Автентичност, истинност, морал, справедливост

Манифест на Гражданския комитет "14 декември"

Нещо не е наред – и това се долавя от всички. Живеем в лъжа, живеем в цинизъм и фалш, живеем в мизерия и безверие. Живеем в болно време, обитаваме абсурдна сцена, на която палячовци и марионетки проиграват живота ни. Това, което беше България, вече не е държава, а територия – нищо не свързва живеещите тук – те са тук по неволя, а не поради гордостта да бъдат заедно, не поради достойнството да се нарекат българи. Тези, които можаха, вече си тръгнаха – емигрираха в другаде, емигрираха в себе си, емигрираха в смъртта. Тези, които останаха, вече не са граждани – те не могат и не искат да са. Те обитават не България, а своето кварталче, градче или селце, собствената си окаяна съдба – вече без надежди и без илюзии. Обществото се разпадна на тези горе и онези долу, на малцина спечелили и безкрайно много изгубили. Няма връзка и няма доверие между тях – общественият договор е безсмислен къс хартия, избраниците народни са господари на мълчанието и говорители на себе си.

Останалите мълчат и чакат. В безвремието на това чакане изчезва България, превръща се от държава в прокълната територия, в която няма държавност, няма ценности, няма морал, няма норми на нормално обществено поведение – има криминална и корпоративна власт, мрежа от взаимообвързани и взаимозависими субекти, зачитащи единствено своя личен и корпоративен просперитет и разчитащи единствено на безкрайните възможности за злоупотреба с власт и корупция. Самата сърцевина на демократичното общество – върховната функция на обществения организъм – да гарантира справедливостта, да работи за общото благо и взаимното зачитане на всеки, който участвува в обществения договор, е безнадеждно загнила. Няма и не може да има държавност и въобще държава там, където правосъдната система не работи, където нейното неработене и мафиотски обвързаности са способни да блокират институциите, където хората не могат да разчитат на закона и поради това предпочитат закона на джунглата. Днес страната ни битува в едно налудно, дори шизофренно състояние. Съществуват две Българии – една виртуална, оцветена в розово, мислена и измисляна от управляващите и техните медийни слуги, и изразима чрез неспирно мрънкане за просперитети и позитивно гледане на нещата. И друга – истинна, но няма – в реалния живот на

хората, в тяхното омерзено, безперспективно битие. Няма допирни точки между тези две Българии, няма дори опит за диалог, няма чуваемост – да не говорим за доверие. Пропастта между тях се разширява, тя поглъща и миналото, и бъдещето, претапя ги в едно нескончаемо, непрозирно безвремие. Хората вече живеят ден за ден – без предвидимост, без хоризонт на очакване, без надежди. Те дори не могат да повярват истински, че всичко това им се случва, че точно това абсурдно битие е тяхна реалност. И същевремено вече няма как да съхранят илюзията, че всичко това е временно, че е само стъпка по пътя, че ще отмине: защото когато всички обещания са се оказали лъжливи, когато всички възможности са опитани, няма и кой да бъде носител на подобна вяра. Те биха могли да намерят опора в самите себе си, ако съществуваха някакви граждански инстинкти или се провиждаха поне примери за гражданско поведение, ако имаше поне един надежден остатък от вяра, че съдбата им е в техните собствени ръце, че могат да бъдат не нейни жертви, а нейни градители, че те определят правилата на обществения договор и в тяхна власт е да променят неговите клаузи.

Уви – такава вяра няма. И тези, които спонтанно, но достойно реагираха като граждани през януари 1997, сега се чувстват обезсърчени и излъгани от резултата – точно толкова, колкото и повярвалите в чудеса през 2001. Защото за българите властта продължи да битува като нещо външно, натрапено пряко тяхната воля - и напълно независимо от техните всекидневни нужди и тежнения, и защото те продължаваха да се чувстват обекти, а не субекти на тази власт, и следователно продължаваха да бъдат народ, а не гражданско общество. И никой не се опита да ги убеди в противното: напротив, липсата на граждански инстинкти бе провидяна като политически келепир; дори демократичното правителство на Иван Костов предпочете опцията на “силната държава”, при която властта имаше администриращи, а не представителни функции. В резултат дори това, което трябваше да промени за добро живота на българите, бе провидяно от тях като зла стихия – като нещо, което не подрежда, а обърква живота им. Така приватизацията бе възприета като системно ограбване и далавера, така реституцията придоби облика не на справедливост, а на въздаване блага на избрани и с нищо  незаслужили това ближни. Така и самият преход бе усетен като социална и морална деградация, наложена “отгоре” пряко волята на обикновените хора. Никой не се погрижи да ги направи реални съучастници и съмишленици на този процес – и затова свързаните с него проблеми превърнаха българите в негови врагове.  

Никой не разбра и простата истина, че не административната промяна и управленските приоритети създават гражданското общество, а промяната в съзнанието, която изисква много повече грижи и съпричастност. Религията на силната държава доведе до това да няма изобщо държава и държавност; некултивираната в морални императиви свобода доведе до закона на джунглата; удобната липса на граждански контрол доведе до развихрянето на корпоративни интереси и драстична безотговорност. В крайна сметка окончателният развод между двете Българии бе подпечатан с абсурда: идването на Симеон и инфантилните надежди той да ни “оправи”, да постави нещата на местата им. Няма по-тежко и неопровержимо доказателство за липсата на гражданско общество от избуяването на подобна вяра! Оттогава до ден днешен двете национални визии – виртуалната и реалната, текат паралелно и водят до такова изкривяване на автентичността и истинността, че нищо вече не е онова, което е. В резултат: Бойко Борисов е национален герой, еманация на българския гений; Слави Трифонов е мяра за общественото мнение и самочувствие; главният прокурор си върши добре работата, справя се с престъпността и не трябва да бъде закачан; Ахмед Доган е най-мъдрият български политик; царят си е цар и поради своята царственост е изпълнен с добри намерения. И ако някой дръзне да удари с юмрук по масата и да нарече нещата със собствените им имена, това звучи невъзпитано, звучи извратено и ненормално. 

А нещата очевидно са били изначално сбъркани – днешният резултат е неоспоримо доказателство за това. Чрез кръгли маси, национални консенсуси, динамични мнозинства, безопашати гущери и прочее уродливости бе замазана, зацапана основната цел, която движеше милиони хора в края на Живковата ера – че е възможен един ако не по-богат, то поне по-справедрлив и достоен живот. Че е възможно не животът да ти се случва, а ти да случваш живота си съобразно своите възможности и ценности, но оставяйки същата свобода на всички около теб. Че е възможно откритото и равноправно договаряне на тази свобода, чиито гаранти да бъдем всички ние. Вместо това чрез непрекъснато произвеждане на компромиси и овластени уроди преходът създаде един дефицит, който е най-осезаем именно днес: дефицит на истинност и автентичност. И пропастта между виртуалната и реална България е негово обиталище.  

Ужасът на днешния ден не е в мизерията и не е в отчаянието. Ужасът е в размътването на очертанията, в размиването на границите – вече не само между тези и онези политически сили, но и в самите основания на човешкото – границите между добро и зло. Човек може да преживее и без хляб, но липсата на тези граници го превръща в скот – а точно върху тази липса се гради днешният политически и обществен статус. Това, което живеем, е заченато в лъжа. И дори това, към което насочват нашите разочарования и недоволства, е също лъжа – при това голяма и опашата. Понеже отвратата от лъжливото не може да намери истинност в днешния ден, на която да се опре, се подхвърля далечното минало, опаковано с розови панделки, за да не се виждат юродивите му очертания. Златното преди, пред което въздишат пенсионерите и жълтите вестници – онова преди, в което нямало слободия, но пък работата и чорбата били сигурни, е нещо, което няма как да бъде възкресено – и това го знаят дори въздишащите. Само че тяхното въздишане върши работа, то е блажено и благословено – за всички пазители на днешния статус, на зловонното днешно безвремие. Те знаят, че носталгията по миналото е най-безболезнения начин да бъде заменен гневът към днешното и пресечени всички пътища към някакво друго, различно бъдеще. 

Кой е отговорен за всичко това? Кой уби вярата, че България може да стане наистина цивилизована и наистина нормална страна? Отговорът е: по страха им ще ги познаете. Защото наистина ги е страх. Не червените, жълтите или сините – гузен страх тресе цялата политическа класа. Да, те се радват на липсата на обществена енергия и виреят под слънцето на безвремието, но знаят много добре, че така може да се продължава дълго, но не и вечно. Не само вярата е в дефицит, лъжите също – всички вече са изпробвани и изхабени. Затова и има защо да ги е страх: никога доверието към политическото не е било тъй близо до мъртвата точка, никога пропастта между избраниците и избирателите не е била тъй непреодолима. И точно поради това лъжата, фалшът, размиването на границите и желанието да се пази именно това нетърпимо статукво са придобили тотални измерения. Политиците не искат промяна – защото всяка промяна може де се окаже неуправляема, тя може да ги издуха от политическата сцена. Това е и причината за консенсуса на премълчаването, за подлото спотаяване под прикритието на геополитически приоритети и сакрални дати.  

Политиците не искат да говорят истината – защото тя поражда въпроси, на които няма как да отговорят. Никой не рискува да каже в прав текст, че България се управлява инфантилно и некадърно, че Беровото безвремие е възкръснало, че това правителство е вредно и опасно за страната ни, че единствената функция на царското пришествие бе да разчисти пътя на БСП към власта. Защото такова признание поражда въпроса: а вие защо се спотайвате, защо мълчите, защо не правите нищо, за да промените нещата? Защото истината има и друга страна, засягаща съвсем пряко целия политически спектър: преходът е изчерпан, компрометиран, разчетен като деградация, а не като път напред. Българите вече гласуваха доверие на цялата политическа палитра: и на БСП, и на СДС, и на марионетния режим на Беров, и на “царя” и цялата му разноцветна сбирщина – и успяха да се разочароват от всичко и от всички. Вече няма какво и кого да опитват – няма нови кандидати за славата, вместо тях има политически вакуум. И те все по-често се питат: случайност ли беше всичко това, което ни се случи, или ловка подмяна, подъл, добре отработен сценарий?

Случайно ли пропаднаха спестяванията ни в банките, случайно ли не се разбра как и къде се стопи външният дълг,

случайно ли мутрите наложиха закона на джунглата вместо липсващото правосъдие, случайно ли бе мачкан честния бизнес,

случайно ли бе абортирана средната класа, случайно ли доведоха царя от Мадрид и случайно ли тъкмо в неговата сянка почнаха да възкресяват комунистическите символи и ритуали?

Случайно ли бе провалена, компрометирана и охулена точно политическата сила, в която инвестирахме вярата си, чрез която искахме да променим живота и страната си?

Случайно ли ни докараха дотам, че нямаме вече на кого да се опрем, в кого да повярваме? 

Случайно ли – питат се хората и се взират в днешното политическо пазарище с надеждата да видят поне един, който не жертвува достойнството си заради политечската “целесъобразност”, заради политическия алъш-вериш. Няма го! Фабриката за илюзии е затворена, май вече завинаги, но истината не се е появила, реалностите се премълчават, дори спонтанно изречените правдиви слова потъват в атмосферата на гузност и подозрителност. Затова в обществото няма енергия, затова всеки се е свил в личната си съдба и се бори единствено за личното си оцеляване. Затова в политиците няма воля за промяна; никой не иска властта днес – знаейки, че ще управлява с доверието на най-много двайсетина процента от българите. Затова политическото като цяло е делегитимирано, думата “политик” е превърната в мръсна дума. Липсва реалната, внушаваща доверие политическа алтернатива на днешното управление. Иначе тенденцията е ясна: БСП плюс ДПС на власт. Не защото заслужава, а просто защото нейните управленски золуми са най-далеч във времето и най-подлежащи на забрава – а в безвремието тя настъпва със скоростта на светлината. Само че БСП е и сега във властта – и не бърза. Наследниците на комунистическата партия винаги се предпочитали да паразитствуват върху обществената агония. Да ползват властови ресурси, без да носят негативите и отговорностите. Спомнете си “широката коалиция” на Димитър Попов, спомнете си марионетното правителство на Беров. Тази игра ги устройва и днес – те не само доведоха царя, но искат да изцедят и последната капка от неговия потенциал, за да доведат политическото униние, затъпяването, тържеството на пошлостта и простащината до краен предел – защото това е днес естествената им жизнена среда.

Продължение>>