Доклад пред Конференцията по етика на фондация "Конрад Аденауер", събота, 12 април 2003, София, хотел "Кемпински Зографски"

Ако някой обикновен българин бъде попитан коя политическа формула се е вбила в съзнанието му като дефиниция на отминалите 13 години от падането на Тодор Живковия режим, е много вероятно отговорът да бъде: “И едните, и другите са маскари”. Причината за популярността на тази пропагандна формула на БСП, която отдавна трябваше да си е отживяла времето: през всичките тези години имаше много повече перестройка и много по-малко реален преход към демокрация; по същество той всъщност започна едва през 1997, а през 2001 бе безнадеждно стопиран. Първите години бяха нещо като чистилище, като предговор или нагласяне към “фаталните” (в бай Ганьовския смисъл на думата) събития. Преди всичко ставащото бе четено с емоционално приповдигнат, наивистично-моралистичен код; прагматизмът, яснотата какво да се прави в политически и икономически план се оказаха второстепенни подробности. Моралната оценка доминираше, при това сгъстена в негативното; много по-важни за политиците и за зрителите на тяхното театро бяха взаимните обвинения, въпросът “кой е виновен”, патосът на отказаната справедливост и избегнатото възмездие. Поради което омаскаряването и самоомаскаряването придоби буквално култов характер и бе разчетено като основен политически сюжет. Липсата на морал в политиката се превърна в устойчива характеристика на периода, наречен български преход към демокрация.

Причините за това са комплексни. Част от тях имат народопсихологически характер – в крайна смекта от една нация, която припознава като основен типаж бай Ганьо и маркира човешката солидарност чрез примера на Андрешко, не може да се очаква кой знае каква осъзнатост и създаване на траен етичен кодекс в политиката. Друга част са исторически и са свързани с манипулативния и същевременно произволен генезис на политическата класа. В България, кадето инакомислието беше смазано още в първите години след 9-ти септември 1944, не можа да се формира устойчива и етично обособена дисидентска традиция. Свръх всичко българският праход не изживя своя генетичен катарзис, своето етично съпричестяване към една нова епоха – българите не само нямаха своя Пражка пролет, но и свои “Вацлавски намести”. Вместо това имаха непрекъснати предателства и колаборации, скрити зад приказки за “мирния преход” – или в най-добрия случай абортиран адекват на “Вацлавски намести” като този от 14 декември 1989. България бе сред много малкото страни в Източна Европа, в които непосредствено след падането на тоталитарния режим хората гласуваха на свободни избори отново за бившата комунистическа партия. Този акт затвори възможностите за реален преход и отвори вратата за неморалността.

Би могло да се каже, че липсата на морал е родилен белег на прехода, тъй като той стартира обременен с неморални сценарии и на принципно погрешна основа – като процес на прехвърляне на политическата власт на комунистическата партия на икономическа основа.  Пряк негов продукт е Конституцията от 1991, призвана да обслужва тъкмо този проект – поради което тя постулира много държава и малко пространство за лична свобода, инициатива и отговорност. Целият период до 1997 е доминиран от скрити или открити управления на БСП, с изключение на кабинета на Филип Димитров, който имаше време само да стартира малка част от промените, необходими за осъществяване на реален преход. Всичко останало бе белязано с опити за реставрация, управления без политическа физиономия, манкиране на реформи или просто безвремия, дирижирани от паралелна криминална власт. Тази ситуация нямаше как да не породи аморалност в политиката на нова България и нямаше как да не оформи именно аморалността като нейна характерна черта. 

Стихийният генезис на политическите структури в демократичния сектор също изигра своята роля. Не става дума само за относително невинните куриози и анекдотични фигури от типа на Гошо Тъпото например. Цели организации и емблематични политически лидери стартираха като опоненти на комунистическия режим и еволюираха до партньори на БСП или дори на стоящи още по-вляво неокомунистически конгломерати – случаят с т.н. ПК “Екогласност” и хора като Стефон Гайтанджиев е симптоматичен. Драматичният отказ на над 70% от народните представители на СДС във ВНС да се съобразят с категорично изразената воля на своите избиратели – също. Да не говорим за прецеденти, в които хора, официално натоварени с разследването на икономическите престъпления на комунистическия режим, се оказваха после съдружници с техните извършители – какъвто бе случаят с Асен Мичковски.

Трагичното забатачване на българския преход в перестройкаджийски въжделения и популистки модели на поведение имаше трайни негативни последици за структурата на българското общество и за възприетия от повечето българи стил на мислене и реагиране. Фактът, че неморалността се стовари с пълна сила върху днешния ден и кулминира в управлението на Симеон Сакскобургготски, издава мащаба на пораженията. Пълната неспособност за адекватна политическа оценка и съзнание за това кое е възможно и кое – не, се дължи на две взаимообвързани причини. Първата е практическата липса на ефективно гражданско общество. България продължи да битува при една почти средновековна обществена структура, разделена на “елит” и “народ”, при която държавата се възприема като нещо надвластно, неподлежащо на контрол и независещо от обикновените хора, призвано да “дава” и преразпределя материални блага, докато елитът е небулозно и всеобщо ненавиждано цяло. Тази структура сама по себе си предполага разцвет на неморални политически стратегии и дори нещо повече – мисленето им като единствено възможни и печеливши. Грубо казано – в държава, в която има не граждани, а поданици, губи онзи, който е откровен с избирателите си и истинен в своите послания; и печели онзи, който разказва розови приказки за светлото бъдеще. Пример – вече христоматиен – Симеон Сакскобургготски и неговото обещание да “оправи” българите за 800 дни. То бе разчетено дотолкова буквално, че примерно в Кърджали съвсем наистина чакаха някакви митични червеи, които царят щял да внесе от чужбина и които щели да унищожат натрупаните отрови в почвата.

Втората причина е липсата на средна класа: тоест на активни хора със собствени стратегии за оцеляване и сравнително сносен живот, който гарантира възможности за самостоятелно мислене и критичен прочит на политическото битие. Нейната липса е пряк резултат от първоначално зададения модел на централизирана държавна власт, предполагаща много държава в живота на хората и зависимост на техните бизнес-начинания от волята на държавния апарат. В България бизнесът и държавата се оказаха свързани по такъв начин, че и днес много бизнесмени са убедени, че наличието на “свои хора” в държавната администрация е единствената реална гаранция за просперитет. Оттам естествено следва и криминализацията на икономиката, и процъфтяването на политическите лобисти, и решаването на конкурентни проблеми с бомби и куршуми, и бастисването на дребния бизнес чрез постоянен престъпен или административен рекет, и формирането на обществена структура от почти руски тип – тясна олигархична прослойка от много богати и анонимна бедстваща маса от хора на наемния труд, безработни, пенсионери и прочие непроизводителни прослойки – със стеснен хоризонт на очакване, ниска степен на чуваемост и разбираемост за политическото и нищожна обществена активност – но за сметка на това пък с много висока степен на манипулируемост. За тези хора, естествено, всички са маскари; те нямат конкретно верую извън решаването на притискащите ги битови проблеми, и просто опитват различни “възможности” по време на избори – при което естествено печели този, чийто реален или медийно вменен провал е най-далеч във времето. Те бързо се разочароват и се връщат към пасивната си констатация за маскарите – и така до изчерпване на възможностите. Политиците впрочем знаят това. И отговарят на техните очаквания.

Благодарение на всичко това аморалността обитава всички сфери на политическото и всички етапи на българския преход. И – разбира се, предпочита да битува в размита, аморфна форма, зад прикритието на едри приказки за националния интерес. Поради това не е зле за финал да я дефинираме в един кодекс за неморалното политическо поведение и да я илюстрираме с най-красноречивите примери. Този кодекс, без да претендираме за изчерпателност, би могъл да изглежда така:

1. Който си позволява да говори от името на целия народ, е неморален. Това говорене впрочем е характерно за всяка тоталитарна власт и неговите рецидиви в непрекъснато възраждащите се щения за “национален консенсус” и “широка коалиция” в средите на БСП са лесно обясними. Най-драстичния пример обаче е настоящия режим, стартирал с осъзната воля за унищожаване на партийната система и работа за “всеобщото благо” на всички българи. Резултатите са известни.

2. Който променя радикално своите политически позиции и своята управленска философия в рамките на един мандат, е неморален. Най-типичният пример е теорията за “динамичното мнозинство”, миграцията на голям брой депутати и съпровождащите я демонстрации на завои наляво и “депесарски шутове” в 36-тото НС. Резултатът е златното време за българската мафия.

3. Който обещава едно, а прави съвсем друго, е неморален. Примери за това изобилствуват в цялата история на прехода и в практиката на всички политически сили. Рекордът отново принадлежи на Симеон Сакскобурготски и прословутите му 800 дни.

4. Който се опитва да бъде хем на власт, хем в опозиция, е неморален. Този вариант е използван два пъти от БСП и се е оказал бейкрайно ефективен при безлични и лишени от политическа идентичност правителства – това на проф. Беров и настоящото. Създава неизбежно предпоставки за политическа и икономическа корупция поради възможността хем да използваш облагите от властта, хем да не носиш отговорността за нея.

5. Който използва политическото си влияние и властовите си ресурси в защита на корпоративни и лични интереси, е неморален. Индивидуалните примери са легион, но има и колективни – например ДПС. Има сериозна опасност славата им да бъде затъмнена от икономическите министри в настоящия кабинет.

6. Който слага знак за равенство между политическа власт и държавна администрация, е неморален. В този смисъл неморални са абсолютно всички политически сили, управлявали България до днес – включително СДС. Един от големите грехове на Иван Костов например беше преливането на партията в администрацията. Само че да се гради силна партия чрез правене на силна държава е опасно изкушение. Осъществимо е само и единствено докато си на власт.

7. Който осъществява предизборни стратегии, като използва наличните си властови ресурси, е неморален. Правили са го всички политически сили и въобще всички избираеми политици – кметовете включително. Например по ремонта на улици и шосета може спокойно да се прецени кога започва кампанията за местните избори.

8. Който суспендира законите и конституцията, разчитайки, че благодарение на овладените от него властови позиции няма как да бъде санкциониран, е неморален. Отново има доста прецеденти, но най-убедителния пример принадлежи на сегашното правителство. Практиката се простира от правенето на поръчкови закони, за да се даде възможност на един спонсор на предизборната кампания да стане министър, без да има висше образование, до драстично и демонстративно пренебрегване на волята на Народното Събрание и тайни заседания, на които правителството обсъжда как да заобиколи законите.

9. Който се сеща за избирателите си само по време на избори, е неморален. Може да бъде направен дълъг списък на забравените предизборни обещания, както и на цели области, в които са забравили как изглеждат техните народни представители. Още по-тежък проблем представлява политическата идентификация с интересите на определени обществени слоеве, която най-често моментално бива заменяна с приказки за “националния интерес”.

10.  Който приема в абсолютна степен правилото, че политиката е изкуство на компромиса, е неморален. Типичен пример е волята за оставане на власт на всяка и всякаква цена, характерна за т.н. “мравки” от всякакви цветове. Има парламенти, които оцеляват месеци и години единствено благодарение на съзнанието на народните избраници, че нямат шансове да бъдат избрани в следващия такъв, което ги прави съгласни на всякакви компромиси. Примери: Великото и 36-тото НС.

11. Който гледа на политическия си опонент като на неизбежно, но вредно явление, чието мнение трябва да бъде отхвърлено при всички случаи, е неморален. Тук вече не става дума за прецеденти, а за постоянна практика, характеризираща целия преход. Всяко мнозинство е твърдо убедено, че опозицията е нещо вредно и колкото по-малко “шава”, толкова по-добре. При което е много добре известно, че колкото с колкото по-голямо парламентарно мнозинство се ползва едно правителство, с толкова по-голям трясък пропада в края на мандата си.

12. Който създава непрозрачна среда за вземането на управленски решения, е неморален. Рекордът отново принадлежи на сегашното правителство. Психологическата основа на желанието да управляваш “на тъмно” обаче е или рудиментарен остатък от тоталитарните времена, или иманентно присъщ на носителите му стил на тоталитарно поведение. В случая с “господарите на мълчанието” като че ли по-вярно е второто.

Този кодекс може да бъде продължен с още много параграфи. Създаването на позитивен такъв няма да промени нищо – опитите в това отношение, включително и направените от СДС, се оказаха безплодни. Може да бъде променяна единствено средата, която допуска и отминава с лекота неморалното политическо поведение. Създаването на обществена нетърпимост към подобни прецеденти е единствения лек – а това означава и създаването на активно и ефективно гражданско общество. Това е трудна и много бавна работа. Но и много необходима.