|
|
За
ролята на положителните науки с приложение в индустрията
Ако се обърнем назад ще видим, че в не чак толкова далечната 1882
сме
проиграли своя златен шанс да се възползваме по един рационален
начин от благотворителността на богатите ни сънародници - братята
Евлоги и Христо Георгиеви. Те даряват на България, с
посредничеството на ефория (настоятелство) от частни лица,
огромната за онова време сума от 6 милиона лева във вид на ценни
книжа. Средствата са целево насочени за създаването на висше
училище, в което, както се казва в завещанието, "научните
предмети да се преподават преимуществено от положителните
науки с приложение към индустрията". Забележителна е
тази архаично звучаща днес, но актуална и точно формулирана воля
на карловските търговци, от която ясно личи визията им за бъдещото
развитие на току що освободилото се Отечество. Двамата българи,
макар че не са били индустриалци, много добре са разбирали
значението на развиващата се по онова време техника, с което са
били длъжни да се съобразят и управниците по върховете на
държавата.
Любопитно е да се знае как реагира тогавашният наш политически
елит. Той с лека ръка заобикаля условието "преподавани предмети -
положителни науки - индустрия" от завещанието под предлог, че "не
му е дошло времето" и, за по-лесно, с парите на братя Георгиеви
основава Софийския университет, в който започва обучението на
студенти по история, философия, филология и т.п. Не твърдя, опазил
ме Бог, че отварянето на университета в онзи си вид, в който до
голяма степен той съществува и в наше време, е била изключително
погрешна стъпка, но, освен че е нарушена волята на дарителите, е
извършена една вопиюща подмяна на ценностите, за която, твърдя
категорично, си плащаме и до днес. По същия начин не твърдя, че е
допусната грешка и с основаването на рисувалното училище -
приблизително по това време и със средства на държавата, което
по-късно прераства във висше. Напротив, българската иконопис и
живопис са световно известни и ценени, но не и без целевото им
насърчаване в точния момент.
Питам се, защо в края на ХІХ век Фердинанд кани в България
градинари, музиканти и художници от чужбина, за да създаде и у нас
светска европейска атмосфера и елит, а недооценява бързия развой
на техниката в Европа и Америка? Очевидно е, че, наред с
останалите му слабости, князът е бил и непрактичен човек. Не мога
да не се възхитя на необразованите братя Георгиеви, които при
своите търговски пътувания и контакти, са забелязали, че светът в
края на ХІХ век тръгва устремно по пътя на своето технологично
обновление. В същото време стоящите на върха на държавата наши
първенци, някои дори с докторски степени, разбира се защитени в
Европа, не са усетили в периода на своето европейско образование,
че живеят във времето на бързото навлизане на електричеството в
бита, на двигателя с вътрешно горене, на изследванията в областта
на атомния разпад. Защо, мисля си, управниците на държавата от
онова време не са били достатъчно прозорливи, за да насърчат
създаването на висше техническо образование у нас, провеждащо се
успоредно с хуманитарното? Нима за тогавашните пътища, за
строителството на сгради и железници или за начеваща индустрия не
са били нужни инженери? И защо не е трябвало те да се образоват
тук, в България? Вероятно много подобни въпроси ще останат без
отговор, защото времето вече е покрило със забвение много от
възможните тогава мотиви за вземане на решения.
Какво, взе пак, се е правило по онова време у нас в областта на
така наречените от братя Георгиеви, положителните науки с
приложение към индустрията? Така или иначе, практическата
необходимост е наложила в края на ХІХ век да се създадат първите
занаятчийски училища, които много бързо, главно поради острата
нужда на държавата от кадърни и предприемчиви хора в областта на
техниката и благодарение на високата европейска образованост на
назначаваните учители (мнозина от тях чужденци), са достигнали
равнището на европейските им аналози от онова време. Например
софийското средно механо-електротехническо училище, заедно с
другото софийско средно строително училище, в един дълъг период
частично задоволяват острите нужди на държавата от хора с
техническо образование, но всъщност държавната политика от онова
време в областта на техническото образование изостава от
европейските стандарти. Не се предприема нищо за създаването на
по-високо от средното, научно осигурено, висше техническо
образование. Благодарение на вродения български прагматизъм и
технически заложби, с помощта на възпитаниците на средните
технически училища и на завършилите в чужбина наши инженери,
България, развивайки предимно немски технологии, все пак достига
относителен икономически връх в края на тридесетте години на
миналия век. В същото време, обаче, в страни като Чехия, Унгария и
дори Хърватска, вече има утвърдено инженерно образование и активна
инженерна иновативност, мерещи ръст с немските. Еталони за
индустриални марки от онези години са чешката "Шкода", унгарската
"Орион", хърватската "Тесла". Изключение в това отношение донякъде
прави Полша, тъй като по онова време тя се бори със своите
завоеватели - Русия и Германия и с последствията от тяхното
присъствие.
А
у нас, едва през 1942, в разгара на войната, с указ на Цар Борис
ІІІ се създава първото българско висше техническо училище. На
практика занятията на т.н. Политехника започват през 1946, а
първите випуски инженери завършват в началото на петдесетте години
на миналия век, т.е. цели 70 (!) години по-късно от времето на
знаменателното дарение на карловските търговци. Така началото на
нашето висше техническо образование, за съжаление, съвпада с
началото на най-противоречивия период от развитието на България, в
който, от една страна, все още има налице силен положителен заряд
от най-добрите индустриални години от преди войната, а от друга, в
типично сталински стил, целенасочено се убива генератора на
прогреса - частната собственост и инициатива.
През следващите години, основавайки се на ничията собственост,
наричана демагогски "общонародна", в царството на
безстопанствеността на практика за сметка на селячеството, беше
сложено началото на изграждането на грандоманска индустрия,
неотговаряща по своите мащаби и възможности на нашия технологичен
и производствен капацитет. Работеше се по съветски неекологични
технологии, за които в много от случаите нямаше налични суровини
(справка - "Кремиковци" и "Плама"), както и квалифицирана работна
ръка. Същевременно пазарите за произвежданите стоки бяха строго
ограничени. Реално, в условията на липса на конкуренция, започна
производството в големи количества на относително нискокачествена,
според световните стандарти, продукция, предназначена главно за
непретенциозните затворени социалистически пазари. За нуждите на
тази индустрия трябваше да се "произвеждат" ежегодно хиляди
инженери и техници. Това доведе до роенето на старата Политехника
и до създаването на едно множество от инженерни училища. Младите
дипломирани инженери бяха планово разпределяни на работа в
предприятията с регулирани и обидно ниски заплати, задължително
по-малки от тези на работниците. Никой не можеше да роптае от
това, защото стачките бяха забранени. Формално властта беше на
пролетариата, а на практика - в ръцете на партокрацията.
Иновативността на инженерите и техниците беше също така планово
организирана и поставена под контрол. Тя беше строго ограничена от
действащия доскоро Закон за изобретенията и рационализациите.
Според този закон, всяко изобретение принадлежеше на
"социалистическото предприятие", а на автора се полагаше хонорар,
който, в много от случаите, не достигаше дори за покриване на
разходите по съставянето на самата заявка. От своя страна,
рационализацията беше едно "чудо" на социализЪма, което можеше да
бъде определено като "полуизобретение", съдейки по предвиждащия се
и строго контролиран "полухонорар". Например в моята инженерна
практика, в естествения ми стремеж да изкарам някой допълнителен
лев към заплатата, съм реализирал няколко десетки рационализации,
като от най-голямата, отчитайки реализирания значителен ефект,
получих хонорар, равняващ се на две заплати. Както навсякъде
другаде, така и в тази дейност, ролята на партията (с главното "П"
отпред) беше определяща. Кой какъв хонорар да получи - беше
въпрос, който се решаваше не само на техническо, но задължително и
на партийно равнище. В т.н. Бюра за изобретения и рационализации
(БРИЗ) към предприятията, определена роля имаха партийните
секретари. И, разбира се, ако в колектива по дадена рационализация
"играеше" и той - партийният секретар, който, по правило, беше
некадърник в професионално отношение, успехът за приемането на
рационализацията нарастваше значително. Друг е въпросът за
обществената полза от всичко това.
Днес, слава Богу, вече има очевидни признаци, че периодът на
розовото ни безвремие е необратимо загърбен. Законът за патентите
от 1993г. се явява достатъчна гаранция за защитата на частния
интелектуален монопол върху иновациите. Показателно е, че, наред с
увеличаващия се брой предприятия, които работят по чужди ефективни
технологии и "на ишлеме", нарастват все повече и предприятията,
които използват български иновации, създадени от собствениците на
предприятието, най-вече образовани представители на
"положителните" науки. Редица наши производители, които работят
упорито в условията на новите икономически пазарни отношения,
успяват да заемат достойно място със своите продукти и на външния
пазар. Разбира се, много сме далеч от онова равнище, в което
средната за страната безработица ще бъде сведена до нейния
"санитарен" минимум - под 6 %, но би трябвало, съдейки по
тенденциите, да очакваме, че това ще стане в обозримото бъдеще,
особено при благоприятен развой на нещата около нашата интеграция
в НАТО и Европейския съюз. За съжаление, непрестанните грешки на
избирателите, които корелират с грешките на нашия политически елит
през последните 13 години, се отразяват крайно отрицателно върху
този процес.
А
той, елитът, продължава да бъде улисан - основно в битката за
властта и перманентно забравя, особено след изборите, че на
градивния бизнес му трябва среда, в която мафиоти и бухалкаджии да
не се разхождат безметежно, да бъдат елиминирани прекупвачите "на
входа и на изхода" на производителите, да бъдат ограничени правата
на тези, които здраво стискат различните видове кранчета, и т.н. В
това отношение опитът на проспериращите държави показва, че
големите печалби се правят от производителите, които реализират
своите пазарни продукти, произведени по оригинални технологии,
осигурени от високоефективни иновации, а не от хора, които печелят
от "местенето" на стоки от един склад в друг. Много важно е и у
нас по-скоро да бъдат осигурени условията, при които да се
създават нови, иновативно наситени и научно обосновани технологии.
В това отношение просперитетът на нацията пряко зависи от
създаването на ефективна и практически насочена наука, от която да
произтичат иновации, а те от своя страна да бъдат основа за нови
технологии. В тази връзка обществото ни има остра нужда от
повишаване на качеството на технологичното висше образование,
което може да бъде постигнато по пътя на тясната интеграция между
частния бизнес и институциите на образованието. Знанието трябва да
бъде издигнато в ранг на основен съвместен приоритет за държавата
и частния бизнес. Дошло е времето, когато хора със силна воля и
ясна визия трябва да наложат категорично тезата, че на малката и,
за съжаление, в момента бедна България не са необходими толкова на
брой псевдоуниверситети. Конкретно в областта на техниката са
достатъчни няколко, но качествено структурирани и ефективно
обвързани с практиката висши технически училища, в които да бъде
създавана и преподавана приложна наука и съвременни технологии, да
бъдат реализирани перманентно опитни образци на високоиновативно
наситени пазарни продукти, финансирани най-вече от индустрията.
Крайно време е да се преодолее инерцията, страха и консервативното
мислене и да се пристъпи към оптимизация на специализираните
институции на науката, за да могат те в своята дейност да бъдат
ефективни за обществото.
Тогава със сигурност братята Евлоги и Христо ще видят отгоре, че,
макар и късно, изпълняваме тяхната воля. По-добре късно,
отколкото никога. |
