|
Моите
внуци ще четат в учебниците по история за
това правителство като за поредното от
епохата на “социалната държава”. Ако сме
късметлии, внуците ми ще възприемат днешната
политика с недоумение и лека надежда, че
това няма да им се случи - точно както днес
аз гледам на феномени от историята като
светата инквизиция например.
Омръзна ми да правя
икономически анализ на държавни решения,
които накърняват фундаментални човешки
права, които са в разрез със свободния избор
на гражданите. Ако правителството иска да
увеличи минималната работна заплата, това
логично променя много икономически
променливи - оценка на ефективността на тази
мярка е донякъде възможна, като сравним
печалбите за едни със загубите за други.
Но същността на тази, както
се казва, “социална” политика е
отвратителна. Моралът, който споделям, не ми
позволява да измервам ефективност, когато
става въпрос за принудително ограничаване на
избора на всички тези хора - работодатели,
работници и всички, които консумират техния
продукт.
Минималната работна заплата е
по същество правителствена забрана да
сключваме трудови договори под определена
цена. Намесата в свободата на договаряне е
действие на правителството, което отказвам
да приема като гражданин, нито пък считам,
че е плод на някакъв обществен консенсус
(както биха изтъкнали синдикатите - тези
псевдопредставители на гражданите в
политическия процес).
Принудителното ограничаване
на отношенията между гражданите - според
модела на обществото, в което искам да живея
- може да е продукт само на общо споделяни
ценности и институции (правила). Така
например, всички споделяме, че убийството е
недопустимо освен при самозащита, както и
лъжата, кражбата и неспазването на
обещанията (договорите).
Но ограничаването на
свободното договаряне между работници и
работодатели не е общо споделяно правило.
Нещо повече, това противоречи на едно общо
споделяно правило - никой не може да
ограничава моята свобода (включително
“демократично” избрано правителство) да се
разпореждам със собствеността си и да
продавам труда си.
Тъй като заплащането на труда
отразява производителността, забраната се
отнася до работни места със, средно
погледнато, ниска производителност. Това
може би означава, че пряко потърпевши са
хора със сравнително малко възможности да
избират на пазара на труда. Това само по
себе си е перверзно - да ограничаваш избора
на тези, които имат най-малко избор!
Но разумните хора знаят, че
загубите не се разпростират само върху малка
група граждани. Когато един пазар бъде
забранен, на негово място възниква черен
пазар (“черен” не означава престъпен, а
преследван от държавните институции). С
решаването на този проблем веднага се заема
ценен ресурс, който иначе би бил зает с нещо
полезно. Разбира се, че всички губим от
прилагането на всякакви произволни държани
ограничения.
Искам внуците ми искрено да
се чудят на днешното правителство, което
казва: “Забранявам ви да работите!” Искам в
бъдещето такива работи да стават само в
романите на Оруел. |
