|
|
Това, че медиите в една демократична и правова държава със зряло
гражданско общество са много сериозна сила и съвсем не условно се
възприемат като отделна власт, не би трябвало да изненадва вече
нашенеца. Защото там, където има ясни правила и плурализъм,
медиите са инструмента, призван да служи на гражданите при
упражняването на техния контрол върху държавните институции.
Разбира се, казаното дотук предполага повече или по-малко
обективно независими медии, защото в условията на открита
конкуренция е нормално читателите и въобще консуматорите на
информация да държат на обективността, така че пристрастният или
направо зависимият от политическа , икономическа или – не дай,
Боже! – престъпна клика информационен източник е предварително
обречен на гибел. Това обаче важи – вече стана дума по-горе - за
онази държава и общество, която по нашите географски ширини все
още е мираж.
Както показаха практическите занимания по време на
изборните кампании през 1990 и 1991 г., обработката на
общественото мнение с цел осигуряване на желан изборен резултат
посредством тиражиране на данни от социологически проучвания не се
оказа особено ефективна. Този факт накара компартията да заложи в
перспектива аналогична задача на т.нар. независими медии – преса и
електронни такива, които в тясно сътрудничество с
народопсихолозите от ДС да бъдат в състояние по поръчка от
Позитано 20 да атакуват съзнанието на българина по подходящ начин
с оглед постигане на съответната изборна мотивация. Притежавайки
почти целия медиен пазар – и като издания, радио- и телевизионни
програми, и като разпространение, мрежи и влияние – това не беше
сложно за изпълнение. Оставаше само да се подбере удобната за
генерална репетиция ситуация в България. И тя се появи по време на
Беровия кабинет
(1993-1994
г.).
Към онзи момент СДС бе отново в опозиция, след като
вътрешни предателства и кадесарски ляв шут от ДПС свали кабинета
на Ф.Димитров в края на 1992 г. Въпреки това влиянието на синята
коалиция продължаваше да бъде значително, митингите и шествията на
нейните привърженици привличаха в София редовно над 40-50 хиляди
участници. Тогава компартийните гуру и психолозите от ДС заложиха
на две основни внушение: “слабият” Ф.Димитров “сдаде” властта(!)
и СДС се цепи, люспи, воюва с всички и се самоизолира
(всъщност
СДС тогава пристъпи към своето очистване от първия ешелон ченгета,
мекерета и подставени лица).
Независимата медийна латерна начело с познатите многотиражки въртя
тези внушения почти две години, а откъм Позитано 20 прибавиха – за
всеки случай – че ако БСП спечели вече очертаващите се предсрочни
избори, хлябът и олиото ще поевтинеят, пенсиите ще нараснат, а
безработицата ще бъде ликвидирана
(както
през доброто старо време на соц-а).
Това се оказа напълно достатъчно за трудовите тарикати,
конформистите и комунистическите носталгици – СДС спечели през
декември 1994 г. само 25 % от гласовете и в 37-то НС разполагаше с
парламентарна група от 70 човека. Забележете, по адрес на първия
кабинет на демократичните сили не беше дори намекнато за корупция!
Народопсихолозите правилно се бяха ориентирали кои внушения ще
работят оптимално…
Корупцията става ключова дума за медийната артилерийска
подготовка преди изборите от юни 2001 г. За съжаление, не съвсем
без известно основание
(и
нека това тежи на съвестта на онези представители на ОДС, които се
възползваха от пълния управленски мандат и решиха, че сега е
моментът да употребят политическата сила в частен интерес!).
Обработката на общественото мнение по посока на корумпираността на
новите управляващи
(и
нито дума за техните предшественици)
тръгна плавно още през 1999 г. с оглед да достигне кулминацията си
в навечерието на самите избори. Но и тук компартията и
ченгетата-анализатори не се осланяха единствено на това внушение –
имаше и красива социална добавка по аналогия на кампанията през
1994 г. През юни 2001 г. тази роля изигра “царската милост” с
абсолютно утопичното обещание за скорошна битийна безметежност
(незабавно
и несимволично повишаване на жизнения стандарт на българина).
Така успешно бяха зарибени половината от гласоподавателите у нас и
се родиха нови два абсурда: невъзможната еклектика НДСВ
(сбор
от бивши членове на компартията, ченгета, тарикати и лобисти на
мафията)
и
безпрецедентният управленски хаос, който българските граждани
търпят(?)
вече две години.
Днес със сигурност може да се твърди, че и в България
медиите са в състояние, ако не да свалят или качват кабинети, то
поне много сериозно да обработват общественото мнение в определена
посока - тоест, наистина да бъдат четвърта власт. Което не е лошо
и така трябва да бъде, ако сме правова демократична държава и с
нормално гражданско общество. Само че не сме. Защото, ако бяхме,
тази четвърта власт би била безценен инструмент в наши ръце за
граждански контрол върху властта и властимащите, а не слуга на
най-първата власт у нас през последните близо 60 години – тази на
компартията и ДС.
Това, което предстои в недалечно бъдеще, вече се усеща във
въздуха, независимо от горещото лято. С плавно темпо се завърта
колелото на поредната медийна поръчка от Позитано 20: атака срещу
управлението на НДСВ, но избирателна – откровена срещу
царя-премиер; умерена, незлоблива и с доза респект спрямо някои
от юпитата; почти нищо лошо относно хората на Доган; за
о.з.вицепремиера Паскалев и все още действащия министър Калчев –
само с добро! Сиреч, задачата е да се доубие и без това почти
сриналия се “блян по монарха и монархията” като алтернатива, да се
щадят децата и внуците на “нашите хора” и да се пази ДПС. Целта е
повече от ясна – подготовка за следващия червен кабинет,
посредством който компартията отново се кани да се изяви
победоносно и на светло във властта
(на
тъмно тя и сега е там).
И то за дълго! Че ще има предсрочни парламентарни избори, никой не
се съмнява. Остава да се уточни датата им. Според мен, такива
избори ще има тогава, когато решат на Позитано 20. Защото те
винаги са държали шалтера за тях, дори и през януари-февруари 1997
г. И в 39-то народно събрание комунистите и ченгетата имат
абсолютно мнозинство, респективно и контрола върху живота на този
парламент
(анализирайте
състава на НДСВ и ДПС, да не говорим за т.нар.Коалиция за България).
Моето мнение е, че шалтерът за предсрочните парламентарни избори
ще бъде дръпнат след октомври т.г. Но това няма нищо общо с
местните избори. Вече е сигурно, че през октомври на конгреса на
Социнтерна в Бразилия нашите комунисти ще бъдат международно
признати за социалисти
(по
какъв начин и поради каква причина, това е друга тема)
и така ще получат жадувания от 1989 г. насам “гръб”, който им е
крайно необходим за открито поемане на властта у нас
(ролята
на “гръб” преди 1989 г. и след 1944 г. играеха Червената армия и
Съветският съюз, които сега не съществуват).
С членството в Социалистическия интернационал компартията ще
разчита основателно не само на международно признание, но и на
доверие от страна на Западна Европа и Америка, а това означава
гаранции за политическа и икономическа подкрепа от доскоро
недоверчивите западняци. Което пък би осигурило на компартията
конфорта да ни управлява няколко мандата, както тя и нейната мафия
си знаят. А и мнозина от нас все още знаем и помним, но какво от
това?
Медийното внушение от последните месеци, което ще се засили
след лятната ваканция, преследва като резултат българинът да
свикне с мисълта, че схемата е моновариантна – след царя идват
комунистите, сините са компрометирани и попилени, други няма. Това
е положението.
Остава ни надеждата, че мнозинството от българските
граждани няма да се остави да бъде подведено от медийните сирени,
а демократичната общност ще съумее да се консолидира, да се
пречисти и да си възвърне доверието на избирателите. Това е
необходимо не само за политическите сили от тази общност,
необходимо е за самите граждани и за нормализирането на живота в
България, както и за нейното европейско бъдеще.
Крум
Славов
Край! |
