|
|
Една
от темите, които напоследък често присъстват в общественото
пространство, е дали преходът е завършил – с други думи дали
България от тоталитарна се е превърнала в демократична държава.
Както и по други основни теми се чуват различни – често
противоположни становища, макар че в последно време все
по-настоятелно се застъпва тезата, че българският преход вече е
завършил. Основните аргументи, които се предлагат в подкрепа на
тази теза, са, че в България общественото устройство вече има
основните белези на западните демокрации: партиен плурализъм,
свобода на словото и печата, свобода на политически и религиозен
избор, изградени и функциониращи демократични институции,
независимост и равнопоставеност на трите вида власт (изпълнителна,
законодателна, съдебна), функционираща пазарна икономика и т.н.
Нямам никакво основание да оспорвам фактическото наличие на такива
белези в общественото устройство на страната. Мнението ми обаче е,
че само по себе си наличието на тези белези не прави България
същинска, а само формална демокрация. Същинската
демокрация е не толкова и само форма на устройство на едно
общество, колкото начин на мислене на хората, съставляващи
това общество. С други думи: същинска демокрация може да се
изгради и да се практикува само и единствено от хора с
демократично мислене. Начинът на мислене (или най-общо –
манталитетът) на отделния индивид придобива особено значение при
демократичната форма на обществено устройство, понеже именно там
отделният индивид има решаваща роля за определяне на един или друг
тип обществени отношения. Там е и една от основните разлики с
диктатурите, при които обществените отношения се определят от
“горе”: лидерът дефинира правилата и осъществява контрол върху
спазването им. При демокрацията обществените правила се определят
на базата на съгласие между автономни индивиди и спазването на
тези правила е до много голяма степен основано на автоконтрол.
Погледнат през такъв ъгъл, въпросът за българския преход придобива
съвсем друго измерение: за последните 13-14 години успя ли да се
демократизира мисленето на по-голямата част от хората в България и
отговорът на този въпрос е недвусмислено и несъмнено НЕ. Горчивата
истина е, че огромното мнозинство от българи продължават да мислят
недемократично, тоя недемократичен начин на мислене се проявява на
всички нива на общественото устройство и има тежки отрицателни
последици за обществените отношения. Липсата на демократично
мислене и демократично поведение във високите етажи на
общественото устройство е напоследък тъй често коментирана, че аз
тук едва ли бих могъл да добавя нещо кой знае колко неизвестно
(или по-изумително от оня случай, в който един магистрат третира
неколкостотин кг амфетамин като количество за “лична” употреба).
Подобен тип прояви не биха били търпени (и до голяма степен не
биха съществували) в общество, в което повечето “редови” индивиди
имат демократичен манталитет. Аз вече десетина години живея в една
същинска демокрация и не спира да ми прави впечатление невероятно
изострената чувствителност на хората към всякакви прояви на
обществените личности (най-вече политиците) и безпощадната
нетърпимост към всичко, което може да се интерпретира като
липса на морал, да не говорим за корупция или престъпление. В
момента, в който се появи и най-малкото съмнение за нещо
нечисто, този политик е приключил политическата си кариера. Защо
не виждаме подобно отношение в България? Вероятно защото то е
базирано на една богата, изграждана в продължение на векове
система от морални ценности, наченки на каквато вероятно е имало и
в страната ни преди 1944 г., но която след половин век
комунистическо щастие е напълно унищожена.
След
половин век в условията на диктатура, българинът възприема
демокрацията като безредие и безконтролност – просто защото е
свикнал редът и контролът да произлизат от някаква външна за него
сила, а не от него самия. За демократичния индивид демокрацията е
преди всичко ПРАВИЛА и стриктното спазване на тези правила. Хората
са се убедили на базата личен опит, че животът е несравнимо
по-лесен за всички, ако съществуват правила и те се спазват. На
никой не му хрумва да каже – Ей това е много тъпо правило и аз
няма да го спазвам. И правилата – умни и тъпи – се спазват. И в
резултат на това има ред и предсказуемост и животът е лесен. В
резултат на това можеш със затворени очи на прекосиш улицата на
пешеходна пътека тип “зебра” (за разлика от България, където това
са сред най-опасните за живота места за пресичане). В тоя ред на
мисли, никой демократично мислещ индивид няма да рече – градският
транспорт е калпав, затова аз пък няма да си “дупча” билета.
Просто ще се сети, че с “недупченето” на билета проблемът не само
не се решава, ами дори се задълбочава – недупченето води до
намаляване на средствата, които постъпват в фондовете на
транспорта и от там до допълнително влошаване на проблема. С
немалка доза изумление съм наблюдавал родни сценки, в които
половината от пътуващите в трамвая граждани скокват да защитят
гратисчията от контрольора. Да оставим настрана това, че
възмутените от контрольора граждани явно не си дават сметка, че
гратисчията на практика пътува на техен гръб и че ако имаше
по-малко гратисчии, може би билетите щяха да са по-евтини. Те
очевидно не си дават и сметка, че градският транспорт е вид
услуга, която като всичко друго струва пари и която се заплаща –
по същия начин, по който си плащаш за химическо чистене или за
авторемонт. Такова чудо никъде по демократичния свят го няма.
Демократично мислещият индивид ще търси демократични средства за
решаване на проблема – например като инициира в общественото
пространство дискусия за проблемите на транспорта, като ангажира
политическата сила, на която е дал доверието си, с решаванено на
тези проблеми, като гласува за кмет, за когото е убеден, че ще
работи за решаването на проблема и т.н.
Същинската демокрация предполага много високо ниво на индивидуална
отговорност, което се изразява в две отношения: 1) съзнанието, че
носиш пълна отговорност както за действията си, така и за
бездействията си; и 2) съзнанието, че грижата за тебе самия и за
твоето добруване е почти изцяло само и единствено твоя
отговорност. Българинът продължава да живее с убеждението, че
някой друг извън него – най-често държавата – е длъжен да му
осигури по-висока заплата, по-добро жилище, по-евтини и
по-качествени стоки и услуги. Като че ли никой не се и замисля, че
увеличаването на заплатата не става просто с махване на вълшебна
пръчка. На никого като че ли не му е минало през ума, че бюджетът
на една държава – макар и несравнимо по-мащабен и сложен от
семейния бюджет – е базиран на същите прости приходно-разходни
принципи като семейния бюджет: както на ниво “семеен бюджет”, така
и на ниво “държавен бюджет” не е възможно разходите да надхвърлят
значително приходите. Така както отделният индивид има на
разположение ограничени средства за харчене и трябва според
нуждите си да преценява в какво да ги вложи – напр., прехрана,
подслон, отопление, здравеопазване, образование и пр., така дори и
най-богата държава разполага с ограничени средства (постъпленията
от данъци, такси, мита и пр.) и трябва да прецени (под формата на
държавен бюджет) в какво да вложи тези средства – пенсии, заплати,
общински средства, болници, училища, и т.н. Затова много често
увеличението на един разход (напр. ниво на пенсиите) може да стане
само за сметка на намаляването на друг (напр. средства за
здравеопазване). В противен случай само пораждаш сериозни
инфлационни процеси, при които реалните доходи може номинално да
нарастват, но де
факто намаляват. Затова и в страните със същинска
демокрация като дойде време за избори и почне агитацията, всяка
политическа формация заявява не само “благородните” си намерения
(напр. “несимволично увеличение на заплатите”), но и откъде ще
намери средствата, за да ги осъществи. И никой не хваща вяра на
предизборни обещания, ако не са съответно остойностени и вместени
в обективно съществуващите параметри на държавния бюджет.
Във
връзка с това е особено парадоксално, че българинът има силно
изразени очаквания от държавата, а същевременно гледа на нея като
на нещо извън самия него, като на чужд елемент, дори враг.
Българинът не си и помисля, че ако си плаща доблестно данъците,
бюджетните постъпления ще бъдат по-големи, а оттам ще има и повече
средства за заплати, болници, училища и т.н. Както с недупченето
на билета, така и неплащането на данъци не решава проблема, само
го задълбочава – създава се един порочен кръг, в който хората не
си плащат данъците, защото са високи, а държавата не получава
достатъчно постъпления от данъци и затова увеличава данъците.
Някой ще ми възрази (с основание), че много критикувам отделния
човек, а не говоря за кусурите на държавното управление (особено
настоящото!). Абослютно вярно е, че за да функционира нормално
една демокрация, трябва държавните управници да са що-годе читави
(каквито настоящите ни такива съвсем очевидно не са), но наблягам
върху отделния индивид, защото съм убеден, че оттам тръгват
нещата: нека всеки за себе си да е убеден, че се е държал
перфектно (като “дупчене” на билет) и след това да проявява
претенции към другите (напр. към правителството). И в крайна
сметка да не забравя, че тези, които сега го управляват, са същите
онези, за които той преди две години е гласувал: затова нека гледа
на настоящото управление като директна последица от свои действие
или бездействия и съответно като на своя собствена отговорност.
Демократично мислещият индивид проявява много високо ниво на
уважение къв останалите индивиди в общественото пространство: той
гледа на тях като на партньори и общо-взето се старае да не е
източник на дискомфорт за тях (напр. като посред нощ надува до
дупка стереоуредбата си или като пикае на входната врата на
съседа). Нашего брат българин подхожда към останалите участници в
общественото пространство с много силно подозрение и нерядко с
неприкрита враждебност, като нерядко съвсем преднамерено извършва
действия, които са в ущърб на другите, без той да има някаква
конкретна полза от това. Българинът има силно заложени (оправдани
или неоправдани) очаквания, че околните са изпълнени с много лоши
намерения спрямо него и той е абсолютно готов да отвърне на това
по подобаващ начин. Тази враждебност се проявява навсякъде – по
опашки, в градския транспорт, на улицата, по шосетата и т.н. – и
несъмнено вгорчава и без това не кой знае колко ведрото ежедневие
на българина. И никой като че ли не се сеща, че след като делим
едно и също жизнено пространство, сме не просто по принуда
партньори в общественото пространство, но реално се нуждаем от
същинско партньорство, за да функционираме пълноценно като
общество. Нека дам конкретен пример, за да стане по-ясно какво
имам предвид. Отиваш на “женския” пазар да си купиш домати.
Селянинът-производител е наредил стоката на сергията по точно
определен начин: най-отпред има силно привлекателна и видимо
висококачествена стока, а по-назад на сергията не се вижда
много-много какво има. На гражданина-потребител не се разрешава да
се допира до стоката. Селянинът-производител по собствено
усмотрение нарива в пластмасова торбичка от онази стока, която е
по-назад на сергията и която – както се оказва впоследствие – е не
само значително по-нискокачествена от другата отпред, но почти
винаги съдържа и напълно негодни продукти. Как да интерпретираме
подобен род поведение? За мене има една-единствена интерпретация и
тя е, че селянинът-производител е пристигнал на пазара с ясното
намерение да прецака колкото се може повече гражданина-потребител.
Освен това той е изпълнен с много силно (оправдано или
неоправдано) подозрение, че гражданинът-потребител също се е
появил на пазара само и единствено с тази цел – да прецака
селянина-производител. Предлагаш на селянина-производител да му
платиш двойна цена за стоката му, но да ти разреши сам да си я
избереш (нещо, което е нормална практика в цивилизования свят и
без да плащаш двойно). Селянинът-производител те гледа с мрачен
поглед и е ясно, че мозъкът му работи на двойни обороти в
старанието си да разбере как точно се опитваш да го прекараш. В
крайна сметка не успява да разбере къде е измамата, но дотолкова
го е страх да не се мине, че с недвусмислен жест те отпраща да си
ходиш по пътя. Как да охарактеризираш това освен като краен
примитивизъм – който определено няма нищо общо с демократичното
мислене. Демократично мислещият селянин-производител ще се сети,
че има нужда от гражданина-потребител точно толкова, колкото и
гражданинът-потребител има нужда от селянина-производител. И
вместо да се мъчи да го прецака, ще направи всичко възможно да го
приласкае, да му внуши доверие, да го убеди, че и утре ще получи
прясна и качествена стока.
Същата
тази, но още по-силна враждебност се проявява към хората, които
започнаха през последните години да въртят някакъв бизнес у нас,
понеже след 50 години комунизъм в българина страшно силно е
насадено убеждението, че е нередно (дори неморално) да печелиш
пари. Освен това в българите се шири много силно
разпространеното убеждение, че ако някой друг печели пари – това е
за твоя сметка. И докато подобно убеждение по отношение на т.н.
“сенчест” бизнес е разбираемо, то противно на здравия разум се
проявява и по отношение на съвсем почтените бизнесмени – онези,
които съвсем в рамките на закона и на установените от обществото
правила генерират някакъв продукт или някакъв вид услуга (в едни
понастоящем крайно неблагоприятни за това условия). Подобно
убеждение е не само нелепо, ами в същността си и крайно
недемократично, като се има предвид, че почтеният бизнесмен е ако
не най-полезният, то несъмнено сред най-полезните представители на
обществото. Българинът като че ли забравя (или не съзнава), че
почтеният бизнес далеч е не само генератор на доход за индивида,
който го осъществява, но е също така генератор на продукт или
услуга, от която обществото се ползва, генератор на работни места
и съответно доход за работници, и – не на последно място –
източник на средства за държавния бюджет (под формата на данъци,
които ще бъдат преразпределени във вид на пенсии, заплати за
учители и полицаи, средства за болници и пр). Дори и от парите,
които бизнесменът печели за самия себе си има несъмнена обществена
полза: той използва парите, които е спечелил от бизнес, за да си
купи продукти и услуги, като по този начин ще генерира бизнес – и
съответно доход – за други (със съответните ползи за обществото);
но което е още по-важно – той ще инвестира една немалка част от
печалбата си или в собствения си бизнес или в друг бизнес (отново
с очевидна обществена полза). Българинът няма да развие дори и
наченки на демократично мислене, ако в него не се настани трайно
убеждението, че за него (пък и за всички останали) наличието на
почтен бизнес е от жизнена важност.
В
заключение бих искал да направя едно уточнение, за да не оставя
погрешно впечатление у читателя. В България не живеят само
недемократично мислещи хора, така както и в Америка не живеят само
демократично мислещи хора. И в България, и в Америка има и от
двете категории – въпросът е кои преобладават. В добавка на това
бих искал също да кажа, че не вярвам, че българите като национална
и етническа общност са по-калпави от американците (или от които и
да било други) – прекалено много примери зная за българи, които
при често доста неблагоприятни за тях условия са успели да се
реализират професионално във всякакви сфери (вкл. бизнес, финанси
и пр.) – и в Америка, и в Западна Европа, и на много други места
по света. Не можем да не си зададем въпроса защо българинът тъй
успешно се вписва в едни чужди и нерядко силно конкурентни
условия, а в познатите родни условия някак не успява да изкласи.
Съвсем очевидният отговор е, че проблемът е не толкова в
способностите на българина, а в условията – в частност, липсата на
демократично мислене. Тъжната истина е, че демократично мислене се
формира изключително трудно и бавно, и вероятно няколко поколения
ще се сменят, преди това да се случи в България. |
