|
|
Тлеещият интерес на интелектуалците към самите тях постепенно се
саморадикализира до степен преустановяване на самия дебат. Нещо
като желание да извадиш от тялото на метафизиката стрелата, забита
там от Кант, но не за да помогнеш на първата да оздравее, а за да
облекчиш смъртта й.
Понеже на основния интелектуален въпрос
“Кои
сме ние и не може ли някакси да не бъдем чак ТОЛКОВА нещастни?”
не може да бъде даден отговор.
Причината затова е цинично ясна: в България няма интелектуалци. А
обяснението е още по-вулгарно: в България няма интелектуалци,
защото хората, които живеят тук, не разполагат с достатъчно пари,
за да удовлетворят първом неинтелектуалните си потребности. И тъй
като тези потребности са обективни, което ще рече, че важат за
всички без необходимостта им да може да бъде отречена или отменена,
българските интелектуалци биват изтикани от живота само на
единственото останало възможно място, т.е. в крайната субективност.
А понеже радикално субективните неща нямат важимост и приложение
за никого, те са безсмислени и - като следствие от това -
неприложими.
Безсмислицата обаче не е нещо лошо и обидно, нито е грешка или
неправилност. Тя следва да бъде тълкувана буквално: като липса на
смисъл, т.е. на определеност. Тя е неопределеност на изказа,
която
прави
изреченото да не е вярно (нито невярно),
но
не защото авторът не е запознат със семантиката на термините,
взети поотделно или защото нарушава синтаксиса. Не, безсмислицата
е такава, защото не са обяснени правилата, които така или иначе са
в употреба.
Второ,
дори правилата, които се употребяват, се нарушават в движение.
Трето,
самото им нарушаване е лишено от закономерност.
Безсмислицата е просто и само израз, експресия, емоция в смисъла
на Алфред Ейър от
"Език, Истина и Логика"
(1936). Тя е изцяло
субективна, липсват й както значение, така и контекст.
В нея няма комуникация, защото без единство на значение и контекст
не може да достигне статута на знак, а е само сигнал.
Ето един пример. В България е смислено при съгласие човек
да поклаща главата си наляво и надясно, а при несъгласие да я
поклаща нагоре и надолу. В Германия, да речем, не е така, а е
точно обратното. Движенията и в двата случая са определени като
противоречащи си и
за
разбирането им човек неминуемо трябва да е ориентиран дали
събеседникът му употребява българския или германския код за
жестикулация. Първият елемент (посоката на движение на главата)
на знака е
значение, вторият
елемент (очевидностите на средата) е
контекстът на значението.
Безсмислица има винаги, когато значението не съвпада с контекста
си, т.е. когато е невъзможно на дадено действие да се отговори с
друго действие.
Ако, да речем, събеседникът ми зададе въпрос, на който се отговаря
с да или с не и зачака моята реакция (утвърждение или отрицание,
съгласие или несъгласие), а аз, вместо да поклатя главата си било
хоризонтално, било вертикално в съответствие с намерението си да
бъда разбран или неразбран, за да изразя позицията си, взема че
легна на пода и направя 50 лицеви опори, то интерпретацията на
това действие ще е невъзможна. Аз (от моя гледна точка) съм се
изразил, само че не съм направил нищо друго. Затова знакът,
който съм подал към околния свят, е безсмислен, т.е. не е знак.
Дочетете статията в "Демокрит" под заглавие
"Безсмислието на българските интелектуалци">>
Вижте и този текст>> |
