изводи, нито корекции на партийната политика, базирани върху опита от непосредствения контакт с хората. Идеите за конституционни промени – впрочем най-качествения и най-перспективен проект на СДС, постигнаха единствено кръгла маса под патронажа на президента Първанов, като на всичкото отгоре СДС минира собствените си искания с питане до конституционния съд.

СДС се намира в много тежко организационно състояние. Първо: продължава да съществува напрежение между старото и новото ръководство на партията, между върховния й политически орган и парламентарната й група, което поражда основателни подозрения за паралелни центрове на власт в нейната структура. Второ: каналите за вътрешнопартийна комуникация почти не работят – НИС функционира като някакъв отделен от партийното тяло орган, от чиито решения не произлизат ясни сигнали, натоварващи структурите и с конкретни задължения и отговорности. Трето: низовите структури (клубове и общински организации) са не само нерепрезентативни по отношение на политическото и интелектуално ниво на симпатизантите на СДС, но са и в максимална степен демотивирани, поради което в огромен брой случаи се занимават не с реална политическа работа, а предимно със собственото си съществуване. Четвърто – съществува общо и излъчващо недоволство мнение, че нищо не се прави от новото ръководство на СДС и че партията просто “я няма” в политическия и обществен диалог, макар че истината е, че това, което се прави, или въобще не достига до низовите структури и симпатизантите, или поради липса на комуникация просто не се разбира неговия политически смисъл. Пето: в самите послания на партията липсва ясна политическа воля и увереност, което показва, че партийният организъм не изповядва и общо верую относно това каква партия е, за какво се бори, чии интереси изразява, какво иска да постигне и с какви средства иска да го постигне. Шесто: редица действия на СДС влизат в рязко противоречие с очакванията на нейния електорат, а редица бездействия биват възприемани като слабост, липса на позиция и липса на лидерски реакции.

СДС не излъчва ясни политически послания и практически няма работна визия за бъдещето на страната. Пример за това е липсата на позиция в сегашния момент: предстоят местни избори, при които стратегията на партията просто не може да бъде планирана, без да е ясно отношението й към глобалните проблеми от политическия дневен ред – например иска ли СДС предсрочни парламентарни избори или не, готви ли се да се пребори за властта или се е примирила с бъдещо социалистическо управление, смята ли настоящия режим за вреден и опасен за България или е склонна да го търпи в името на чисто партийни интереси?

СДС изглежда не си дава сметка в каква ситуация се намира в момента. Настоящите местни избори са особено драматични не само за бъдещето, а изобщо за оцеляването на партията. Те, разбира се, едва ли ще бъдат спечелени в истинския смисъл на думата, но поне биха могли да се хвърлят всички усилия за спечелването им в София и в няколко големи окръжни града, за да може да се стъпи на този частичен успех при едни бъдещи – и несъмнено предсрочни – парламентарни избори. Прави ли се това? Уви, не.

Индикативна е ситуацията в София, където организацията е раздирана от сериозни вътрешни противоречия, където обсъжданите поне досега кандидатури имат твърде ограничени шансове, където най-вероятно ще се стигне до издигане на две десни кандидатури при много несигурни възможности за преливане на гласове на втория тур – и където БСП за пръв път има реални шансове да спечели, за което ще мобилизира целия си потенциал. Ясен ли е кандидатът? И да е, не е публично оповестен – въпреки че се знае, че тези избори ще бъдат по-мажоритарни откогато и да било – и ако кандидат е примерно Пламен Орешарски, то кампанията му трябваше да започне още преди месеци. Правено ли е социологическо проучване? Не. Най-вероятно – защото на “Раковска” 134 се страхуват от неговите резултати. Направен ли е опит да се стигне до единна кандидатура в дясното пространство? Не. Всъщност единственият шанс бе високомерно проигран чрез отказа на СДС да приеме офертата на Софиянски за предварителни избори. А ако СДС се опасява, че неговите структури и симпатизанти не биха се наложили над ССД с неговите 3% рейтинг – то тогава защо изобщо тръгва на избори?

Ясно ли е кой е политическият противник? Изглежда не, след като доказателство за лоялност било това да говориш против Софиянски. Между впрочем – с какво последният е по-различен от Стефан Савов, с който СДС влезе в коалиция при изборите през 1995? Поне аз, който много пъти съм заставал срещу Софиянски в дългата седесарска история, не виждам никаква разлика. Ясно ли е кой ще финансира кампанията? Виж – това е ясно, и е публично казано: Антоан Николов. Не е ясно само какво следва от старата поговорка, че който плаща сметката, той заръчва и музиката. Ясно ли е на СДС какво следва от загубата на изборите в София? Не. Или поне така се надявам, тъй като ако на лидерите им е ясно, то сегашното им поведение е пълна безотговорност.

От загубата на изборите в София следва:

• незабавна оставка на цялото ръководство на партията;

• много вероятно – нейното разцепване;

• и сигурно – нейното маргинализиране.

И оттам – загуба и на парламентарните избори и устойчиво социалистическо управление през следващия, ако не и през по-следващия мандат.

Възможно ли е да бъде избегнато всичко това? Според нас – да, тъй като резултатът от изборите зависи от цялостното политическо поведение на партията, от това дали тя ще се възприема като част от политическото статукво или като възможна негова алтернатива. Докато СДС играе по сегашните правила на политическата игра, ще бъде част от статуквото и от омразната политическа класа – и ще й се налага да чува отново и отново упрека, че е “патерица на НДСВ”.

Ако синята партия намери сили и решителност да се оттласне от това статукво; ако заяви твърдата воля да поеме властта в името на дълбока и цялостна промяна на обществения ред – което значи и: нов обществен договор; ако не само на думи, но и с конкретни твърди действия се обяви за предсрочни парламентари избори – то и самите основания да се гласува за нея могат да се променят.

Това е нашето послание към СДС; за това сме готови да работим заедно. Разгледвано стратегически, ние го виждаме така:

• Незабавно внасяне на вот на недоверие за цялостната политика на правителството;

• След което внасяне на проект за промяна на избирателния закон и заявяване на необходимостта от предсрочни парламентарни избори за Велико Народно Събрание;

• След което напускане на парламента от парламентарната група на СДС и използване на всички допустими от закона форми на извънпарламентарен натиск и протест – до падането на настоящото правителство.

Съзнаваме, че това е остър и рисков сценарий, сходен в някаква степен на този от 1991. В същото време трябва да подчертаем, че без поемането на подобен риск има много малко шансове СДС да оцелее като значима и определяща политическа сила.

Най-лесно от всичко е да се каже, че “времето на революциите мина”. Само че това би било безперспективно, а и не би било вярно – поне що се отнася до СДС. И в двата случая, в които СДС успя да спечели властта, ставаше дума не за легитимни и еволюционни политически ходове, а точно за рискови сценарии и революционни ситуации – гладната стачка през 1991 и гражданските вълнения през 1997. Степента на нетърпимост към управляващите в настоящия момент е доста сходна: разликата е само в това, че хората не виждат политическа алтернатива. Тъкмо поради това липсва и онова “гневно мнозинство” което може да помете правителството – и според Иван Кръстев например - тази липса е единственият фактор за оцеляване на режима Сакскобурготски.

Ние обаче малко се съмняваме в тази липса. И твърдим, че ако някой утре обяви протестно шествие за оставка на правителството, не е ясно колко хора ще се съберат – могат да бъдат 200, но могат да бъдат и 20 000. И ще добавим още нещо – този, който стане инициатор на действия, които доведат до падането на царското правителство, ще промени много рязко електоралните нагласи и ще спечели изборите. Бихме се радвали, ако това бъде СДС. Но ако срещнем отказ, може и сами да опитаме.

За това всъщност искаме да говорим. Свободно и открито – пред своите съмишленици. Разбира се, ще изпратим своето становище и своята декларация в НС на СДС. Но от своя страна и ние ще заявим:

Каним Надежда Михайлова и който пожелае от лидерите на партията на публичен дебат за бъдещето на СДС. Примерно на 15 май в зала 10 на НДК.

Ние във всеки случай ще бъдем там. Надяваме се и те – каним ги не като опоненти, а като приятели и съмишленици. Нека поговорим пред привържениците на синята кауза – и нека този разговор наистина ни помогне.