Сделката за ДСК е последната, след която
управлението на спестяванията, кредита и
разплащанията ще бъде почти 100% зависимо от
частни банкери.
Този факт остана някак незабелязан на фона на
скандалите и съдебните спорове около процедурите
за Булгартабак и БТК. А той не е маловажен – у
нас все още доминира консенсусът за т.нар.
“смесена икономика” или “социална държава”.
По-конкретно, всички политически партии и
мнозинството от икономистите в страната приемат,
че в “структуроопределящите” сектори държавата
трябва да запази своята роля.
Банковото дело със сигурност попада в тази
група. Но съвсем скоро всички български банки ще
са собственост на инвеститори от Гърция,
Франция, Каймановите острови, САЩ, Италия,
Австрия, Унгария, Турция, Холандия, а може би
Русия. Мястото на формалната им регистрация е
без значение. По-важното е, че всички бивши
държавни банки се развиват успешно, а банковият
сектор като цяло да се характеризира със
стабилност и постоянно увеличаване на
разнообразието и качеството на услугите.
Краят на банковата приватизация е чудесна
илюстрация за ползата от частната собственост и
конкуренцията. Защо обаче това не можа да се
случи в индустрията?
-
Банковите фалити през 1995-1996, противно на
някои очаквания, утвърдиха политически
консенсус около нуждата от частни банки, и
особено – чужди – които да могат да работят
успешно при валутен борд, т.е. без
непрестанните инжекции от новонапечатани
левове. Още в началото на управлението с, ОДС
започна подготовка за продажба на всички
държавни банки. Още повече, нямаше условности
от типа “ще приватизираме при тези и тези
обстоятелства, иначе оставяме банките
държавни”.
-
В банковата приватизация не участваха РМД и
нямаше преференции при плащането. С други
думи, търсеха се директно инвеститори, които
могат да платят в момента на сделката. Но
по-важното беше, че изключването на
възможностите за “вътрешна” (РМД) приватизация
не позволи да се случат борби между
състезаващи се участници, кой от кого
“по-приятели” на управляващите. За сравнение,
ежбите около това чие РМД да купи това или
онова предприятие забавяха сделките с поне
година.
-
Основният критерий при избор на купувач за
банките все пак бе предлаганата цена. Както
знаем от всекидневната размяна на пазара,
най-лесно се постига съгласие при прозрачни
условия – даваш стока срещу определена цена.
Сделките с натурална размяна, особено когато
се плаща с обещания, винаги будят съмнения и
недоволство. В приватизацията този принцип
също е валиден – много по-лесно е да определиш
печеливш кандидат според предложената цена,
отколкото според субективни критерии като
“репутация”, “стратегия”, “намерения”.
-
Точно затова скандали около банковите продажби
нямаше. Трудно е наистина да намериш
основания, когато процедурата е открита за
всички инвеститори – местни и чужди, не зависи
от досегашните мениджъри в банките и основният
критерий за решението е цената. А освен това
сделките за продажба на банки не могат да се
обжалват в административен съд.
-
И накрая – в банките няма синдикати. Не че има
нещо лошо в сдружаването на работниците по
принцип, но българските синдикалисти действат
като лява и антипазарна политическа стихия.
Това създаде доста пречки пред приватизацията
на много предприятия, а и без това волята за
раздържавяване не е много силна. Продължава да
се говори за някаква имагинерна “социална
цена”, сякаш пазарното стопанство пречи, а не
помага за увеличаване на възможностите за
заетост и доход. Късметът при банките бе в
това, че съдбата на служителите им след
приватизацията не даваше повод за съчувствие
или синдикална загриженост.
Да се надяваме, че завършващата банкова
приватизация ще подкрепи повече частната
собственост и конкуренцията и в другите отрасли.
|