|
|
В
деня на падането на Багдад ми се обади анализаторът на вестник
“Труд” и развалнувано ме попита гледам ли телевизия “Ал Джазира”…
Отговорих му полу сериозно, полу на шега, че не знам арабски, а
освен това и нямам телевизор в офиса си. Тогава той почти
въодушевено ми каза, че в този момент “Ал Джазира” предава как
събарят паметника на Садам Хюсеин насред Багдад. Попитах кой
събаря паметника – арабите или американците. Арабите - беше
отговорът - американците им се радват отстрани…
След тази световна новина, не ми оставаше нищо друго, освен
деликатно да се осведомя какъв е поводът на обаждането му. Аз все
пак не се изживявам като някакъв особен специалист по Близкия
изток. Според г-н Токин обаче, аз съм бил специалист по
изличаването на разни диктаторски монументи (този мавзолей си ми
остана за цял живот, защо ли никой не ме пита колкои неща съм
проектирал и построил в тази държава!?) и мнението ми за случилото
се му бил онеобходимо спешно.
Знам отлично, че има изрична забрана на г-н Тошо Тошев да ме
допускат на страниците на “Труд” и затова бях скептичен към
ентусиазма на г-н Токин, но той настоя на своето. Изпратих му
обещаните “30 - 40 реда” в рамките на един час, след което на
следващия ден той ми благодари любезно и каза, че “търси място на
материала”. Аз си останах скептичен, защото отлично познавам
цензурата във ВАЦ и в частност в “Труд”. Изчаках лоялно да минат
ден–два. До днес нищо от изпратеното не беше поместено, а в
написаното има разни “дребни факти”, които са непознати на
широката публика. Затова реших, че все пак си заслужава да
предложа текста на “Още.инфо”. Всъщност, точно тук си му е
мястото.
Няма много общо между събарянето на мавзолея на Георги Димитров и
срутването на паметника на Садам Хюсеин. В това, което става в
момента в Багдад, има огромна доза емоции. Има и ярост – яростта
на роба, който е скъсал оковите си или са му ги скъсали, както в
този случай. Има и радост – сатрапът си отива. Има разбира се и
огромна символика…
Но
това, което става в Багдад може в много по-голяма степен да се
сравнява със събарянето на паметника на Сталин в Будапеща, по
време на унгарското въстание или в краен случай с премахването на
паметника на Дзерджински в Москва. Интересно, че всички тези
паметници си отиват по един и същи начин – с въже за врата …
У нас
на практика няма аналог на това събитие. Няма тоталитарни символи,
които да са отстранени от самия народ, от хората. Петолъчката на
партийния дом беше свалена след събития, които засега не се
поддават на еднозначно тълкуване. Събарянето на мавзолея пък беше
просто махване на една абсолютно безполезна и нежелана от никого
сграда – тъжен спомен от минали времена. Нито привържениците на
демократичните сили, нито социалистите вложиха особена страст в
това събитие.
Всъщност, хората вече са забравили скандалът, който избухна когато
група привърженици на СДС се качиха на трибуната на мавзолея след
един митинг в началото на 1990. Постъпката им беше оценена от една
служителка в Столична община като “светотатство” и дебатите в
обществото бяха далеч по-оживени, отколкото когато мавзолеят си
отиде. Защо беше забравена тази случка – може би защото в центъра
на вниманието беше един човек с маска на Тодор Живков на лицето.
Този човек се казваше Йоло Денев…
И още
нещо – през 1953 паметникът на Сталин в “Парка на свободата” е
взривен от един безумно смел анархист. Името му е Георги
Константинов. Залавят го, но остава жив, защото на следващия ден
след арестуването му … Сталин умира. Оттам – адът на Белене и
тоталитарната наказателна система, емиграция във Франция и
постоянното внимание на Държавна сигурност. Лично Димитър Стоянов
участва в служебните дискусии в КДС и МВР, посветени на въпроса:
“Възможно ли е Константинов да взриви ядрен микробоеприпас пред
Партийния дом и сградата на Държавния съвет”. Книгата на Фредерик
Форсайт “Четвъртият протокол”, посветена на подобен проблем е
просто
“fiction”,
докато историята на Георги Константинов е самата истина. И тук пак
има нещо символично – в Будапеща народът възстава и събаря
монумента на “бащата на народите”. В София се намира един човек,
който действа сам. Да си спомним последните думи от романа “Под
игото” за единствения осмелил се да протестира… |
