|
В началото на октомври, по повод
приемането на закона за далекосъобщенията,
изразихме мнението, че телекомуникациите биха се
развивали по-добреq
ако този закон го нямаше (липсата на закон за
един отрасъл не означава беззаконие, а просто,
че се прилага общото законодателство и най-вече
законът за задълженията и договорите). Тази и
други сходни наши позиции бяха критикувани с
аргументи от рода на: “България върви към
Европейският съюз, а той е регулиран, което
означава, че България не може да влезе там с
либерална политика” или “никъде другаде не се
прилага подобна политика”.
Последният аргумент (“никъде
другаде не се прилага подобна политика”) е лесно
оборим. Първо, той не е верен от гледна
точна на фактите - в Нова Зеландия в продължение
на 15 години е прилагана точно такава политика
(преди социалистическото правителство да реши да
назначи комисар по телекомуникациите). Второ,
от това, че нещо не се прилага никъде,
чисто логически не следва, че това нещо е
неприложимо. Така например преди 30 години
никъде не е имало свободен пазар на
електроенергия, което не попречи на Маргарет
Тачър да либерализира пазара във Великобритания
(сега в целия Европейски съюз този пазар е
либерализиран).
Аргументът, че
телекомуникационният пазар в Европейския съюз е
регулиран и затова България трябва да бъде
такъв, е много по-опасен от гледна точка на
това, че той изглежда се приема без достатъчно
задълбочено изследване. Затова е добре да се
припомни, че в Европейския съюз членуват 15
страни, всяка от които има собствена специфика и
по тази причина е трудно да се правят общи
изводи за целия съюз.
Нека разгледаме телекомуникациите
във Финландия, една страна, което е част от
Европейския съюз. В тази страна има четири GSM
оператора (на GSM 900 и 1800), като освен това
много местни телефонни компании имат собствени
регионални мрежи на GSM 1800. Издадени са и
четири лиценза за мобилни оператори от трето
поколение (UMTS). За сравнение, в България има
само два GSM оператора и то не защото няма място
на пазара за други или няма честоти, а защото не
са им дадени лицензи.
Във Финландия попадаме на друг
интересен факт – там се лицензират само
комуникационните мрежи, които използват
радиочестотен спектър. В България всичко подлежи
на лицензиране с изключение на достъпа до
интернет, като има два вида лицензи –
индивидуални и “регистрация” по обща лицензия
(това е в крак с последната мода в България
лицензионни режими да се преименуват на
регистрационни без да има промяна в същността
им).
|
Лицензиране в сектора на телекомуникациите |
|
|
България |
Финландия |
|
Достъп до
интернет |
Не |
Не |
|
Мобилни
оператори и радиочестотен спектър |
Да |
Да |
|
Фиксирана
гласова телефонна услуга
|
Да |
Не |
|
Предоставяне на линии под наем |
Да |
Не |
|
Достъп до
спътникови системи |
Да |
Не |
|
Обществена
далекосъобщителна мрежа без използване на
ограничен ресурс, в т.ч.: |
Да |
Не |
|
Кабелна
мрежа |
Да |
Не |
|
Телеграфна
мрежа |
Да |
Не |
|
Телексна
мрежа |
Да |
Не |
|
Мрежа за
предаване на данни |
Да |
Не |
|
Мрежа от
обществени телефони |
Да |
Не |
Източник: Закон
за далекосъобщенията (ДВ, бр. 88 от 7.10.2003
г.), Communications Market Act (Helsinki, 23 May
2003)
Разбира се, ако
бюрокрацията дава лесно лицензи,
на практика няма да има негативни резултати от
лицензионния режим (вредите от лицензите се
свързват с бариери за навлизане
нови играчи
в
отрасъла,
снижава се оздравителното действие на
конкуренцията,
намаляват
стимулите
за инвестиции и
иномации,
увеличават се
цените,
снижава се
темпът на
развитие). Обаче по нищо не изглежда, че е такъв
случаят. Напротив, преди време член на Комисията
за регулиране на съобщенията заяви, че е добре
да има конкуренция в телекомуникациите, но все
пак не можело да се допуснат твърде много
оператори на пазара (колко е
това
твърде много очевидно ще реши комисията по
своя преценка). Тук пак е удачно да направим
сравнение с Финландия - там през 2002 е имало
повече от 100 телекомуникационни оператора.
Имайки предвид посочените
факти за Финландия е много трудно да бъдем
убедени, че нейният комуникационен сектор е
по-силно регулиран от българския. Тъкмо
обратното.
Този извод се потвърждава и от скорошното
обявяване на стартирането на т.нар. електронно
правителство в България
(egateway.government.bg).
Вместо да се създаде възможност за ползване на
различни платформи, се налага една (.NET) като
се изисква и ползване на точно определен
доставчик на електронен подпис (държавната фирма
“Информационно обслужване”). Какъв е резултатът?
“Информационно обслужване”, предчувствайки
големите възможности от това монополно положение,
увеличи цените за предоставяне на електронен
подпис с около 36% средно (новите цени са
достъпни
тук,
а старите цени са все още достъпни
тук).
Всъщност това не е нещо
ново – “Информационно обслужване” е същата
монополна държавна фирма, която взема между 50 и
100 лева за да провери в регистъра си дали в
него съществува фирма с определено наименование
или не.
За да не изглежда всичко в
черни краски, ще посочим, че вече пет фирми
притежават лиценз за “изграждане, поддържане и
използване на далекосъобщителна мрежа и
предоставяне на гласова услуга” .
От
друга страна все повече се увеличава
предлагането на по-евтини разговори
чрез
глобалната
мрежа,
увеличават се и възможностите за по-евтин
кабелен (или безжичен) интернет. Това е
благоприятно развитие за потребителите.
После,
делът на БТК на пазара ще продължи да спада (докато
през 1995 година БТК беше целият пазар, през
2002 година делът й спадна до около 50%).
В
резултат, ако не се приватизира и преструктурира
скоро, е твърде възможно БТК да започне да
отчита загуби и дори да фалира. |
