22-04-2003

Разговор за бъдещето на СДС –да. Но за какво да си говорим? За неговите структури, които наистина са в окаяно състояние ? За неговите лидери, които, ако са честни, не виждат по-далеч от носа си, а ако са корумпирани, просто няма какво да се говори с тях? За ценностите на християндемокрацията и тяхното приложение в българския политически контекст и в българското общество като цяло ? За неефективността му в ролята на опозиция, поради което бившите комунисти все по-отчетливо се превръщат в алтернатива на управлението на НДСВ?

За какво наистина?

Струва ми се, че нито една от изредените теми няма да донесе резултат. Всяка една от тях би ни вкарала във вътрешнопартиен дебат или в по-обща дискусия за състоянието на българските политически партии. И това наистина ще бъде в пълно противоречие с иначе вярното твърдение, че бъдещето на СДС е свързано с бъдещето на демократичната алтернатива у нас. С бъдещето на България. Щом това е така, щом никой не оспорва тази очевадна истина, то нека вдигнем очи, както ни призоваваше навремето Валди Тотев с познатата до болка песен. Нека вдигнем очи към нещо по-голямо от всички нас. Към България. Има три простички, три ясни въпроса, които по същество вече са структурирани в обществения дебат, витаят също така в главите на много хора, подкрепяли през годините СДС. И те са:

Успя ли преходът в България?

Ако отговорът е не, в каква степен Съюзът на демократичните сили носи отговорност за това?

Може ли СДС да предложи визия не за едно бъдещо добро управление, а за бързо преодоляване на комунистическото наследство и установяване на модел, при който държавата ще служи на обществото, а гражданите ще бъдат включени в управлението?

Бързам да кажа, че макар и плах, отговор на първите два въпроса СДС все пак има. “Между народа и властта съществува пропаст” – каза Надежда Михайлова миналото лято при внасянето на 24-те идеи за промени в Конституцията. Констатацията бе ужасяваща, но от нейните уста прозвуча някак елегантно, съобщително. Като че ли нейде в прословутия тунел, с който често оприличавахме прехода, влакчето (на ужасите, разбира се) някак си случайно е дерайлирало. Както се казва, да запретнем ръкави и да го върнем обратно върху релсите.

На третия въпрос, естествено, също има отговор. Отново плах и някак неадекватен. Казвам неадекватен, защото не можеш да излезеш пред цял народ и да кажеш, че трябва да бъдат извършени такива фундаментални промени и в трите власти, а да не дадеш някакво обяснение за това какво се е случило. Такава постановка за промени в политическата система и в баланса между трите власти, в която и да е европейска държава, би изправила на кътници както политическата класа, така и обществото като цяло. И у нас обаче биха се намерили граждани, включително и членове на синята партия, които могат да си зададат съвсем, ама съвсем простичкия въпрос: добре де, вярно е, прави сте. Но ако държавата ни е сбъркана изначално, ако са толкова тежки дефектите в институциите, защо чак сега го казвате ? Друг пък би могъл да продължи и по-нататък: ами нали точно СДС през 1991 година предупреди какво ни чака с тази Конституция и дори взе решение и отзова своите народни представители от Великото народно събрание ?

Няма отговор обаче на втория въпрос. И тук, точно тук е проблемът. Ще извърши ли цялостна преоценка на своята роля СДС в най-новата ни история ? Колкото и горчива да е тя. Или ще продължи да настоява за дебат върху това какви грешки са допуснати по време на управлението на Иван Костов или пък след него? Някой може да попита: е ли възможно СДС да носи отговорност за изминалите 13 години и за провала на прехода, при положение, че в България все още съществува прокомунистическа партия, при това управлявана дистанционно от немирясващата Русия. Аз пък питам: е ли възможно изобщо комунистите да са виновни за всичко, което се случи и има да се случва. Е ли възможно някой да те причаква всяка вечер пред дома ти и да те пребива от бой и ти да скандираш като виетнамец в едновремешните общежития: “Ти си льош човек, ти си льош човек!”

В това отношение, струва ми се, че ключовият момент в статията на Явор Дачков “Бъдещото на СДС е под въпрос" е следният пасаж: “Такива са българските възможности. Ако Костов не бе упражнявал ефективно своето лидерство, нищо от успехите, които бяха постигнати за четирите години синьо управление, нямаше да бъде факт. Не казвам, че е добро, но такава е реалността (б. а.). Лидерът е онзи, който задава не само дневния ред на организацията, но и смисъла на нейното съществуване.” Да, такава е реалността в България. Реалност, която неизменно поставяше СДС в изключително сложен и труден контекст. Контекстът на сгрешените институции. Контекстът на отделените, изолирани и веднъж завинаги отстранени български граждани, които няма как едно управление, та било най-доброто, да накара да вземат решения и да се борят за собствената си съдба. Днес всички сме свидетели на сриващите се институции и на изпадналата в почти пълна изолация политическа класа. С 24-те си идеи, независимо от спорността на някои от тях, СДС поиска истинска демокрация, поиска онова, което не бе извършено през годините, поиска в крайна сметка преразпределение на учредителната власт в полза на българските граждани. Онази власт, за която червените хардлайнери в началото на 90-те години казваха: “С кръв сме я взели, с кръв ще я дадем.”

И това бе идеята и за оцеляване на СДС. Защото трябва да сме много наивни, за да си представим как на фона на корумпираната и изцяло мафиотизирана българска политическа система една политическа партия може някак си да успява да живее свой отделен живот, пълен с идеи, оптимизъм и морал. Та дори това да е и Съюзът на демократичните сили.

Може.

Може би е възможно все пак, но само ако отрече цялостния контекст, ако отрече статуквото, ако се върне при гражданите, ако наистина чуе техния глас. СДС все още няма сили да го направи, все още се бои, че ще се самоотрече, че ще зачертае предишни свои усилия, че ще накърни стожери на синята идеи в своите редици.

Лошото е, че времето лети със страшна сила. Лошото е, че България отново е на ръба /НъРъБ:/ Лошото е, че доста отдавна ме гложди съмнението, че ако примерно Живков се бе направил на Горбачов, може би щеше да изгради същата държава, същия политически модел, същата имитация на демокрация ? И ако това е така, то как да наречем изминалите тринайсет години, как да назовем другояче провалилия се преход? Някои му викат "перестройка", но ако искаме да избегнем досадния термин, мисля, че по-сполучливото е либерализация на комунистическия режим. Много смела наистина, много мащабна, но само либерализация на един отписан режим. Ето това ми се иска да каже ясно СДС.

Що се отнася до отговорността, носим я всички. Носим я далеч преди 10 ноември, защото не бяхме чехи, не бяхме поляци, не бяхме унгарци. Но знам и добрите неща.

Знам, че в рамките на тези 13 години една политическа партия спечели доверие като демократична алтернатива и набра управленски опит.

Знам, че всеки от нас полека-лека изстрада онова, което поляците изстрадаха далеч преди да падне Герек.

Знам, че вече сме в НАТО и сме на една ръка разстояние от Европа.

Знам, че дойде време да си свършим работата.

Да довършим онова, което започнахме: да върнем властта на българските граждани. Днес те не вярват на политиците. Защото знаят, че няма политика, т.е. че политиката е мръсна работа.

Сигурен съм обаче, ще повярват на онези, които ще има кажат: това още не е  политиката, това още не е демокрацията, това още не е достойният живот. Истината и само истината. Просто е, но най-трудно се произнася. От това в крайна сметка зависи и бъдещето на СДС. България е в голяма беда и часът е дванайсет без пет. Ако не го направи синята партия, България ще роди друга алтернатива. Защото е по-голяма от всички нас.