|
България е
загубила много важен мач с едиколко си на нула. Спортният
коментатор на Нова телевизия обаче обявява, че българите трябвало
да вдигнат гордо глави. И освен това трябвало да гледат
положително на нещата, макар вероятността България да отиде на
някакво си там първенство да е нищожна. Никаква възможност нямало
даже.
Чудеса и загадки.
Защо трябва
българите да вдигат гордо глави, след като са загубили толкова чак
важен мач? И какво положително има в това, че на първенството
(световното май) няма да отидем?
Спортно
обяснение на тази загадка няма. И разумно няма. Дори патриотизмът,
въпреки привидностите, не може да бъде причина за такива чудати
призиви. Обяснение може да даде само психологията, или някоя
подобна медицинска наука. Но и без научни обяснения се разбира, че
щом българите трябва да вдигат гордо глави и да гледат
положително, те преди това са били навели засрамено глави и са
гледали отрицателно.
Това е сякаш
по-разбираемо. Може да се обяснява с липса на самочувствие.
Най-вече на на лично самочувствие.
Колцина са
хората, които могат и смеят да кажат: “Аз успях!“ Или:“Аз мога!”
Или: “Аз съм!” Всички говорят в множествено число. И премиерът
говори в множествено число. Но той го прави, защото работи цар.
(Макар, че е избран на друга длъжност).
Останалите
го правят по други причини - преди всичко от желание да се влеят в
някаква общост. Племе, раса, религия или държава - каквото се
окаже най-подходящо. Към масите. Широките народни най-вече. В
тях личността, която се възприема като неуспяла, може да забрави
своята незначителност. Да намери утеха, опора и самоопределение.
Само че
голямата общност трябва да има някакви достойнства.
Колкото е
по-незначителна личността, толкова по-големи трябва да са
достойнства на общността. Най-добре е, ако тази общност е велика.
Ако ли пък не е хасъл велика, трябва да се докара като такава.
Това най-лесно става чрез историята, защото и свидетелите, и
историческите личности, за които свидетелстват те, са измрели и
няма как да възразят, или да опровергаят каквото и да било. Съвсем
лесно могат да се намерят доказателства за величието на чиято и да
било история. А пък с историци като Димитров и Пантев може и без
доказателства. Ние сме велики, защото произхождаме от Авитохол,
например, който пък произхожда от Атила, известен като Бич Божий.
Всъщност Авитохол може да се окаже и още по-древен даже. Защото
Авит, или Явит на оногундурски значи прародител. А това ни отправя
към Яфет, който е син на Ной, основателят на бялата раса. Яфет
живее малко след потопа, приблизително 40-50 000 години преди
Христа. Толкова сме древни, значи. Толкова сме велики. Основатели
сме на бялата раса. Трябва да вдигнем гордо глави, а също и...
шум. Както сме го вдигали край Босфора някога. Сега го вдигаме
край президенството. Историците, воглаве с президента, ще правят
древното миналото на България още по-древно. Какво обаче остава
след великите тези шумотевици.
След големия
шум при Босфора Симеон Велики (с прякор Полугърка) погубва
всичката българска войска някъде из планините на Хърватия. За 14
години непрекъснати войни и победи (ако не броим загубите) цялата
необуздана и толкова нужна за създаването на държава варварска мощ
е пропиляна не за съграждане, а за разсипия. България не завоюва
никакви нови земи. (Ех, тия читанки с техните сладки приказки... )
Напротив, губи огромни пространства на север и северозапад от
Дунав. Стопанството й е съсипано. Наскоро възникналите търговски
връзки са прекъснати. Земеделието замира. Стопанството едва крета.
Из страната необезпокоявано вилнеят маджари и печенеги. Така
необходимото за създаване на трайна държава вътрешно сцепление
между хора, племена и народи, го няма никакво. Печалният и
унизителен край на Петър Първи и Борис Втори в Източна България
въобще не засяга комит Никола и прочутият му син Самуил. Развратът
и разгулът на Църквата пораждат богомилството.
Така се
проваля първото българско царство. Второто, както е знайно,
(всъщност знайно е от историците, по читанките пише друго), се
предава на турците без никаква съпровива. Така първите две
български царства не оставят никаква следа в народната памет.За да
убеди българите, че наистина са имали царство и господарство,
Паисий трябва да рови из византийските летописи. Третото българско
царство ни е подарено от великите сили от съчувствие, от
съжаление, от геополитически сметки и след много хленч и вайкане.
Може би
затова и до днес повечето българи се стремят към
замогване и напредък чрез вайкане и хленч.
И не са
имали доверие на самите себе си, изглежда, та поверяват третото си
царство на чуждороци. На Кобурггота, който докарва страната до две
национални катастрофи. (Нищо, дайде да дадем и на внука да се
пробва!) Следва и третата катастрофа – натрапения от Съветите
комунизъм.
Тогава
личността напълно се претопява в народните маси, правата и
свободите на човека се забравят, гражданското му чувство е изцяло
унищожено, а България не става съветска република само по една
случайност.
Идва и
демокрацията, но не като обществен стремеж или като народно
усилие, а просто поради икономическия крах на комунизма.
Така
българската история, като изключим Съединението, не дава нито един
пример за сполучливо национално усилие. Тя сякаш се прави от
други, а българите само героично я изтърпяват в името на
прословутото оцеляване.
Разбира се,
нито един народ, род, човек, нация или държава не би могла и не
трябва да живее в самопрезрение.
Всеки народ търси и трябва да търси своите си основания за гордост
и
самоуважение. Само че когато ги търси не там където трябва,
самоуважението се изражда в психизъм и самозаблуди.
Никой няма
лична заслуга затова, че се е родил българин, китаец, или
мексиканец, например.Това може да бъде добър или лош късмет, но не
и причина за гордост или срам.
Срамно е
друго. Простотията, невежеството, грубостта и нахалството,
останали ни от времената на бай Ганьо. Най–вече когато те се
проявяват от името на България. Тогава на чувствителния човек
действително му се иска да потъне в земята от срам . Както се
случи при гостуването на московския кмет Лужков в предаването на
Слави Трифонов.
Знае се, че
Москва е много богат град, дори в сравнение със столиците на
най-развитите държави. Но Москва е богата не за друго, а защото
руските олигарси, които имат политическа влияние над икономиката,
отклоняват огромни средства именно към столицата, тоест за себе
си. Така че показнато богатство на Москва, сравнено с
повсеместната руска сиромашия, само доказва, че Русия е държава от
третия свят, изостанала дори в сравнение с България.
И въпреки
това Слави Трифонов зададе на Лужков следния зашеметителен въпрос
:
“Как така вие успяхте за 2-3 години да направите от Москва цветущ
град, а ние в България, които имаме население колкото нея, вече
десет години не можем да се оправим”
Въпросът е
натъпкан с толкова много невежество, глупост, слагачество и
чувство за малоценност, че те не могат да бъдат производни само от
един човек, та бил той и Слави Трифонов. Тук прозират вековни
наслагвания от исторически провали и неуспехи, които се предават
от поколение на поколение и които биват заглушавани чрез добре
познатите компесаторни механизми на босфорските патриотарски
шумотевици.
Подобни
изпълнения би трябвало да си бъдат за сметка на предразсъдъците,
гордостта или срама на един само човек. Само че този човек говори
от името на съвокупния български народ. И със своя невинен наглед
израз “ние в България“, повлича, натъпква и дърпа към в
изкривените си своеобразия всички българи, които нямат и не биха
искали да имат нищо общо с неговия изчанчени представи за
родолюбие.
А иначе
България има причини за самочувствие и гордост.
И
възможности за ново национално усилие. Има и условия такова
нацонално усилие да успее, стига да бъде правилно насочено и
силата му му да не бъде пропиляна така, както някога я пропиля
великият Симеон. Стига парата да не отиде по свирки и песньовки.
По мачове, закани към цигани, турци и чужденци, чалги, байраци,
хайдуци, пряпорци и предци.
Защото този
вид патриотизъм е като трибагреник върху панелен коптор.
Забучен е там, където обикновено гордо се веят само прани гащи.
- - - - - -
*
Заглавието
е на "Още инфо" |
