28-03-2003

28 март 2003, 10:404

Четвърта година без гробница в центъра на София

Съборихме мавзолея през август 1999. Беше избран сезон, когато столичани са в отпуск, повечето - извън града. Целта бе да избегнем очакваните протести на социалистите. В брой 8 от 2003  на вестник “Про & Анти” към мен се отправя следния въпрос:  “Защо прикри резила на Бакърджиев и компания, когато събаряха мавзолея на Георги Димитров, а заедно с един друг заместник–министър поехте всичко върху себе си?”. Нещата не стоят точно по този начин. Историята около събарянето на мавзолея още не е разказана изцяло  и е обраснала с брадати митове. Всъщност от този случай може да се извлече дълбока поука. 

        В момента в демократичния печат се смята за въпрос на “бон тон” да се демонизира Евгений Бакърджиев, но що се отнася до “сагата” на мавзолея, аз лично бих бил далеч по-умерен в оценките си. На първо място, решението за събаряне на мавзолея е както политическо, така и градоустройствено. По принцип, то узрява далеч преди правителството на Иван Костов да дойде на власт, а Бакърджиев да стане вицепремиер. Кметът Янчулев дори беше поръчал на колектив от ВИАС с ръководител проф. Киров да направи технологичен проект за демонтаж на мавзолея. Малко известен факт е, че във всички градоустройствени проекти, свързани с центъра на София след 1990, мавзолеят просто отсъствува. В този смисъл, решението за премахване на мавзолея не е личен каприз на “Бакърджиев и неговите вандали”. То е санкционирано както политически, така и от архитектурната колегия.       

През лятото на 1999 България влезе в световните новини - българите събориха гробницата на сатрапа и се веселиха върху руините (BBC News)

         Всъщност, присъдата на мавзолея, беше произнесена от самото семейство на Георги Димитров, което през 1990 поиска тялото му да бъде погребано по човешки, а не да бъде третирано като фараонова мумия. От този момент нататък, сградата на мавзолея беше напълно лишена от всякаква функция. Тя се превърна в посмешище в центъра на София, като по различни времена беше украсявана от разни ласкателни надписи, от рода на “най-голямата обществена тоалетна на Балканите”.

        Бяха лансирани различни идеи за използуването на мавзолея, но нито една не се осъществи. И не поради липса на желание, а защото една гробница трудно може да се използува за нещо друго. Дори правителството на Жан Виденов се ограничи с това от време на време да замазва графитите по стените на мавзолея. Така се стигна до решението за събарянето на сградата.

        Като куриоз трябва да признаем, че самата работна група по събарянето на мавзолея беше заразена от неизпълнимото желание “да не създава асоциации за разрушение” у хората с “отстраняването на мавзолея”. Думи като “разрушавам” и “събарям” бяха забранени за използуване от пресаташето и от всички нас. Спазвайки указанията, членовете на работната група трябваше да раждат езикови конструкции от типа на “трети ден продължава работата по нарушаване на целостта на мавзолея” …

        Работната група по събарянето на мавзолея беше назначена служебно – в нея за добро или за зло нямаше хора, дошли “по желание”. Друг е въпросът, че някои от назначените членове се явиха на първото заседание на работната група и след това не се видяха.

В работната група имаше много държавни и общински служители. Те бяха перфектни професионалисти, но в никакъв случай нямахме правото да ги хвърляме на вълците, пардон на медиите. Така, без да сме изявявали някакво специално желание за това, аз и колежката ми Ваня Зегова, трябваше да отговаряме на постоянната офанзива на журналистите. (Г-жа Зегова беше заместник министър на регионалното развитие и благоустройството и изключително добросъвестен човек. Тя буквално преживяваше всеки етап от битката с бетоновия кютюк на площад “Княз Александър Батемберг” и в крайна сметка здравето й наистина пострада след всичко това).

Трябва да се каже и нещо по въпроса за “резила”. При първоначалните разговори, провеждани с лицензирани фирми за взривни работи, много от специалистите бяха изтъкнали необходимостта от разрушаване на мавзолея на етапи, както всъщност и стана. Само една фирма пое ангажимента да взриви мавзолея наведнъж, при това без да иска възнаграждение. (Трябваше да се покрият само разходите по експлозива и другите консумативи). Тези два аргумента бяха решили избора на технически изпълнител. Събарянето на мавзолея трябваше да стане с минимален бюджет, като по едно време бяхме на крачка от това да търсим спонсори за закупуването на експлозива. (Всъщност спонсорите бяха намерени, но в последния момент въпросът беше решен по друг начин). По-късно, когато след първия неуспех ситуацията на обекта се усложни, специализирани фирми, които бяха поискали значителни суми, за да извършат разрушаването, сами се притекоха на помощ, без да поискат после нито лев.

Решението да се взривява наведнъж стана причина и за изключителните мерки за сигурност при първото взривяване. Първият ден публиката беше разочарована, както от това, че мавзолеят не се разпадна, така и от факта, че взривът бил много слаб, “като от черешовото топче”. Всъщност, при първата експлозия беше използуван най-много експлозив, но мавзолеят беше скрит в специална дървена конструкция и затрупан с чували с пясък. Затова и при първата експлозия се чу само глух тътен, а не страховит трясък. Хората нямаше откъде да знаят тези подробности.

В същност, при “Операция мавзолей” аз отговарях за безопасността на обекта, а не за самото разрушаване или за връзките с обществеността. Проблемът беше много сериозен, след като при “ударното” построяване на мавзолея са били дадени човешки жертви. При събарянето му, след четири взривявания при изключително сложни условия в центъра на София, имаше само едно спукано стъкло на галерия “Хемус”, което Евгений Бакърджиев плати лично на следващия ден.

        Единствената грешка беше подценяването на необходимостта от детайлно проучване на сградата. Това стана не от невежество, а от прекомерното безпокойство, че почитателите на Георги Димитров ще започнат протести и че това може да саботира работата по взривяването на мавзолея. Забранена беше всякаква работа извън сградата на мавзолея и това подведе хората, които проектираха технологията на взривяването. Ако беше взета макар една–едничка проба от конструкцията на мавзолея от външната страна, щеше да стане ясно, че има външна и вътрешна камера. Това не стана, все “в интерес на общественото спокойствие”. Във фирмата–изпълнител бяха абсолютно сигурни, че мавзолеят е “колос на глинени крака”. Те бяха пробили от вътрешната страна стотици отвори с дълбочина 60 сантиметра, които показваха, че конструкцията е тухлена …

По-късно се установи, че конструкцията на мавзолея се състои от вътрешна камера от 70 сантиметров (!) тухлен зид и от външна стоманобетонова камера с дебелина  40 сантиметра - армирана със специална механично уякчена армировка. След първият взрив се разбра, че мавзолеят не може да бъде разрушен наведнъж, освен ако не искаме да срутим паянтовия дворец или Народната банка.

Тук може да се извлече една много важна поука – излишното пазене в тайна на някакво начинание, което е от публичен характер и така или иначе ще стане достояние на обществеността, необоснованата секретност, винаги се обръщат срещу тези, които са ги въвели. Ако има някаква грешка при събарянето на мавзолея, това беше именно пазенето в тайна на мероприятието в неговия подготвителен период.

        Със съжаление трябва да се признае, че всички тези недоразумения щяха да бъдат избегнати, ако на проектантите бяха предоставени заснеманията, извършени от групата на професор Киров от ВИАС. Заснеманията бяха архитектурни, не конструктивни, но дори и от тях щеше да се види, че общата дебелина на ограждащата конструкция е повече от 140 сантиметра, заедно с луфта между стените на двете камери. За съществуването на тази документация ние знаехме отлично, тъй като в работната група участваше генерал Димитров – началник на Транспортни войски. Преди това, той беше работил точно в Столична голяма община – в Гражданската защита и лично беше държал в ръка въпросната документация. Когато започна работата по разрушаването на мавзолея, документацията мистериозно изчезна. Дали някой се възползува злонамерено от отсъствието на кмета Софиянски, който по това време беше на другия край на България в с. Поручик Чунчево, или става дума за обикновен “забутаж” на общинските чиновници – никой не знае. Факт е, че папките се намериха един ден, след като мавзолеят рухна напълно под ударите на прочутия хидравличен чук на Славчо.

Тук е мястото да развенчаем и още един мит, свързан с мавзолея – митът за чудодейното му построяване за броени часове от покрусените българи. “Покрусените българи”, т. е. доведените под строй трудоваци и войници, са построили под крясъците на генерал Благой Иванов само вътрешната тухлена камера, тази същата, която проектантите бяха помислили за единствената надземна конструкция на мавзолея. Покрив не е имало. Било е опънато едно зебло, колкото да мине поклонението, след което тялото е било откарано другаде, а строежът е бил завършен. През седемдесестте години бяхме очевидци, че мавзолеят беше затворен месеци на ред “за ремонт”. Тогава е била построена външната стоманобетонна камера и уникалната предварително напрегната покривна конструкция.

Безкрайните вопли, които се вдигнаха, когато стана ясно, че мавзолеят “ще си ходи”, са истински смешен плач, защото години наред никой (дори и ВПС на БСП) не се впечатляваше от гледката, която представляваше тази сграда. Всъщност социалистите бяха прежалили мавзолея още след препогребването на Георги Димитров. Затова и те се “отчетоха” само с един рехав, формален протестен митинг и с персоналните поклонения на Благовест Сендов и Героги Първанов пред отдавна празната гробница. Грешката на работната група беше, че се очакваше съвсем друга линия на поведение. И действително, ако депутатите на БСП бяха решили, те можеха да провалят взривяването на мавзолея. Достатъчно беше да сложат една палатка пред вратата и да дежурят там на смени. Никой нямаше да може да ги пипне с пръст и дори да ги помоли да се преместят.

Лицемерието на плачовете по мавзолея лъсва особено контрастно, ако си спомним един детайл, предхождал самото взривяване. Мозайките от външната страна на мавзолея са правени по проект на известния български художник Дечко Узунов. Това наложи те да бъдат оценени от Министерството на културата. Решението беше, че те нямат стойност и то не защото са “мавзолейни”, а просто защото автомобилните газове ги бяха обезцветили почти напълно. Въпреки това ние решихме, че може да се запази нещо за спомен и със съдействието на Музея за история на София демонтирахме няколко пана и ги предадохме на съхранение. Това се разчу и незабавно се вдигна олелия – рушат мозайките на Дечко Узунов. Никой обаче не се беше сетил да вдигне същата олелия, буквално дни преди това, когато пред мавзолея беше осъществена постановката на Софийската опера – “Княз Игор” Сценографът, без да пита никого беше боядисал цялата фасада на мавзолея заедно с мозайките в черно. За по-здраво, боята е била замесена с лепило С – 200… Никой не издигна глас, когато една четвърт от мозайките бяха унищожени по този “художествен начин”. Ние обаче бяхме окачествени като “вандали”.

В крайна сметка бих казал, че решението за събарянето на мавзолея беше правилно. От днешна гледна точка няма абсолютно никакво значение дали е бил взривен наведнъж или на части.

Ако нещо не беше свършено както трябва преди няколко години, то е, че не беше завършена вертикалната планировка на опразнената площадка. Това разбира се не е лесно, защото бяха запазени всички подземни служебни помещения на гробницата. Но така постоянно се пораждат идеи за възпроизвеждане на култовата роля, ако не на липсващия мавзолей, то на мястото му. Прожекциите на “На всеки километър”, осъществени точно на мястото на бившия мавзолей, въпреки комерсиалните оправдания бяха проява на изключително лош вкус. Не по-удачна е идеята на мястото на мавзолея да бъдат поставени други монументи. Вестник “Про&Анти” лансира идеята на чуждестранен творец да се построи паметник на княз Борис І на мястото на мавзолея. Аз лично съм против това по две причини.

Първо, от естетическа гледна точка проектът не е приемлив. Безспорно за нас българите е комплимент чужденец да предложи проект за паметник на княз Борис Кръстителя, но това, което ни беше представено в сградата на Народната библиотека по подозрителен начин напомня естетиката на недоразумението пред НДК

Второ, най-добре е мястото да си остане празно, като се разшири градската градина. София има нужда от малко простор в центъра си. Няма нужда от едно култово място на “червената религия” да се опитваме да правим друго място за поклонение. В историята има доста примери на превръщане на езически храмове в християнски, но точно тук това е повече от неуместно.

По Тошово време някакви архитекти предложили дворецът да бъде съборен, а на негово място срещу мавзолея да се построи паметник на … Хан Аспарух. Как ли биха се гледали създателят и съсипателят на Българската държава?

Най-смешното ще е да възпроизвеждаме през ХХІ век култа към монумента насред градската градина.