Стефан Койчев е роден през 1954 в Ямбол. Завършил е Английската езикова гимназия и „Икономика и организация на туризма” във ВИНС – Варна. От години живее и работи в Испания като брокер на недвижими имоти, PR в рекламния отдел на немскоезичното списание „Kusten Magazin” и вестник „Tu que buscas.com” в Леванте и Коста Бланка.
В няколко броя на вестник ОЩЕ инфо публикувахме новелата му „Кралят на Шумава”. В сайта ще излезе в две части.
Тогава през лятото на 1986 бе поставил собствен рекорд по пазарене в Слънчев бряг. Рускинята му предложи радио-транзистор “Селена” за 100 лв. В продължение на час и 20 минути пазарлък, придружен с пиене на много кафета, пушене на цигари “Дънхил” и гледане на птичките по дърветата, отвлечени разговори за съветската система за следболнично почивно дело и големината в мм на най-големите зърна черен хайвер от каспийска моруна, цената падна до 35 лв. „Тъй железньй человек” – бе изпъшкала изнемощяла рускинята накрая. Той си помисли отново, че с тези измамници няма да бъде никак лесно.
Един келнер го изгледа питащо, оправяйки ръкава на сакото си. Жорж Робев посочи професионално към избраната от него маса и се запъти натам. Като оцени по достойнство това, келнерът пристигна с менюто начаса. След като си поръча водка „Абсолют” (бира не пиеше) с голяма чаша нескафе, той зачете менюто. Отсреща Хулик говореше с блондинката. Донесоха им бутилка италианско „Кианти” и сухи мезета. Бяха весели и говореха високо. Той произнесе нещо бавно. Последва бурен смях. После мъжът изведнъж стана сериозен.
Жорж извади от вътрешния джоб на сакото си бележник и го запрелиства. Бавно и с удоволствие отпи голяма глътка водка и после кафе. Запали цигара „Дънхил” и продължи да прелиства. Търсеше ли нещо, беше педантичен в проверките. Спокойно. Не трябваше да има грешки. Намери листа. Срещу името на Хулик стоеше името Ружена – съпруга, българо-чехкиня. Живяла като малка при баба си в България, след развода на майка си завършва гимназия в България. Осем години по-късно се връща и заживява при нея в Бърно. Там среща Хулик. Сега живееха тук в Литвинов и имаха приятен „занаят” – екскурзии и преводи. Преводи на хора и преводи от немски и чешки и обратно. Колекционираха стари часовници. Знаеше го от едни техни клиенти.
На масата им се появи още една бутилка „Кианти”, 8-годишно, и келнерът дискретно посочи към Жорж Робев. Вдигнаха чаши, гледайки го с професионална приветливост. Той стана със своята чаша, приближи се и седна на предложения му стол.
– За утрешната разходка ли? – попита Ружена весело и очарователните и очи се спряха за миг на него.
– За туристическото ориентиране по Крушне Хори – кимна Жорж.
– Ти си барманът. Благодарим за почерпката – каза Хулик на сносен български. – Имаш вид на ловец.
– Не разбирам много от дивеч. А и от планини също. Но виж, да стрелям знам – каза Жорж.
– Така ли? – Хулик се обърна и попипа една чанта, оставена на пода до краката му. Бавно я отвори.
Взе една кутия и я сложи пред себе си на масата. Жорж не го гледаше. Беше извърнал глава към празната сцена на ресторанта и разглеждаше белия роял “Ямаха”. Скъп роял за такова заведение, помисли си. Забелязал погледа му, Хулик рече:
– Брат ми променя обстановката малко по малко. Купихме мотела миналия месец. Ще правим ремонт наесен…
– Това какво е? – Хулик отвори рязко кутията пред себе си.
Жорж погледна.
– „Заубер” 9 мм – отговори той спокойно, без да трепне.
Хулик забеляза с лека неприязън, че отговорът е много професионален и прибра кутията с пистолета отново в чантата до краката си.
Жорж му каза, че е бил оръжейник в казармата и че е тренирал стрелба след това. Беше вярно.
Докъм 20–21-годишен ходеше на тренировки. После забеляза, че момичетата бяха пораснали…
Той също.
– Момчета, защо не обърнете внимание малко на масата? – каза Ружена и добави нещо нежно на чешки на Хулик.
След това му каза на български:
– Пийни си от виното да си оправиш настроението. Заяждаш се, скъпи.
Тя вече беше пила три чаши вино. Изглеждаше доста свежа и хубава с гладко пригладена назад руса коса. Сигурно беше на около 27–28 години. Небрежно свали кашмирения си жакет и остана по блуза с дълги ръкави. Облегна се, леко изпънала гръб назад. Жорж Робев хвърли много бърз поглед. Стараеше се да не гледа към нея. Бутилката беше свършила. Жорж беше изпил водката и кафето си. Ружена го покани да пие вино. Робев се съгласи. Донесоха им още една „Кианти” – 8-годишно. Хулик изпи половин чаша наведнъж. Слънцето бе надникнало през прозорците на ресторанта. Стана приятно. Беше топло. Изпита облекчение. Щяха да тръгнат утре към 02:00 сутринта. Групата бе попълнена. Точно 12 души.
Лицето му се отпусна. Прекрасен ден. Усмихна се. Щеше да има у себе си още 3000 ДМ.
– Вие, българите, сте винари по традиция. Защо не пиеш вино? – погледна почти пълната чаша на Жорж.
Той обясни,че не може да се пренастрои веднага от водка на вино и че предпочита да пие вино, когато яде.
Обядът беше сервиран. За него котлети по киевски. Сега можеше да опита виното. Котлетите бяха добре приготвени. Имаха добър готвач двамата братя. Стана му уютно.
– Може ли да се преговаря по цената? – запита изведнъж Робев с прилив на решителност. Ще ти дам 2000 ДМ.
– Тя е твърда, цената. През цялата година не се е променяла. Само инфлацията я променя. Досега все нагоре. Хулик се беше поизпотил и разкопчал горните три копчета на ризата си. Лицето му беше зачервено.
Жорж Робев продължи. Беше хазартен в дадени моменти:
– Казвам това, защото по принцип на този свят за всичко се преговаря, всичко се купува и продава. А пък има и конкуренция освен това. Все пак във вашия бранш не виждам да има някакъв монополен играч… Няколко сте на пазара – добави той като напълно осведомен.
Ружена разля виното в трите чаши и повика възрастния сервитьор. Бяха свършили с обяда.
– Ярош, донеси една „Кианти” с пражка шунка и сирене „Горгонцола”. Също и портокали – поръча с жест и тон, с които Маргарита Валоа е изпращала свой довереник на тайна мисия в Бургундския двор.
Тя запали цигара. Жорж отново си поръча кафе. Усети аромат на скъп парфюм, примесен с цигарен дим.
– Хайде да отидем навън. Ще стреляме по 3 пъти – предложи внезапно Хулик.- Печели 1000 ДМ, който улучи този портокал от 50 метра.
За 1000 ДМ си заслужаваше но…. все пак рискът беше голям – си помисли Жорж. Годините, когато можеше да харчи, без да брои парите, бяха останали в миналото.
После пиха арманяк с шоколадов крем. Изненадващо Хулик плати цялата сметка. Половината от времето той беше говорил на чешки, а другата половина на развален български. Не можеше да открие как да го разберат по-добре и Ружена и Жорж едновременно. Беше пийнал повечко. Или се преструваше…
– Никой в Литвинов не може да ми попречи, нито да ми забрани да стрелям по мишени. Знам едно чудесно място. Да отидем пеш. Тук наблизо е.
Те излязоха заедно от ресторанта, свиха надясно по една алея и след 20 метра тръгнаха нагоре по една пътека към билото.
– Искаш ли бира? – Хулик бръкна в чантата и извади шест консерви бира. Отвори едната и подаде другата на Жорж.
– Наздраве – каза той и отпи от своята.
– Благодаря, не пия бира след като обядвам. – Жорж му върна бирата.
– Защо не се върнеш, Ружена? Ще си изцапаш обувките. По-нататък е кално.
– Оставам с теб. Тук е хубаво.
Слънцето беше пробило облачната блокада и времето беше станало доста приятно.
Стигнаха до един малък поток с чакълести брегове. Поставиха портокала върху един голям камък на брега на потока. Хулик отмери 50 метра разстояние. Извади заубера от кутийката.
– Само три са – каза той. В пълнителя имаше само три патрона.
– Ти стреляй два пъти – каза Жорж.
Хулик извади заглушител и го постави. Прицели се, куршумът мина на около два метра в диагонал от целта и се заби в меката пръст зад чакъла. Вторият удари едно камъче на 30 см вляво от портокала. Хулик подаде пистолета на Жорж. Той изпъна лява ръка. Задържа я неподвижно около 10 секунди. И стреля. Портокалът се пръсна на парчета, отхвръквайки назад.
– Утре преди да се качим в автобуса ще ми дадеш 3000 ДМ. Добре си прекарахме. Нали, Ружена? – каза с привидно спокойствие Хулик.
Тя не отговори. Гледаше ръцете на Жорж. Имаше деликатни пръсти. Сбогуваха се. Хулик и Ружена продължиха надолу към пътя. Жорж тръгна бавно към хотела, изправил рамене, като си подсвиркваше позната мелодия. Стана му спокойно. Искаше всичко да е минало. Да бъде вече в Германия. Да си подреди нещата. Трябваше да се обади на сърбина Зоран. Той беше собственик на ресторант в Кьолн. Познаваха се от Слънчев бряг. Но преди това трябва да се представи на имиграционната служба, за да му оформят документите.
Искаше най-после да бъде сам и оттатък границата. Да помисли на спокойствие. Важно беше бъдещето.
Останалото – проблеми, неприятности, безпокойство и другите неудобства на емиграцията бяха подробности, досада, неизбежност. Щеше да премине през всичко. Нищо не можеше да го спре.
Лош късмет и обстоятелства. Превратности на съдбата. Глупости! Той се чувстваше железен. Целият бе сигурност и убеденост. Днес беше получил още един добър знак от провидението. Почувства умора.
Изкачи се бавно по стълбите на хотела. Слънцето се бе скрило отново. Откъм планината се появи лека мъгла. Задуха слаб вятър. Искаше да спи.
Беше тъмно навън. Жорж слизаше, без да бърза по стълбите към рецепцията. Почувства неприятни тръпки и свиване в стомаха. Старото чувство се бе върнало. Опита да се откъсне мислено от неспокойното очакване и подозрение, което го обхващаше отново. Щеше да пие уиски с кафе в някое немско барче скоро. На спокойствие да обмисли бъдещето си. Отиде на рецепцията и плати. Изглеждаше привидно щастлив и разсеян. Навън го лъхна свеж и хладен въздух. Вдигна яката на канадката. Сложи сака на рамото. Нямаше много багаж. До микробуса, спрял на около 30-ина метра от хотела встрани на паркинга, видя няколко души. Хулик разговаряше нещо с тях. Той го забеляза и се отдалечи малко от другите. Жорж Робев му подаде 2000 марки. Хулик опипа внимателно двете банкноти по 1000 марки и се усмихна. Двамата се качиха в микробуса. Вътре бяха останалите. Общо осем човека. Радослав беше на волана. Хулик до него. На кръста му имаше чантичка с колан.
Не пътуваха дълго. Микробусът зави вляво от главния път. След 10 минути спря на една малка поляна, равна и оградена с гъсти храсти и ниски дръвчета. По-нататък започваха борови гори. Беше много тъмно, но нямаше мъгла. Слязоха. Жорж потрепери и пъхна ръце в джобовете. Оставиха микробуса и тръгнаха към боровите гори. Вървяха около половин час и спряха пред една малка височина. Изкачиха се неусетно. Отдолу беше гористо и равно. След равното на около километър започваха полегатите склонове на висок планински масив. Бяха спрели до неголеми и стари кленове.
– Виждате ли онова светлото, ей там?
В равната гора се белееше нещо. Беше далече, за да се види добре. Приличаше на спрял микробус.
– Един фолксваген транспортер ви чака. Това е вече немска територия.
Хулик им обясни, че в микробуса ще ги чакат двама германци. Те ще се погрижат по-нататък.
Радослав вървеше най-отзад. Достигнаха до една долчинка. Там двамата им пожелаха приятен път и спряха.
Микробусът се белееше вече наблизо, на около стотина метра. Трафикантите вървяха назад. Жорж изостана последен, не бързаше. Стъпваха по мека папрат. Краката потъваха като в килим.
Седмината емигранти продължаваха пред него към целта.
Отзад проблясна нещо и се чуха гласове. Луната се бе появила отново и ги осветяваше.
Жорж, целият изострил сетива, забеляза бягащите силуети и нещо, което излетя встрани от единия от трафикантите. Светлини на прожектори. Кучешки лай. Бягаха и други. Високи викове „Стой”!
Без да се двоуми, хукна след групата, която вече бягаше на 50-60 метра. Пред него.
Успя да ги настигне. Бяха спрели пред микробуса до едно тясно шосе. Безмълвни. Той се приближи.
– Мръсни копелета. Сега ги закопчаха. Сигурно след минута полицията ще бъде тук – каза някой.
Жорж не бе видял никаква граница. Стоеше вцепенен. Чувстваше лед и олово в краката и ръцете.
Старият фолксваген беше без колела, закрепен на четири дървени трупчета. Оставен на една тясна отбивка. Някой, обзет от паника, извика да се пръснат и после кой накъдето види. Местността около микробуса беше сравнително гола и равна. След около минути кандидат-емигрантите бяха прибрани в полицейския джип.
Беше около 8:30 ч. Светло. Ж. Робев не беше спал. Оставиха ги сутринта в една граничарска спалня с няколко легла. След малко един граничен полицай дойде с неговия паспорт в ръка и го извика да даде показания. Държаха ги още 2 дни. В Литвинов в съда по бързата процедура постановиха глоба от 1000 марки (в крони) за нарушаване на закона на държавната граница на Чешката република. Който не плати, трябваше да остане на трудов режим в затвора и да ги отработи.
---
Беше мислил, надявал се беше. Колебания, анализи, вдъхновения, изпълнени с решителност, планове и други мечти. Беше пресметнал действията си. И сега – провал. Като плати глобата, подаде жалба за парична измама в полицията. Така го посъветваха в съда. Двете деяния нямали нищо общо.
Хулик и Радослав не познавали останалите. След два дни ходене до полицията разбра, че нямало веществени доказателства.
Подготовка, телефонни разговори до Кьолн. Обичаше всичко да е подготвено. Разговори с Чехия.
Все пари. Беше взел също и доста в заем. Нали не работеше от известно време. Задряма за 5 минути. Тревогата го сепна отново. Рязко отвори очи. И сега какво? Измама. Знаеше, че както и да я предвиждаш, тя винаги ставаше по изненадващ начин. Не, не… С него не можеше да се случи това. Не трябваше. Не намерили пари в Хулик и Радослав. Само осем фалшиви германски паспорта.
Започнаха дознание. Провал… Най-близките му приятели знаеха. Бяха го изпратили за Чехия. Още имаше пари. Бяха му останали около 2600 марки. Мислеше трескаво. От напрежение и безсъние очите му се бяха зачервили. Изпушваше по три кутии цигари на ден. Около десет-дванайсет кафета.
Жорж беше намерил един евтин пансион за 12 марки на вечер. Хапна един сандвич в отсрещната закусвалня и се качи в стаята си. Нощта се изнизваше. Усилията му да заспи оставаха безуспешни.
Лежеше със затворени очи. Провал, пълен провал. Нито да се върне, ни да продължи. Пълна дилема. Накъде? Назад в България не го чакаше никой. Утре трябваше да свидетелства срещу задържаните трафиканти за възстановяването на дадените пари. Не били взели никакви пари, не били никакви трафиканти.
Нямало никакви пари у тях. И те щели да преминават границата. Мислеше трескаво. Каза си наум: „Къде бяхме, а къде се озовахме.” Стара негова любима фраза. Подгъна на две възглавницата. Положи глава и се протегна. Погледна към полуотворения прозорец. Луната беше изгряла. Въздъхна тежко. Не усещаше студа, проникващ отвън. Часовникът показваше 04:30 ч. Чувстваше се като звяр в клетка. Пълна безизходица. Да загуби толкова пари… Луната. Да, луната – същата, изцяло кръгла като онази нощ. Тя понякога издава или пък помага. Да, спомни си той. Светлини… Сенки на дървета. Бягащи силуети. Лай. Нещо излетя от единия. Ами да… Той скочи рязко от леглото и седна на него. Да, този се беше освободил от нещо… нещо, което го компрометираше или не искаше да намерят у него. Точно така – кесията с парите беше на кръста му. На Хулик. Ето ги веществените доказателства. Робев светкавично пресметна… 23,000 марки. Местността му изникна в съзнанието като на филм. Това бяха не повече от 7–8 големи вековни кленове. Почти беше запомнил и пътя.
Трябва да са ги хвърлили в отдавна използвана хралупа или цепнатина в някое от дърветата. Полицаите са търсили, но не са намерили главната улика – кесията с колана на Хулик. Утре към 7:00 ч ще излезе пръв и…
Не, не, сега. Веднага. Ако вече не беше късно. „Мисълта убива действието.” Знаеше, че Радослав и Хулик са все още в ареста. Щеше да намери местността. Ориентираше се чудесно.
Жорж Робев трескаво се облече. Дано някой друг не мислеше като него! Не, не, не, само той беше останал толкова назад. Слезе бежешком към рецепцията да поръча такси. После се сети, че на 10 метра надясно от входа имаше паркинг за таксита. Там сигурно чакаха коли. А и трябваше да обяснява на рецепционистката закъде е таксито. Излезе бързо. Навън небето още чернееше. Може би беше добър знак. Нали беше улучил портокала…
Край