|
Със Закона за защита на класифицираната информация (ЗЗКИ) беше
създаден
специален орган - Държавна комисия по сигурността на информацията.
Членовете
й
могат да бъдат само лица с висше образование, които се назначават
от
правителството по предложение на министър-председателя. Би било
забавно, ако
не
беше толкова жалко, че по отношение на премиера на България
определено
липсва такова изискване.
В
контекста на анализа на практиката по прилагането на ЗЗКИ интерес
представлява уредбата на правомощията на службите за проучване на
собствените им служители и кандидатите за работа. Истински
парадокс се
съдържа в това, че подчинените следва да извършат проучване за
надеждност на
началниците си и да им докладват резултата. Възниква основателен
въпрос -
какви
действия може да извърши инспектор от една служба, когато установи
факти
за своя директор, които водят до съмнение за зависимост от
миналото
му.
Трябва да приемем, че такива факти обективно съществуват, защото у
нас
сега
няма специална служба, чиито ръководители да не са започнали
кариерата
си в
силовите структури на комунистическия режим. Само този факт е
основание
за
подозрение относно надеждността им, както разбираме от изявленията
на
председателя на ДКСИ след поредното посещение в Брюксел. Да не
говорим за
онези
ръководни служители в МВР и в другите специални служби, които са
завършили школите на специалните служби на Съветския съюз.
При
съществуващата нормативна уредба и практика няма съмнение, че
лицата в
службите, които имат най-широк достъп да информация, маркирана с
най-високите грифове за секретност, ще бъдат проверявани за
надеждност
формално. Проверките на висшите чинове в МВР се извършват сега в
рамките на
няколко часа, което е в пълно противоречие с изискванията на
закона. Няма
механизъм, по който проверяващите подчинени служители да докладват
основателни съмнения за надеждността на проверяваните си
началници.
Съмнително е и доколко изобщо могат да стигнат до такива данни,
тъй като
нямат
право да се запознават с "личните кадрови дела" на проверяваните
служители. В тези дела се съдържат данните за всеки служител -
защо е
предпочетен, какви школи и курсове за подготовка е завършил, кога
и защо е
бил
награждаван или наказван. Например в делото на един неотдавна
назначен
директор на РДВР е записано, че е "подходящ за офицер от Народната
милиция, защото като студент е бил полезен сътрудник на Държавна
сигурност".
Заслужаващ
внимание момент от прилагането на закона е и съществуващата
практика за подбор на служителите по сигурността на информацията.
Всяка еднапублична институция или юридическо лице, ако работи с
класифицирана
информация, е обявено от закона за "организационна единица".
Ръководителят
на
организационната единица е длъжен да назначи служител по
сигурността на
информацията след съгласуване с ДКСИ. Проблемът, който възниква,
е, че за
тези
длъжности кандидатстват и биват назначавани основно бивши
служители на
Държавна сигурност. При явно демонстрираните от ръководството на
МВР нагласи
не
можем да очакваме техните бивши колеги от службите да ги
окачествят като
неблагонадеждни. За това очевидно липсва и политическа воля –
доказателство
е
отмяната на Закона за достъп до документите на бившата Държавна
сигурност,
закриването на дейността на Комисията по прилагането му, трайната
политика
за
назначаване на хора от ДС на ключови позиции и в звена,
осъществяващи
координация и сътрудничество със службите на НАТО и страните от
ЕС. Друг
сериозен проблем, който се открои при прилагането на закона, е
ефективността на осъществявания контрол от Държавната комисия за
сигурността
на
информацията в процеса на създаване, съхраняване и унищожаване на
класифицираната информация. В Закона за защита на класифицираната
информация
е
създадена подробна уредба за начина на класифициране на
информацията като
държавна и служебна тайна, за нивата и грифовете за секретност.
Подробно е
описана процедурата по маркиране, сроковете за защита и
механизмите за
съхраняване и унищожаване на класифицираната информация. Особено
важно е, че
унищожаването на класифицираната информация е поставено под
изричния контрол
на
ДКСИ. Комисията единствена може да разреши унищожаване, и то една
година
след
изтичане на срока за защита според грифа за секретност. При
наличието
на
тази правна уредба съществуват ли гаранции за осъществяване на
ефективен
контрол от страна на ДКСИ върху специалните служби при създаване,
съхраняване и унищожаване на класифицираната информация?
Практиката показа,
че
липсват механизми за контрол върху МВР. За службите извън МВР
тепърва ще
става
ясно.
За
илюстрация на казаното трябва да се отбележи, че за унищожаването
на
документи с най-високия гриф "строго секретно" се изисква да е
изтекъл срок
от 31
години. Това обаче не попречи на сегашния министър на вътрешните
работи лично да разпореди унищожаването на точно такъв вид
документи по
разработката "Гном", преди да е изтекла и една година. Той изобщо
не сезира
ДКСИ,
която и не реагира на публично признатото от Петканов грубо
нарушение
на
закона. Само този случай е достатъчен за поставяне под съмнение на
действието на Закона за защита на класифицирана информация и
ефективността
на
комисията. За подобно деяние, преди да беше налице законова уредба
и без
да
съществува специална комисия, о.з. генерал от ПГУ на ДС Владо
Тодоров
изтърпя присъда "лишаване от свобода" близо година. Въпросът за
наказателната отговорност на ген. Бриго Аспарухов за унищожаването
на делото
на
агент "Румянцев" все още е висящ.
Съгласно
разпоредбата на чл.39, ал.1 на Закона за защита на класифицираната
информация не се извършва проучване на седем категории лица на
изборни
длъжности или на високопоставени позиции в изпълнителната и
съдебната власт.
Първоначалният проект на закона, изготвен от НСС през 2000-2001,
по време
на
правителството на СДС, предвиждаше възможност за достъп до
класифицирана
информация без проучване само за президента, премиера и
председателя на
парламента. При внасянето на законопроекта през 2002 в Народното
събрание
парламентарното мнозинство на НДСВ и ДПС с подкрепата на
депутатите от
"Коалиция за България" гласуваха за разширяване на кръга на лицата
с достъп
до
класифицирана информация, без да е необходимо проучване. Изтъкваше
се, че
депутатите следва да имат достъп до такава информация, тъй като са
пряко
избрани и осъществяват парламентарен контрол над дейността на
изпълнителната
власт. В същото време напълно се игнорира изискването за проучване
и
необосновано се разшири кръгът на лицата, които на практика имат
неограничен
достъп до информация, която би засегнала интересите и на трети
страни. Част
от
тези категории лица по силата на конституцията имат имунитет срещу
наказателно преследване, което на практика прави безнаказана всяка
злоупотреба с класифицирана информация, включително и на НАТО.
Основание за преценка, че едно лице не е надеждно от гледна точка
на
сигурността, според законодателя е налице, ако е осъществявало
дейност
"срещу интереси, които Република България се е задължила да
защитава по
силата на международни договори". Основателен е въпросът може ли
да се
считат за надеждни лица, заели публично агресивна антинатовска
позиция,
включително подкрепяйки терористични режими, враждебни на алианса?
Логиката
тук
е, че няма пречки всеки да изразява свободно гражданската си
позиция на
отричане или подкрепа на една или друга кауза, но при преценката
за достъп
до
информация, която е от значение за сигурността на организация, в
която
България членува по силата на международен договор, следва
преценката да е с
оглед
защитата на тези интереси.
Очевидно е,
че ако този критерий се прилага сериозно и се извърши обективна
преценка, някои от депутатите не биха получили достъп до тайните
на НАТО.
Сега
обаче в резултат на гласуваните от тях текстове те не подлежат
изобщо
на
такава проверка. Тепърва ще стане ясно и доколко това би се
превърнало в
сериозен проблем не само за България, но и за съюзниците ни от
НАТО.
Още
един изключително важен въпрос е може ли да се считат за надеждни
от
гледна точка на опазването на тайната лица, работили за
репресивните
структури на комунистическия режим. Въпросът е напълно
основателен, защото
законът изисква да няма факти и обстоятелства, които биха дали
възможност за
изнудване на проверяваното лице . В тази връзка притеснения
предизвиква
текстът на чл.7 ал.2 от Правилника за прилагане на ЗЗКИ, който
гласи:
"Службите за сигурност и службите за обществен ред могат да
откажат
предоставянето на информация, когато това може да доведе до
разкриване на
лицето, което сътрудничи със службите." Следователно
обстоятелството, че
едно
лице е било сътрудник на Държавна сигурност, може да бъде прикрито
при
проучването му и то да получи достъп до класифицирана информация,
която
поради тайна зависимост в миналото да предоставя на среди,
поставили се в
услуга на чужди интереси.
Любопитство
буди "странният" начин, по който е дописан законът с правилника
за
неговото прилагане - бихме могли само да се досещаме с каква цел.
Недопустимо е с подзаконов акт да се променя философията и духа на
нормативен акт от по-висока степен, и то в посока, разширяваща
правомощията
на
службите за сигурност и службите за обществен ред. Законодателят е
дал
приоритет на защитата на класифицираната информация чрез проучване
на
лицата, които искат достъп, пред разкриването на обстоятелството
за
сътрудничество на службите. Няма логика да се отказва предоставяне
на
информация, тъй като самият факт на сътрудничество е от съществено
значение
за
преценката на органа, предоставящ достъп. Толкова по-силен е този
аргумент, ако сътрудничеството на специалните служби е
осъществявано по
време
на комунистическия режим с всички последващи от това зависимости.
Би
могло
сериозно да се помисли за атакуване на текста на чл.7 ал.2 от
Правилника за прилагане на ЗЗКИ пред Върховния административен съд
като
противоречащ на закона. |
