|
Организираните от КНСБ протести
срещу правителството през миналата седмица за
пореден път откриват темата за ролята на
синдикатите. През последните години, двата
основни синдиката в България се занимаваха поне
със следното:
· да коментират реформите в
образованието
· да претендират за участие в процедурите по
приватизация на държавни предприятия
· да участват в определянето на цените на
енергията
· да защитават АЕЦ “Козлодуй”
· да пишат алтернативни икономически програми
Това повече подхожда на
политическа партия, отколкото на организация на
работниците за представителство в отношенията с
работодателя. Ако за последните няколко години
сме ставали свидетели на същински “синдикални”
действия, то те са били в а/ държавни
предприятия, б/ бюджетни организации или в/
бивши държавни предприятия в процес ликвидация.
Но и в тези случаи протестите са по-скоро за
пред съответните министри или правителството
като цяло, от които се очаква “да направят нещо,
или ...”. В персонален план, синдикални лидери
стават политици, както в ляво (Кръстьо Петков),
което може би изглежда естествено, така и вдясно
(Любомир Павлов, Иван Нейков).
В същото време, синдикатите
последователно лобират за монополна позиция в
публично-частния диалог. Редица закони, които
предвиждат достъп до предварителните процедури
по вземане на правителствени решение, надзор над
публични фондове или дейност на държавни
агенции, осигуряват гарантирано представителство
на “признатите” профсъюзи. Те участват поне в:
· Икономически и социален съвет
· Управление на НЗОК и НОИ
· Национален съвет по тристранно сътрудничество
Проблемът не е в участието на
синдикатите, а в привилегированата им позиция
спрямо всички останали организации на отделни
граждани (индивиди) и бизнес. Това
“структуриране” на общуването държава – граждани
предполага, че синдикатите са в определен смисъл
изразител на мнението и позицията на гражданите
изобщо, и освен това, че друг не може да е
“по-легитимен” при получаването на достъп до
работата на правителството. Неслучайно голямата
борба бе да се включи законова дефиниция на
“национално-представителна” организация на
работниците в Кодекса на труда; тя предполага,
че другите сдружения на граждани не са
представителни, и следователно – не могат да
искат същите възможности за диалог с държавните
институции. Примерът от последната седмица с
предложението на министър Церовски (синдикатите
да участват в мониторинга на харченето на
европейските фондове) е поредният опит
гражданския контрол да се сведе до един нов
тристранен съвет.
|
