Кои са активните граждани и
организации в страната? Според статистиката
в България има около 300 000 работещи фирми
и организации. “Работещи” означава, че те
имат относително голям оборот, значителен
брой персонал, много клиенти и доставчици,
редовно отчитат данъци, биват одитирани и
подават пълни отчети в НСИ.
От данъците на тези фирми и
на около два милиона и двеста-триста хиляди
работещи (в частния сектор и несубсидираните
държавни предприятия) граждани
правителството събира средства за своите
съществени и невинаги съществени дейности.
От тези средства то финансира и работещите в
бюджетната област.
Държавният вестник
материализира волята на правителството,
неговата политика в нормативни актове. Те
определят някакви правила, които гражданите
(включително работещите в бюджетни
учреждения) и фирмите трябва да спазват,
защото те се оказват задължения. Покрай
изисквания за дейността, Държавен вестник е
мястото, където се
официализират отношенията между юридическите
лица
а понякога и тези между
физическите лица.
Всъщност без него
пространството на официалността един вид не
съществува. Ако определени изисквания не са
публикувани, те не са известни. Щом не са
известни - тяхното спазване не може да се
изисква. Следователно те не могат да
възникнат като задължения за когото и да
било. По същия начин без публикация в
Държавен вестник не възникват и външните
качества на личностите, учредяващи иначе по
своя воля юридическите лица (фирми,
сдружения и пр.). Тоест и правото да се
сдружаваш също е опосредено от бързо
пожълтяващата хартия на Държавен вестник.
Хората не се сдружават и не
започват бизнес, за да плащат данъци или за
да се появят техните имена в Държавен
вестник и в регистрите на търговското
отделение на съда. Обикновено те имат
някаква друга идея. Обстоятелството, че се
сдружават, е средство за осъществяване на
тази идея. Благодарение на него те стават
част от официално битуващото знание на
всички такива организации (фирми и пр.).
Защото има такова знание, е възможно да
възникне доверието между хора, които не се
познават - да се купува и продава, да се
сключват договори и да битува надеждата, че
ако някой ги наруши тези договори, ще има
начин да бъде накаран да ги изпълни.
И така, Държавен вестник е
преди, по време и след тези отношения.
Ако се сумира казаното дотук,
има, общо взето, два повода голяма група
хора и фирми да се интересуват от Държавен
вестник. Първият е, че те имат някакви права
и чрез посредничеството му те могат да ги
осъществяват. Второ, за гражданите и фирмите
съществуват и възникват някакви задължения,
които не могат да имат сила, ако не са
обявени в този вестник.
За да осъществят правата си и
за да знаят задълженията си, гражданите и
фирмите в някакъв смисъл трябва да четат
Държавен вестник или да питат някого, който
го чете какво ги засяга от онова, което е
записано там.
Ако нашите 300 000 активни
фирми и организации наистина се интересуват
от Държавен вестник и се абонират за него,
ще харчат годишно 23.4 милиона лева.
Ако случайно решат да се
сдобият с Държавен вестник в електронен вид,
те биха похарчили малко над 1.8 милиарда
лева. Цената на това удоволствие е 6010 лева
на година според ценоразписа на самия
Държавен вестник. Това прави
цена, равна на 4.75%
от БВП
за 2004. Това е цената да
знаеш от първа ръка какви са правилата, как
се променят и не възниква ли случайно
някакво задължение за теб като активен
гражданин или фирма.
Естествено едва ли някой
вижда смисъл да харчи точно тези пари. Явно
цената е забранително и безсмислено висока.
В замяна може да си купите за около 1000
лева същия вестник от някоя от фирмите,
които оказват изключително важната услуга да
ни представят удобен достъп до онова, което
ни засяга и което правителството - с наше
одобрение - ни налага като задължение.
Ако предположението за 300-те
хиляди е вярно, ако обичат високите
технологии, мразят трупането на излишна
хартия и наистина са толкова активни,
колкото би трябвало да бъде един идеален
гражданин, цената на осведомяването би била
шест пъти по-ниска, но също безобразно
висока - 300 милиона лева. Няма признаци, че
и тази цена се заплаща пряко. Тя се плаща
косвено - като цена на услугите на четящите
вестника (адвокати, консултанти и пр.).
Вероятно е дори да се изразходват повече от
тези средства. Ако се отчете и
обстоятелството, че нещо може да е
публикувано като изискване, а ти да не го
знаеш и прилагащите изискванията те хванат,
и ти ще трябва да се откупиш - реалната
оценка на разходите за добро гражданство и
така модерната “социална отговорност” на
фирмите е доста над 5 на сто от БВП.
Разбира се, всички цифри са
предположения, мисловен експеримент, който
описва какво би харчил идеалният гражданин,
който иска да осъществява своите права и
задължения според това, както те са
нормирани.
Как е в други страни
В Европейския съюз аналогът
на българския държавен вестник се издава от
канцеларията за официална документация,
публикува се на страницата на съюз и не се
заплаща. Няма нормативни актове, които не са
достъпни. (От другата документация не всичко
публикуват, а често публикуват и излишни
неща, но това е друга тема). В Швеция с това
се занимава министерството на правосъдието,
има пълен и безплатен достъп в интернет.
В Австрия същата работа се
върши от частна компания, достъпът е пълен и
безплатен, а правителството има дял в тази
компания. Не е изненада, че точно същата
схема има и в Унгария. В Чехия също достъпът
е пълен и безплатен, но за това отговаря
министърът на вътрешните работи. Същото е и
в Естония и Ирландия, но това е работа на
държавно учреждение. Списъкът може да бъде
продължен. Ако не ме лъже паметта, в
Обединеното кралство кралицата (короната)
има дори издателски права върху
законодателството, но тя с удоволствие
предоставя правото на достъп до него.
Не ще и дума - разходите се
покриват от други източници, било то
средства на данъкоплатците, било от такси за
публикуване в държавния вестник.
Въпросът обаче е принципен.
Ако Държавен вестник се заплаща в страните
като България, се предполага, че гражданите
следва да си плащат за своите права. Ако
обаче правителството само им налага
определени задължения със своята политика и
прилагащите я нормативни актове, те също
трябва да си плащат и да полагат нарочни
усилия, за да разберат какви са им
задълженията и какво всъщност прави
правителството, което те вече са финансирали
с част от доходите си.
Без усилия няма активно
гражданство. Но очевидно е, че тези усилия
са излишни, когато процедурата и
ценоразписът са толкова нагло несправедливи
и просто недемократични, колкото у нас.