Кралят на Шумава 1
Стефан Койчев е роден през 1954 в Ямбол. Завършил е Английската езикова гимназия и „Икономика и организация на туризма” във ВИНС – Варна. От години живее и работи в Испания като брокер на недвижими имоти, PR в рекламния отдел на немскоезичното списание „Kusten Magazin” и вестник „Tu que buscas.com” в Леванте и Коста Бланка.
В няколко броя на вестник ОЩЕ инфо публикувахме новелата му „Кралят на Шумава”. В сайта ще излезе в две части.
1
Според него авантюристите се деляха на истински и неистински. Неистинските бяха многобройни. Хора, които се откъсваха за малко от житейската си среда, главно, за да постигнат известна цел и след това обикновено веднага се скриваха във всекидневието си. Истинските бяха избраните от съдбата. Те се брояха на пръсти. Бяха голяма рядкост. Неповторими по дух, подход и метод на действие. Преследваха целите си докрай или докато можеха.
Големият град… Това беше неговият спортен терен, неговата театрална сцена, неговата ски-писта, неговото бойно поле на изява.
Когато се разхождаше по улици, страни и градове му се струваше, че случайността се готви да му предложи нови предизвикателства. Сред пъстрия поток от хора срещаше тайни погледи на непознати минувачи. По израза им усещаше различни чувства, от омраза или страх, до симпатия или радостна изненада. Всичко това теоретично можеше да доведе до събития и произшествия с вълнуващ и неочакван край, за предпочитане щастлив и печеливш.
Така беше. Целта на едно приключение почти винаги бе успешният финал. По криволиците на живота дебнеха неочаквана слава, богатство, спасение, утеха или неподозирано силна и бурна любов, незабравими чувства, нови познания и вълнуващи открития.
Тази сутрин Жорж Робев се събуди с чувството, че е във влак, но този влак не се движеше по неговия жп коловоз.
Затвориха му прозорчето на гишето под носа. Вече за трети пореден ден ходеше до полицията в Литвинов да иска отговор или някаква информация по подадената жалба. Жалба за парична измама. Беше ограбен.
Той, който от дълги години имаше славата сред познати и приятели на роден за криминалист и шпионин.
Жорж Робев беше уверен в себе си човек. Дори твърде. Качества определено имаше. Аналитичен ум, будно съзнание, амбициозност, любопитство, недоверчивост, предпазливост и подозрителност, понякога стигащи до маниакалност.
В Пловдив в свободното си време на масата му в кафенето редовно имаше поне два вестника, разгърнати на черните и криминални хроники. А също и на любопитните факти, политическите интриги и съмнителните икономически сделки и явните далавери. Четеше ги, поглъщайки огромно количество чисто кафе.
Това за него беше и хоби и страст. Изобщо част от съществуването му.
Не обичаше новите управляващи. Не че обичаше старите властващи от времето на комунистическата диктатура. Но просто не вярваше на никого и на нищо. Вярваше само на себе си.
Това вероятно беше поради дългия му стаж като барман и ресторантски управител преди 1989, където беше свидетел на какво ли не. Оттогава познаваше доста ченгета, прокурори, съдии и много други хора на властта, т. е. силните хора. Но не от най-високите слоеве. Нямаше как.
2
Всички те, по стара традиция на важните служители на комунистическата власт си отпиваха до късни доби без да плащат в тогавашните заведения. Беше неписано правило. Не, закон. Не го ли правиш и не ги ли обслужваш максимум до седмица се прощаваш с доходната професия. А можеше да стане и по-лошо. Да ти измислят провинение, злоупотреба. Но тази професия беше от най-печелившите по онова време. Властите покровителствено замижаваха, когато ставаше въпрос за „свои хора”.
Беше се опазил да не го вербуват за доносник. У него вътрешно съществуваше някаква солидарност към преследваните или обектите на интерес от страна на “народната” милиция. Дори и към някои криминални. Опазването понякога му струваше доста почерпки, увъртане, шикалкавене и валутни услуги. Силните хора също пазаруваха от Кореком или пък пътуваха в чужбина, на Изток или на Запад.
А Жорж умееше бързо и изгодно да обменя левове в долари, марки, паунди или шведски крони.
Работното място му даваше голямо предимство за това. Имаше дълъг стаж и в родния си град и по крайбрежието, особено в Слънчев бряг. Но неусетно как минаха тези години и дойде времето на промените, на демокрацията. Тогава не можа да се включи като много други в бурния водовъртеж от заеми, кредити, инвестиции, покупко-продажби.
И ето че при целия този набран опит се беше провалил. Неочаквано за самия себе си бе започнал да се подготвя старателно за емиграция. Проучваше по географския атлас къде бяха най-удобните места по границите на Чехия за нелегално преминаване в Германия. Провеждаше тихи разговори, питаше и се информираше от завърнали се оттам или от неуспели да преминат „оттатък”. Неочаквани идеи се въртяха в главата му, напрегнати мисли и планове внасяха напрежение в обикновено царстващия в съзнанието му покой през нощните часове. Най-чудновати комбинации не му даваха мира. Тази главоблъсканица нямаше край. Беше се превърнал в експерт по картография на граничните райони на Шумава, Чески Лес и Крушне Хори. Навремето като малък беше гледал чешкия филм от 60-те „Кралят на Шумава”.
После всеки ден с приятели от махалата си говореха с интерес за този филм. Най-изявен и осведомен в споровете и разговорите беше Жорж. Оттогава не престана да се интересува от шпионския и криминалния жанр. Не пропускаше книга или филм за шпиони и афери. Сложиха му прякора Краля на Шумава. Така си и остана с него.
Този път обаче Жорж избра не Шумава, която бе разположена на юг на границата с Австрия и Германия, а Крушне Хори. Оттам пътят му се струваше стратегически отворен към три посоки.
От Карлови Вари и Соколов към Франкфурт на Майн и Висбаден. Тази посока беше доста популярна заради директната връзка със Западна Германия. Втората водеше от Мост и Литвинов към Кемниц в бившата ГДР. Третата пък – от Усти над Лабем и Дечин през Дрезден направо за Берлин.
Бяха му казали, че първата и третата посока бяха по-трудни, тъй като там границите бяха най-строго охранявани. Затова реши да премине от Литвинов направо през границата. После пеш, с кола? С каквото намери до Кемниц. Жорж нямаше друг избор.
Това, което предстоеше, беше неясно. Тъмните облаци можеха да се разбият и от тях да се посипе златен дъжд. Както и кристалната топка на щастието изведнъж можеше да се окаже глинена.
Обществото се беше разделило на протестиращи и приватизиращи. Той остана по средата. Старите му връзки бяха прекъснати. „Господата” бивши функционери на старата власт не го искаха.
Повече не им беше нужен. Нямаха му доверие. Явно не го намираха за подходящ нито за „приватизиране”, нито за пране на пари. И така, замина за Чехия с влак. Обичаше влаковете. Установи се в Литвинов. Малък град в Крушне Хори. Оттам до границата имаше около двайсетина километра.
Насочи се към крайпътен мотел с името „Покой”. Беше на два километра на излизане от града. Дадоха му стая на втория етаж по 20 ДМ на вечер. Жорж разполагаше с известна сума.
3
Можеше да изкара около 2 месеца в мотела и щяха да му останат още пари. Настани се. Стаята не беше лоша. Погледна през прозореца. Гледаше на запад. Беше месец март. Крушне Хори бе наполовина обвита в сиво-бяла мъгла. Въздухът бе влажен и хладен. Ухаеше на бор. Опита се да поспи. Не ставаше. Взе един вестник от сака си и го запрелиства, без да вижда написаното. След малко стана, преоблече се и слезе във фоайето-бар. Климатичната инсталация не работеше. Въздухът бе повече от неприятен, наситен с цигарен дим и мирис на алкохол. Понякога един портиер отваряше вратата за около 5 минути, за да проветри.
Поръча си уиски “Кардию”. Обичаше го заради мекия вкус на малц и дъбова дървесина. Също и едно кафе. При него всичко се придружаваше с кафе. Огледа се бавно наоколо. Физиономиите на хора, типични за такива заведения, преобладаваха и тук. Освен това, границата. Близостта й привличаше по-особена клиентела. Отдавна му бе известно, че най-любимите места на криминалния контингент бяха границите, гарите и пристанищата. Жорж Робев взе чашата уиски и излезе на верандата на хотела. Въздъхна дълбоко и отпи.
Човек на около 36-38 пушеше цигара на около 7-8 метра от него. Беше вдигнал яката на шубата си, за да се предпазва от студа на чешките Татри. Гледаше на запад. Сигурно и той беше кандидат-емигрант или тираджия. А може би трафикант или каналджия.
– И ти ли чакаш Хулик? – директно го запита непознатият на български.
– И аз – потвърди Жорж, без да се колебае и да покаже изненада и без да се обръща напълно към него.
– Болен е от грип. До два дни сигурно ще се оправи – осведомено продължи непознатият. – Казвам се Радослав. Видях те, че носиш български вестник, и реших, че ще пътуваш през границата – продължи без никакво притеснение той.
Жорж мълчеше и пушеше. Помисли си, че говори с още един радетел на емиграционните улеснения. Вътре около бара имаше още един. Беше сигурен. Подсигуряваха се трафикантите. Така се правеше.
Изчака. Той щеше да му каже още нещо. Бурята на съдбата беше отваряла и затваряла много врати пред него. Бе надзъртал през много житейски прозорчета и витрини. Знаеше, че е много по-добре да ти отговорят на незададения въпрос, отколкото сам да запиташ и да чакаш отговор. Открай време обичаше тази игра. Мълчи и чакай. Жорж Робев вдигна ръце и си приглади косата. Погледна часовника на ръката си. Беше 14:10 ч. Вдиша дълбоко въздух, все още без да поглежда изцяло към събеседника си. Онзи малко поизнервен пристъпи една крачка към него и се опря на парапета. Гледаше го изпитателно. След няколко минути, вече променил намерението си, каза:
– Не, чакай! Не е болен вече. Влез в ресторанта. Останалото би трябвало да го знаеш. Гледай приборите на масата!
Жорж му обърна гръб и бавно се насочи надолу към паркинга. Слънцето преваляше. Изведнъж му беше станало горещо. Чашата му бе празна. Свали канадката и я прехвърли върху дясната си ръка.
Жорж се разходи малко. После се запъти нагоре, мина през бара и влезе в ресторанта, където шест от масите бяха заети от клиенти. Той си избра една отляво до входа. Стар навик. Винаги търсеше близост до врата в случай на несигурност или опасност. Така се чувстваше по-спокоен. Огледа се. Двама келнери сновяха между масите. Тогава забеляза маса с двойка клиенти – мъж и жена, вероятно очакващи келнера или някой друг. Мъжът беше на около 35. Жената – по-млада. Само един мигновен поглед му стигаше. Неговите хора. Приборите на мъжа бяха наредени особено. Ножът втъкнат между зъбците на вилицата с острието навътре. Всички преместени отдясно на масата. Колосаната салфетка също.
Хулик си имаше правила и специални навици. Приемаше клиентите си по определено време, без съпровод от техни приятели или свои помощници.
3000 ДМ не бяха малко пари. Може да ги даде. Може би. Но имаше ли смисъл? Тези бандити, каналджиите по границата бяха неумолими кожодери.