Един доклад, посветен на демографската
ситуация в България, получи място във
всички водещи медии в страната. Изготвен
от квазидържавния Икономически и
социален съвет, този документ явно има
някакво влияние върху общественото
мнение, щом беше така широко
популяризиран.
Препоръките от доклада
могат да бъдат резюмирани като
“формиране на целенасочена демографска
политика, която да реши изброените в
доклада проблеми”. Има два начина да се
разбира тази препоръка.
Първият е: хората
се нуждаят от повече свобода, за да
реализират своите идеи, за да намерят
своето място в обществото, за да
създадат семейство и да намерят начин да
забогатеят.
Вторият е: нацията
е по-важна от отделния индивид; нейното
застаряване и други сходни проблеми
трябва да са обект на целенасочена
държавна политика; хората трябва да
бъдат напътствани от държавата как да
живеят, за да решат проблемите на
нацията.
Това, разбира се, са две
парадигми, доведени почти до крайност.
Но няма друг начин да зададем въпроса
какво точно предлагат хората, които
препоръчват държавата да вземе нещата в
свои ръце и да реши демографските
проблеми. Истината не е някъде по
средата.
Едва ли ще е изненада за
някого, че авторите на доклада за
демографските проблеми са имали предвид
втория смисъл. Това може да се познае
както по конкретните препоръки за
активизиране на държавната намеса в
личния живот на хората, така и по стила
на изказване (който е в значима степен
антропоморфен - приписва на държавата и
на нацията човешки качества).
Така формулирана
“демографската политика” би следвало да
се разбира като увеличаване на свободата
на държавата да взима решения вместо
отделните граждани, делегиране на част
от личния избор на държавните чиновници,
които ще насочат демографските процеси в
правилната посока.
Вярата, че нацията е
висша ценност (по-важна от живота на
отделния гражданин), може би е
обезпокоителна за някои. Но истината е,
че ако хората наистина подкрепят
доктрината, че нацията е висша ценност,
то те ще са свободни да я преследват в
свят без държавна принуда. Проблемът е,
че ако хората не подкрепят това, те няма
да имат избор в рамката на т.нар.
демографска политика.
Демографска политика е
просто друг начин да се нарече
отнемането на (част от) избора на хората
да решават сами за себе си. Решения като
кога и колко деца да имаме, къде точно
да работим, кога да се пенсионираме са
въпрос на лична преценка. Демографската
политика ще се опита да канализира това
според усмотрението на някой чиновник,
който знае по-добре от нас как да живеем
собствения си живот.
Абсурдът на демографската
политика, както и на всеки опит да се
моделира общественото развитие, се
състои в аксиомата, че цялото знание за
обществото не може да се побере в една
глава. Развитието винаги е било резултат
от взаимодействие между хора, които
притежават различна частица от общото
количество знание. В това обаче не
вярват “социалните инженери” - хора,
които се опитват да изградят общество
според своята преценка за добро и лошо.
За да моделираме
демографските процеси, се нуждаем от
такова концентриране на знанието в един
“социален инженер” или в неговите
съветници. Претенцията, че
Икономическият и социален съвет има това
знание (иначе как би се осмелил да дава
препоръки за социално планиране) не е
изненадваща. В него ключови позиции имат
представители на синдикатите -
организации, които все още не могат да
се освободят от социалистическата догма
за общественото развитие.
Синдикатите в България са
частни организации, в които членството е
доброволно. В този смисъл те не се
различават от никоя друга недържавна
организация. Целите на синдикатите са
частни, в смисъл че се отнасят до
интересите на конкретни групи хора.
Въпреки това техните лидери продължават
да се изживяват като защитници на
“обществения” или “националния” интерес,
каквото и да означава това.
За да защитаваш
“националния интерес”, трябва да вярваш
в едно от следните неща: първо, с
единодушие гражданите са ти поверили
част от решенията, които се отнасят до
цел, обща за всички (примерно
сигурността на живота и собствеността).
Второ, нацията е
организъм, за който притежаваш цялото
знание (можеш да прогнозираш ефектите,
които ще има всяка политика върху живота
на всеки); освен това състоянието на
нацията е по-важно от живота на един
отделен човек.
Синдикатите със сигурност
не споделят първия вид вяра. Техните
предложения систематично са насочени
срещу отделни групи граждани, въпреки че
са сравнително добре прикрити зад
защитата на други групи. Логично - те
със сигурност не са организации, които
са подкрепяни единодушно от гражданите.
Вторият тип вяра е
особено обезпокоителен от морална гледна
точка. Етиката, която вероятно споделят
мнозина, предполага, че животът на
индивида (не конкретен индивид, а
абстрактно погледнато който и да било
индивид) е висша ценност и тя не може да
бъде по-маловажна от околната среда,
нацията или други подобни абстракции.
В тази етична рамка
страната не може да има загуби; загуби
може да имат отделните граждани,
компании, както и правителството. Хората
не са ресурс на страната, който тя е
изгубила, когато те са отишли да работят
в Испания. Страната не е нито
работодател, нито робовладелец на
хората. Българите не са ресурс на
България.
Не трябва да пропускам и
другия проблем на “социалните инженери”
и в частност на “демографските
инженери”. Невъзможността на техния
метод се състои във факта, че знанието е
разпръснато и те няма как да програмират
процеси, за които те самите признават,
че са сложни.
Да координираш живота на
милиони хора изглежда трудна задача. Все
пак, ако това е възможно, как решаваш
какво е най-доброто в тази “социална
задача”? За да намериш най-доброто
решение за обществото, ти е нужно цялото
знание за обществото. А то не е
концентрирано в един и няколко умни
хора, които може да повикаш за
консултанти.
Много от резултатите в
обществото са спонтанен резултат -
никога не са били обект на целенасочено
усилие - и въпреки това носят полза на
много хора. “Социалният инженер” не би
могъл да знае какви обществени резултати
биха се случили, ако той не се беше заел
с програмирането на обществото.
Демографската криза може
би ще се окаже криза, която е само в
главите на няколко псевдоучени,
протектирани от държавата, които цял
живот са получавали парите на
данъкоплатците и не са продали знание за
една стотинка на конкурентния пазар.
Последното в крайна
сметка се е оказало пагубно за
собствените им мозъци, размекнати до
неузнаваемост от “меките” пари.
|