Българско общество за индивидуална свобода

Министърът на финансите Милен Велчев предложи през седмицата облекчаване на процедурата за привличане на нов държавен дълг чрез избягване на одобряването на всички операции от парламента, както е сега. Според него е необходимо да се промени конституцията така, че решенията за увеличаване на задлъжнялостта да се вземат от правителството, като парламентът само веднъж в годината поставя таван за размерите на облигациите, които могат да се емитират на международните пазари, на новия държавен дълг и държавни гаранции, които могат да се поемат през годината.

Веднага възниква въпросът защо трябва да се прави такава промяна. Отговорът на министъра е, че сегашната процедура е много сложна. Вероятно той има предвид, че е много по-лесно да се прокара решение през министерския съвет, отколкото през парламента. Дали обаче това, че процедурата е по-трудна, е задължително нещо лошо? В конкретния случай отговорът е: категорично не. По няколко причини.

1. Парламентарното одобрение на всяка сделка с дълга прави процеса открит и прозрачен - става ясно за каква сума е сделката, кой е посредник, как е избран, министерството трябва да обоснове необходимостта от операцията, опозицията и икономистите имат възможност да изразят мнението си. Всичко това в голяма степен липсва при предлаганата от г-н Велчев схема на одобрение от правителството. Съответно се намаляват възможностите за предварителен контрол върху действията на министерството. Вземането на решения и извършването на операции с държавния дълг става далеч по-непрозрачно и е трудно за хората да оценят действията на управляваното от г-н Велчев ведомство. Непрозрачността води и до появата на много по-големи и изкусителни възможности за лично облагодетелстване и корупция. А, както знаем, чиновниците съвсем не са ангели, дошли от небето. Те са хора и имат слабости, които е по-добре да не се насърчават.

2. Държавните дългове се плащат от данъкоплатците, а не от правителството. Когато министерството на финансите желае да прави сделки с дълга, то дължи на данъкоплатците поне представяне на сделките пред най-висшия орган на властта - парламента. Народното събрание е далеч по-представителна институция от правителството не само защото е избрано с пряко гласуване, но и защото в него е представена и опозицията. Тоест, за разлика от правителството, в парламента има и хора, които имат стимул да разкрият всяка евентуална нередност на сделката.

3. Правителството има къс хоризонт пред себе си - в много случаи до края на мандата си. От друга страна, дълговете са в голямата си част дългосрочни. Следователно има големи основания да мислим, че правителството би желало да емитира дълг, който ще се плаща след години, но получените средства ще се похарчат сега. Естествено, за едно правителство в повечето случаи е лесно да прокара решенията си през парламента. Само че самото знание, че едно решение ще трябва да мине през публичността и опозиционното проучване в парламента кара правителството да внимава какво предлага и да се съобразява не само със собствения си къс хоризонт, но и с желанията на хората.

4. Не на последно място по важност трябва да се отбележи, че емисията на държавен дълг не е нещо положително. Това означава, че правителството харчи повече, отколкото може да си позволи, а сметката в края на краищата ще бъде платена от данъкоплатците. Затова много е важно наличието на по-сложна и по-трудна процедура. В крайна сметка, след като държавният дълг не е нещо положително, то няма причина да се облекчава процедурата, по която той се увеличава. По-смислено би било да се облекчат условията за бизнес, защото бизнесът е този, който произвежда благосъстояние.

5. Преди време бяха направени сделки с външния дълг, при които беше заменен дълг с голяма главница и ниски лихви с дълг с по-малка главница и по-високи лихви (сделка, от която теоретично резултатът би могъл да е както положителен, така и отрицателен, но като се вземат предвид платените комисиони на посредниците е по-скоро отрицателен); беше заменен дълг в долари с дълг в евро, както и дълг с плаващи лихви с дълг с фиксирани лихви (което при сегашното поевтиняване на долара и спадане на лихвите не изглежда много печелившо). С други думи, министерството на финансите показва склонност да се занимава със спекулативни сделки, което едва ли има причина да се поощрява чрез улесняване на процедурата за одобрението им.

Накрая може би е добре да се припомни на министъра на финансите, че той, неговото министерство и правителството имат ограничен капацитет да извършват реформи. Ако този капацитет се насочи към правене на безсмислени и неоправдани промени, подобни на описаните по-горе, няма да остане време да се извърши нито едно от наистина наложителните управленски действия.