Мнозина политически водачи и коментатори
се възмутиха от една шовинистична
организация. Тече безсмислен спор дали
тя е дясна или лява политическа партия,
дали не е по-добре да бъде забранена и
т.н.
В тази обстановка никой
не вижда една съществена подробност. А
тя е, че в България, както и навсякъде в
Европа, подобни партии са продукт на
„социалната държава”. Нейните корени се
губят в ХІХ век, а и в по-ранни времена.
Тези корени са ясно проследими във всяко
шовинистично настроение.
В своя скромен,
представляван днес най-вече от Франция и
Германия и налаган от тях на Европейския
съюз, вариант социалната държава е
данъчно осигуряване на здравеопазване,
защита от безработица, доход по време на
старост, помощи за „бедните”, дълги
отпуски и кратко работно време. В
България и досега, а до средата на 90-те
и в повечето страни от нова Европа,
социалната държава носеше белезите на
комунизма - обща (на държавата)
собственост и монополи.
Принудителната
солидарност
В социалната държава
пожеланието да дадеш втората си риза на
ближния е заповед, която се налага със
сила. Тъй като социалната държава
изисква чрез данъчните вноски на
„всички” да се решават и проблемите с
безработицата, старостта, здравето,
майчинството, отглеждането на децата и
пр. на останалите „някои”, най-малко
допринасящите се оказват
най-привилегировани. Фактически
социалната държава създава стимули за
поддържане и увеличаване на групата
получаващи помощи. Това дразни. Но
групата се смята за причина за създалото
се положение, а не системата на
принудителната солидарност.
В страните със силна
социална държава безработните са повече,
икономиките им създават по-малко,
капиталите или не идват, или се изнасят,
мнозинството ражда по-малко, а
шовинистичните партии имат по-значима
политическа тежест.
Племенната собственост
Обясненията чрез
пъклените замисли на „виновното”
малцинството, което печели от облагите
на социалната държава, предполага и
обособяването на „ние”, което владее
системата. Самата държава се основа на
идеята за предимството на обществените
нужди и ползи над тези на отделния
човек.
В основата на правото на
експроприация например е представата за
държавната (т.е. на данъкоплатците)
собственост като племенна собственост.
Всъщност тя би могла да се интерпретира
като „обща”, „общонародна”, просто
държавна и т.н. Вследствие на такова
схващане частната собственост върху
земята, особено земеделската, е
ограничено. „Земята е основно национално
богатство, което се ползва с особената
закрила на държавата и обществото.” До
2014 на българските собственици ще им е
забранено да продават земята си на
чужденци. Когато тази забрана най-накрая
отпадне, правата за разпореждане на
собствениците ще бъдат много подобни на
тези в Османската империя от средата на
ХІХ век - може да се продава, но с
разрешението на „пашата”. Нищо чудно
дотогава някой да тълкува „обществената
закрила” на земята като покана да бъдат
създадени дружини, които предпазват
собствениците от собственото им право да
купуват и продават земя.
Истинската гордост на
туземците са и атомните централи в
„Козлодуй” и „Белене”. Те са тяхна
собственост. Смята се, че ако ги няма,
нацията ще бъде енергиен роб на онези,
които произвеждат енергия.
Границите на
икономическото въображение
В социалната държава
изземването, а не размяната, е основна
функция на стопанския живот. Оттук,
както и от схващането на собствеността
като племенна, следват и няколко общи
(политически) възгледа за това каква
трябва да бъде икономиката.
При значителен дял на
преразпределението основният въпрос в
икономиката е от кого да се вземе.
Очевидно е, че всеки би предпочел да се
вземе от другия и затова в условията на
представителна демокрация обект на
изземване някак естествено стават
чужденците - или поотделно, или в
някакъв събирателен образ, като “евреи”
или “Европейски съюз”.
От племенното схващане за
собствеността някак естествено следва,
че предприятията изобщо, но най-вече
държавните, би трябвало да имат преди
всичко социални функции. Този възглед
проваля опитите за приватизация или
обрича на неефективност някак
приватизираните предприятия.
Самата приватизация се
оказва “социална”. Масовата приватизация
в България бе защитавана именно като
социална, а доразвитието на идеята за
социална приватизация се оказа
“изкупуването” на активи по
преференциални “цени” от
работническо-мениджърски дружества.
Когато разглеждаш
собствеността и капитала като национални
феномени със социални функции,
съзнателно или не стигаш до идеята, че с
помощта на държавата следва да получаваш
онова, което искаш.
Ограничената свобода и
алтернативи
В страни със социални
държави и принудителна солидарност
единственото нещо, което можеш да
направиш, ако не харесваш институциите,
е да смениш правителството. Точно това
се случва в България. В социалните
държави политическата реторика се
радикализира от само себе си. Изборите,
които се предлагат, са от рода на “или
всичко, или нищо”. В социалните държави
избор в стопанската политика по
необходимост придобива формата на
политическия избор за смяна на
системата, за чудотворни и крайни
решения.
Ако някой си мисли, че в
горните редове става дума за “Атака”,
греши. Между “Атака” (от 2005) и ОКЗНИ
от 1990 (където говорител бе и сегашният
президент) принципна разлика няма.
Възгледът, че предприятията имат
социални функции, се защитава от всички
партии. Същото важи и за
преразпределението с помощта на
правителството. НДСВ искаше ревизия на
приватизацията, БСП още иска
ренационализация, а прокуратурата просто
вярва, че цената на сделките е трябвало
да бъде такава, каквато са си я
представяли оценителите през 1992 г.
Списъкът на мотивиращите
шовинизма въздействия на социалната
държава може да бъде продължен и
конкретизиран. |