|
В
България никога не е съществувал обществен
консенсус около идеята за приватизация на
държавните активи. Това от време на време
избива на повърхността на политическия
дебат. Така наречените големи
приватизационни сделки често са големи само
в главите на политиците, но това няма как да
не се отрази на общественото разбиране за
процеса на приватизация. Приватизацията на
"Булгартабак" беше очаквана жертва на този
политически прийом - вместо бърза, прозрачна
и фискално ефективна приватизация ставаме
свидетели на абсурден дебат за смисъла на
процеса. Абсурдите по традиция са част от
дебата за всяка “голяма” сделка.
Предложението ми за нормализиране на дебата
за приватизацията изисква раздяла с три мита
за приватизацията.
“Приватизацията е
прехвърляне на бизнес”
Не, приватизацията е
освобождаване на ресурси, които досега са
били блокирани в държавния домейн. Това е
процес, при който активите сменят своя
собственик, стават частни и започват да
търсят най-доброто си приложение. Това често
е облечено в дружествена форма, т.е.
прехвърлят се акции и дялове в дружества, но
това не променя смисъла на процеса.
Това е фундаменталното
неразбиране за смисъла на процеса в
България. На това се дължат вероятно
политическите проблеми пред приватизацията.
Поне на думи опонентите на приватизацията
най-често използват този аргумент -
“приватизацията убива индустрията”.
Но същността на
приватизацията е политическа и тя трябва да
бъде проумявана именно от политиците. Защото
решенията за отблокирането на ресурсите от
държавата са политически. Решенията могат да
бъдат две - или се приватизира, или не се
приватизира. Не може да има такова нещо като
прехвърляне на собствеността, но не съвсем.
Затова, ако решението е да се приватизира,
то не съдържа в себе си ангажимент към
компанията, индустрията и заетите.
Следователно приватизацията
не може да бъде политически инструмент за
развитие на някаква индустрия или за
осигуряване на заетост. Тя трудно намира
синхрон с идеите за централно управление на
икономиката (в стил “балансирано развитие на
регионите”, “стимулиране на еди-коя си
индустрия” и т.н.), защото оставя държавата
с по-малко власт върху ресурсите в
стопанството.
“Приватизация означава да
продаваш лоши предприятия на добри хора”
Грешно. Всъщност две грешки:
Първо, политическото решение да освободиш
активи няма нищо общо с това как са били
заети активите и икономиката, колко печеливш
е бил съответният бизнес, колко са били
заетите и т.н. Смисълът на процеса не
дискриминира активите. Идеята зад това е, че
държавното управление на активите (дори
счетоводно да е печелившо) носи загуби за
икономиката.
За да сме сигурни, че
приложението на даден ресурс е печелившо,
трябва имаме знание за другите възможни
приложения. Знанието за най-доброто
приложение на ресурсите не е концентрирано.
За да могат ресурсите да намерят най-доброто
си приложение, не е достатъчно просто да
бъдат насочени от някой държавен чиновник
(примерно в завод за цигари, железопътен
транспорт или производство на ток). За целта
е необходимо нещо повече - ресурсите трябва
да достигнат до пазарите на капитал, труд и
въображение - с други думи да се интегрират
в икономиката по най-ценния начин, като
използват натрупаното знание чрез сигналите
на цените. Това не се случва докато са
блокирани от държавата, защото чиновниците
не взимат решения като бизнесмени (следвайки
сигналите на цените) - точно затова считаме,
че пропуснатото знание в държавното
управление на активите го прави де факто
губещо.
Втората грешка в това
твърдение: Приватизацията няма отношение към
качествата на новия собственик. Тя е просто
задължение на правителството, за да се
освободи от властта си върху активите. Това
изисква единствено прехвърляне на
собствеността в частни ръце, независимо чии.
Това означава, че приватизацията трябва да е
отворена за всички, които имат пълни права.
Независимо дали са “офшорки”, скандални
личности и др. под. това не би следвало да
попречи на процеса.
Винаги съществува
вероятността новото управление на активите
да не е качествено. Може да има много
причини за това - но ако вярваме, че хората
са рационални същества, ще е единствено
въпрос на време активите да намерят
по-подходящ за тяхното управление
собственик. Логиката е проста - който не
може да управлява активите, ще има интерес
да допусне в управлението им (вкл. чрез
продажба) някой по-добър.
“Чрез приватизацията
правителството развива икономиката”
Въпреки че приватизацията и
ръстът на производителността са свързани,
такова твърдение е подвеждащо за електората
и опасно за политиците. Подвеждащо е, защото
правителството няма мандат да развива
икономиката, да осигурява заетост или да
увеличава доходите. Това, че след
либерализацията следва ускорен растеж, е
логично и очаквано. Но самият растеж не би
следвало да се изтъква като заслуга на
администрацията. Крайната цел на
приватизацията не е изпълнение на плана за
развитие на българската икономика, а
ограничаване на държавната намеса в нея.
Това е опасно твърдение,
защото съдържа обещания, които не са във
властта на администрацията. Обикновено
подобни тези в условия, различни от
централното планиране, водят до лоша
репутация на политиците, които го застъпват.
Поне част от обещанията не се сбъдват.
Най-малкото процесът на преструктуриране на
икономиката ще донесе трудни времена за
някои групи граждани поне за известно време.
Неуместните обещания стават източник на
проблеми в такава ситуация - “нали казахте,
че приватизацията ще подобри икономическите
условия?!”
Подобна е логиката и в други
сфери на икономическата политика: държавата
би могла да попречи на икономическия ръст с
активна намеса в конкуренцията и блокиране
на ресурси. Следователно либерализацията
може да подобри шансовете за растеж. Но дали
и как точно това ще се случи, зависи от
милиони играчи, пръснати из пазарната
икономика, а не от централното правителство.
За да стане докрай ясно, ето
какво означава всичко това в политически
смисъл:
1) Решението да приватизираш
е политическо, следователно успехът в този
процес се измерва с бързина и прозрачност
(както и с произтичащите от това ползи за
бюджета.)
2) Тежестта на
доказателството се пада на тези, които са
срещу приватизацията. Това е резултат от
принципите и конституцията на съвременна
България, според които всяко държавно
блокиране на активи трябва да бъде
аргументирано (а не разблокирането, каквото
е приватизацията). Проумяването на този
принцип ще спести на приватизиращите
политици оправданията в стил “ние правим
лоши реформи, но все пак...” |
