Всеки месец, някъде около второ число, на вратата ми звъни съседката от горния етаж – възрастна дама, натоварена от “кооперацията” да събира пари за почистване на стълбището и други общи нужди. Виждам я с тетрадка, която е пълна с подписи на моите съседи, квитанции, таблици с цифри. Участието на всеки във финансирането на общите нужди е доброволно: съседите са се съгласили да плащат точно определена цена, за точно определени услуги, при точно определени правила как участват останалите в общото финансиране. Това е класически пример за легитимен касиер – прозрачен и отговорен за действията си пред тези, които са го назначили да похарчи техните пари.

Обичам да сравнявам касиера на “кооперацията” – моята отправна точка за легитимност – с министъра на финансите в България. По принцип те имат една и съща роля: да отговарят пред членовете (на клуба или на обществото) за харченето на техните пари. И двамата са назначени със сравнително ясен мандат. От тях се очаква да изхарчат определено количество пари, събрани по определен ред, за определени общи начинания.

По конституция гражданите дават съгласието си за действията на министъра на финансите чрез представители в парламента. Легитимността на правителството може да произтича само от съгласието на гражданите около действията на това правителство. Така ако представителната демокрация работи без особени дефекти, би следвало аз да съм съгласен с обема на данъци, които правителството взима от мен, и начина, по който ги харчи.

А всъщност не съм.

Доколкото ми е известно, и мнозина други не са. Къде са проблемите на моето представителство?

Първият голям проблем е свързан с прозрачността на облагането с данъци. За част от данъците правителството дори не иска да признае, че прибира част от плодовете на моя труд; по-скоро твърди, че работодателят “ме осигурява”. Друга част от данъците формално се плащат от хора, които ми продават стоки и услуги, а всъщност по-голямата част от бремето на данъка понасям аз, като купувам по-скъпо.

Все пак дори да имаше яснота кой колко плаща, остава вторият проблем – изразяват ли народните представители съгласието на гражданите за облагането с данъци и държавните разходи? Има добри причини да твърдя, че народното представителство изразява съгласието само на част от гражданите (независимо дали са повече от половината). Има групи граждани, организирани или не, които получават повече от държавата, отколкото плащат. За тях правителството е организирало серия “безплатни обеди”, които разбира са трябва да бъдат платени от останалите граждани. Така представителното управление се е превърнало в нещо, което не е съвсем коректно да наричаме “демокрация”.

Третият и сякаш най-лесно решим проблем е неизпълнението на волята на парламента от страна на изпълнителната власт. Правителството в България установи традиция да нарушава закона за бюджета (който би следвало да изразява съгласието на гражданите) и по този начин да влиза в разрез с волята на представителите на гражданите. Така последните години правителството събира повече пари, отколкото народните представители първоначално са одобрили. Държавата харчи повече, отколко е записано в закона. Понякога тя харчи парите ми по различен начин от онзи, който са одобрили моите представители.

Съвсем нормално е, че съгласието на хората в цялото общество трудно може да бъде обединено около цели, които са фиксирани в дълбоки детайли. Все пак вярвам, че е възможен обществен консенсус поне около няколко принципа за харченето на парите ни от държавата. В свободното общество публичните финанси се управляват от легитимен касиер.