Това е името на една скромна бяла книжка със стихове, излязла наскоро. За удивление на мнозина неин автор е Агоп Мелконян, който си отиде рано от този свят. Агоп бе известен популяризатор на научни идеи и само най-близките му приятели са знаели, че е бил изкушен и от поезията. И че дори е искал да го запомнят само като поет. Мои приятели физици, които иначе го четяха с удоволствие, понякога мърмореха, че нещата не били достатъчно аргументирани от научна гледна точка, вероятно водени от обичайната гилдийна ревност на посветени хора. Мелконян обаче очевидно никога не е имал за цел да „аргументира” своите деликатни размисли за нещата отвъд ръба на познанието чрез експеримента и математическата логика, макар винаги да е уважавал това усилие.
Агоп бе един от последните мохикани на изчезващата столична бохема, който дори в мрачните времена на комунизма остана почтен към истината. Бил е винаги естествен и с великолепно чувство за хумор, свидетелстват приятелите му. „Разказваше вицове, говореше за звезди, комети и монади. За момичета, умни кучета и компютри”, разказва в предговора негов приятел. Агоп отказал престижна и доходна дипломатическа служба. Може би е имало условие или някаква друга причина, които той не е могъл да приеме. Срещат се и такива хора. Които дори в най-кошмарните мигове от живота си са вярвали във всемирната доброта на Бога, в усмивката на детството, която трябва да се съхрани завинаги.
Публикуваме три от стихотворенията на Агоп и един материал от сайта Още.инфо. Любо Данчев много ценеше Гопито, както му викаше, и много го заболя, когато научи за кончината му. Спомням си, че каза: „Беше от редките хора, с които можеш да говориш за всичко с удоволствие…”
Сега и двамата знаят отговора на онзи въпрос, който всеки си задава приживе…
ИзповедАз много глупости направих, Ще каже: „О, живя лъжовно, И ще се усмихне може би гальовно – ДушаАх, душата ми, душата ми – Тя е мистерия мрачна, На ЛюсиИ в лудостта на световните подлости – В суетата световна и в безумния страх - |