18-04-2003

В Русия избиват политици с демократични убеждения. Избиване бавно, без прибързване, по напълно идейни съображения. Убиха Галина Старовойтова, защото името й беше символ на ненавистната перестроечна епоха. Убиха Головлев, защото стана една от забележителните фигури в “Либерална Русия”. Сергей Юшенков го убиха в деня на регистрацията на тази партия, разбира се, не защото се безпокояха, че тя ще получи много гласове на изборите и ще влезе в Думата. Не, убиха го, защото беше ярък, талантлив, смел и ясно се изказваше по всички неясни теми – за Путин, за Чечения, за референдума в почивката между сраженията, за “реформата” на ФСБ. Само заради това и го убиха.

Такива хора не са много. Отдавна не ги допускат до държавната телевизия. Камерата, улавяща лицата им в Думата, се плъзва без звук, имитирайки пистолет със заглушител. Когато си набелязан от омразата, твоят маршрут е изчислен и убиецът влиза след теб във входа и стреля в гърба. А друг, ликуващ зад редакционния компютър, вече ти поставя в устата готова версия – да, следите на убийството отвеждат в чужбина… И как иначе, нима у нас сме способни на такова нещо – да убием човек? Пък и за какво? Той не се е занимавал с бизнес. Ако се беше занимавал, тогава щеше да е ясно. Носил куфар, натъпкан с валута. А така само Березовски би могъл да го убие. Не и Путин.

Сергей Юшенков винаги ми се е струвал загадъчен. За разлика от мнозинството свои приятели той пристигна в Демократичен избор не от дисидентско заточение, не от научно-изследователски институт и не от кабинета си с изглед към ул. “Правда”. Той дойде от място, където сякаш нищо либерално никога не би могло да израсне – военно-политическата академия. Селският му произход също не е предразполагал към демократични убеждения… Може би единствено характерът, нещо от родителите. Той беше наивен, честен, пределно открит в общуването, тоест притежаваше черти, абсолютно ненужни в политиката, особено в нашата. Но същевременно остроумен, остър, насмешлив – тоест умен. И тук беше ключът на неговото обаяние и на политическия му успех. Зад маската на простодушния либерал се криеше човек жизнен, весел и разбиращ и властта, и страната, и армията. Заради което и го обичахме – обикновените журналисти и избиратели.

В беседите на политически теми, в интервю под кръстосания огън на диктофоните Сергей Николаевич беше много сериозен, подробен до педантичност – казваше си думата военната академия. Затова пък в гранични области, когато пишеше пародийни законопроекти, нов химн на Руската федерация върху стара музика и прочие литературни дързости, посветени на нашия “елитен” живот, той беше истински талантлив. Тъй като чувстваше както никой друг дребнавия идиотизъм на този елитен живот, въплътен в думите и делата на повечето му колеги. Понякога ми се струваше, че този друг живот на депутата-литератор Юшенков е по-важен за него от първия. От който получаваше малко радост, макар надеждата в душата му да не угасна до последния ден. Това добре се вижда на тези прощални кадри, на които сияещият съпредседател на “Либерална Русия” обявява предизборното раждане на партията си. Струва ми се, че той беше оптимист. Отдавна не го бях виждал така щастлив.